Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (15)

XV

Буикът бе ожаднял и аз спрях до бензиностанцията. Докато пълнеха резервоара, възползувах се от телефона и се обадих на Макс Търнър.

— Кажи ми сега — казах аз, когато чух гласа му, — що за частен детектив си? Да киснеш в кантората си. Не трябваше ли да си навън по следите на Хюго Ритър?

— Тъкмо влизам — отвърна спокойно той. — Преди малко се опитах да се свържа с теб.

— Някакви резултати?

— Още не. Сътрудниците ми душат из целия град. Десетина души. Обещах възнаграждение за най-малката следа. Ще видиш, като получиш сметката.

— Продължавай. Имам още нещо за теб, Макс. Жена с неизвестна фамилия, първото й име е Денис, живее в парк-хотел „Трейси“. Искам информация за нея.

— Ще стане — отвърна той.

— Много си самонадеян.

— По една случайност познавам фантето на хотела. Каква информация?

— Всичко, което можеш. Минало, по какъв начин си изкарва прехраната, как се забавлява, с кого се среща. Отскочи до там още сега. Ще бъда в кантората до един час и ще чакам да ми докладваш.

— Добре. — Чу се щракане и телефонът замлъкна.

Доброто шофиране изисква концентрация и никакви странични мисли. Едното ти око трябва да е на пътя, а другото в колите наоколо. Онзи, който мисли, онзи, чийто ум е погълнат от сериозни проблеми, е склонен към катастрофи. Бях разтревожен и едва обръщах внимание на волана. Картини от изминалите два дни бързо се сменяха в мозъка ми като в калейдоскоп.

Мислех си за Лора Бантън и за дебелия, който бе претърсвал апартамента й. Хюго Ритър бе в опасност и не искаше да допусне никаква улика, която би го свързала със Стийв Бантън.

Досами ушите ми изпищя клаксон и буикът подскочи, когато бързо завъртях волана, за да върна колата в моето платно. Край мен профуча кола и едва не олющи боята на буика ми. Улових мимоходом лицето на шофьора — пребледнял от яд. Предпазливо се придвижих вдясно. Внимавай, Джордан. И без това си в беда. Не си навличай и автомобилно убийство.

Отново почувствах неудобство като си спомних, че не изпълних обещанието, което бях дал на лейтенант Ноула. Не бях му докладвал периодично, както му бях казал.

Реших да му се обадя още щом пристигнех в кантората, което и направих, но той беше излязъл и аз разговарях със сержант Уиник. В гласа му звучеше неприязън:

— Излезе с инспектора. Едва не го опандизиха, затова че те е пуснал. Кутсуз човек си, адвокате.

— И аз мисля така. Кажи му, че съм се обаждал. Няма нищо ново.

— Кажи му го сам. Лично. Той иска да те види.

— Ще се появя следобед.

— Първо се обади. Той търси улики. Все още си заподозрян номер едно — и затвори телефона.

Седнах и се опитах да преценя какъв да бъде следващият ми ход.

Макс Търнър ми го подсказа.

Той безмълвно влезе в кантората, седна на стола и си протегна краката. Бенедикт Майлоу и Макс Търнър имаха една и съща професия само на пръв поглед. Фактически приликата беше съвсем слаба. Макс изпълняваше юридическа функция. Проследяването на кръшкащи съпрузи и бракоразводните дела малко му влизаха в работата. Той вършеше безценна работа в разкриването на икономически шпионаж, а на няколко пъти бе доставял информация от жизненоважно значение, която променяше показанията на лъжесвидетелите в моите дела. Едва ли някой можеше да се сравнява с него в областта на проследяването.

Беше дълъг и тромав, със сънлив поглед и забавени движения, а мозъкът му съдържаше цяла картотека. Той прие пурата, която му предложих, и я помириса с обожание.

— Страшна е. От висока класа. Радвам се, че някои хора вадят пари.

— За специални клиенти са, Макс.

Той се пресегна през бюрото ми и пусна пурата обратно в кутията.

— Не искам да развивам скъпоструващи навици у себе си. Срамувам се да запаля такъв тютюн.

Сложих край на задявките и казах:

— Да чуем данните за онова момиче — Денис.

— Разбира се. — Гледаше ме с премижали очи. — Името й е Хауард — Денис Хауард. Възраст — около двайсет и осем. Кандидат-актриса. Преди две години е играла незначителни роли в Холивуд. Не са подновили договора й. От време на време работи за телевизията, в малки роли, нищо особено. Опитала е като модел, но модните списания предпочитат момичета с вид на умиращи от глад. Денис е много по-апетитна. В момента прекарва времето си като инструкторка в едно от студиата на Андрю Нортън, учителя по танци. Увеличава приходите си, като няколко нощи седмично прави снимки в нощен клуб, наречен „Маракас“.

— Нещо за личния живот?

— Всеки мъжкар, който може да си позволи да заплати, е добре дошъл. Предпочита силните на деня. Работи ден и нощ и не й остава много време. В момента няма сериозен приятел според източника ми.

Винсънт Макайвър, помислих си аз, прави любов много предпазливо и дискретно.

— Нещо друго, Макс?

— Обича алкохола, често пие сама, но не държи. Има естествено червена коса, но понякога фризьорката й помага, за да запази свежестта на цвета й.

— Откъде знаеш?

— Бях в стаята й и видях шишенцето с боя.

— Гордея се с теб, Макс.

— Има още. — Той с престорена скромност сведе поглед.

— Да го чуем.

— Висока е метър и шейсет и пет и тежи около петдесет килограма, гръдна обиколка деветдесет, талия петдесет и два сантиметра, ханш — деветдесет и два сантиметра и всичко останало е разпределено по същия начин.

Гледах го с подозрение.

— Откъде разполагаш с тези важни статистически данни?

— От гърба на една снимка. Една от онези снимки, които моделите изпращат, когато търсят работа.

— Макс, ти си гениален.

— Съгласен съм с теб. Защо тогава не ми плащаш като на гений?

— Ще бъдеш възнаграден на небето. Нужна ми е повече информация за връзките й с обществото. Пусни някого по следите й, Макс, и ми съобщи, ако се срещне с Винсънт Макайвър.

Той кимна.

Умолително събрах длани. Раздвижих ги под носа му.

— И много те моля, открий нещичко за Хюго Ритър. Ако не го направиш, ще изгубиш един клиент.

— Опитвам се. Двама души проверяват всеки долнопробен хотел в града. До довечера може да имам резултат. Къде да те намеря?

— Не знам. Сега излизам да проверя какви уроци по танци дават в студията на Андрю Нортън.

Макс поклати глава и ме погледна с благоговение.

— Виж го ти — въжето около врата му, а той се интересува от уроци по танци.