Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (13)

XIII

Лора Бантън живееше в четириетажна къща без асансьор, сграда-джудже сред извисяващите се последна мода небостъргачи.

Не само жените влияят на стила. И градовете могат да го променят. Апартаментите по Ривърсайд не бяха вече на мода и строителите бяха заложили на източната част. Луксозни сгради се издигаха покрай Манхатън, бастиони от стомана и стъкло, с тераси, гледащи към Ийст Ривър, където висшата класа можеше да отмине черния хайвер, докато се взира в затворническите стени на отсрещния остров.

Къщата, в която живееше Лора, контрастираше на разкоша на съседните сгради. Надявах се, че спи. На мозъка му трябва време, за да се съвземе от дрямката и да започне да функционира отново. Ако я събудех внезапно, можех по-лесно да достигна до истината.

В коридорите цареше тишина. Не се чуваше никакво радио, никакви пиянски гласове. Тук наемателите работеха за хляба и се нуждаеха от почивка. Застанах пред вратата на Лора и си мислех колко бързо правителството щеше да отнеме свободата ми, ако не можех да дам обяснение на Питър Килборн относно подправените банкноти. Тъкмо протягах ръка към звънеца, когато дочух необичаен звук.

Нисък и скимтящ, като плач на кученце, изгубено на улицата. Косата ми настръхна. Напрегнах се и наострих уши. Чух задавен плач. Знаех, че звукът идва от човешко същество зад вратата.

Позвъних.

Тишина. Сега не се чуваше никакъв звук. Отново позвъних и задържах пръста си върху звънеца. Никакъв отговор. Почуках силно на вратата.

— Лора, отворете.

Отвътре се чу чу слаб, умолителен глас:

— Вървете си… моля ви, вървете си.

— Това съм аз, Лора. Скот Джордан.

— О! — В гласа се долови определено облекчение, настъпи тишина. После я чух да казва:

— Аз… аз… не мога да ви приема в момента.

— Трябва да ме приемете, Лора. Работата не може да чака. Спешно е. Нима искате да разбудя цялата къща?

— Моля ви…

Хванах бравата и я разтърсих.

— Отворете. Чух, че плачете. В опасност ли сте?

Отново тишина, последвана от звука от преместването на верижката и предпазния болт. Отворих вратата, влязох в апартамента и я затворих с крак.

Лора Бантън беше в памучна домашна роба и чехли, украсени със заешки кожички. Лампионът с абажур на ресни хвърляше приглушена светлина наоколо. Не можех да видя лицето й в полутъмната стая. Тя беше свила тесните си рамене и гледаше встрани.

Стаята беше опустошена. Чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им — разхвърляно наоколо. Креслото бе съборено на пода, а дамаската му разпрана. Картините бяха свалени от стените и разкъсани отзад. Сякаш бе минал ураган и силата му бе рикоширала в лицето на Лора.

Забелязах го, когато я хванах за ръката и я обърнах към себе си. Върху дясното й слепоочие имаше синина. Лявата й буза бе подута и ожулена. В крайчеца на устата й се виждаха капчици засъхнала кръв. Страх се четеше в зачервените й очи, от които току-що бе изтрила сълзите си.

Тя освободи ръката си и се запъти към банята. Чух как водата се изтича в умивалника. Когато се върна, видях, че бе измила сълзите си, но не и следите от натъртване. Запалих цигара и й я подадох. Тя жадно всмукна дима и зиморничаво се загърна в робата си.

Огледах касапницата и попитах:

— Скандал от любов ли е имало тук, Лора? Кой го направи?

— Аз… не знам.

Стараех се да не повишавам глас и изръмжах:

— Дявол да го вземе, Лора! Слушай сега. Няма време да си играем на криеница. Всички пропадаме — и аз, и ти, и останалите. Брат ти е мъртъв и…

— Моля ви. Вие не разбирате. Когато се прибрах, заварих някакъв мъж. Беше влязъл в апартамента и търсеше нещо. Никога не съм го виждала и не го познавам.

Какво искаше?

— Онази полица за десет хиляди долара. Твърдеше, че е негова.

— Хюго Ритър?

— Не ми каза името си.

— Какво го е накарало да мисли, че е у теб?

— Нещо е дочул. Че Стийв е оставил някои неща у дома и че съм ги изпратила на лейтенант Ноула. Каза, че имал приятел в полицията.

Значи от службата на Джон изтичаше информация.

— Какво се случи?

Устните й затрепериха:

— Аз… казах му за парченцето плат, но той не обърна внимание. Рече, че крия нещо от него. Искаше да види всичко, което е оставил Стийв.

— Не уточни ли какво точно?

Тя поклати глава.

— По-добре е да ми кажеш, Лора. Не можеш да се справиш сама. Не желаеш да ти помогна. Стийв се свърза с лоши приятели и виждаш какво му се случи. Погрижи се за себе си. Убийството е свързано с някакъв бизнес. Ако искаш да ти помогна, трябва да ми разкажеш всичко. В противен случай оставям те сама на себе си и един бог знае как може да свърши всичко. Следващия път той може да отиде до край.

В очите й се бе насъбрал страх и страните й бяха хлътнали. Тя се дръпна под силата на някакво друго чувство. Алчност ли бе това, чудех се аз.

— Тревожиш се за парите, нали, Лора?

Очите й трепнаха, тя застана нащрек.

— Кой… кой ви каза? Как…

Преглътна остатъка от въпроса си и закри с длан устата си.

— Стийв ти е оставил пари, нали?

Никакъв коментар. Тя предпазливо ме гледаше.

— В известен смисъл извади късмет — казах аз. — Добре, че не се опита да ги харчиш. Парите не са качествени.

— Аз… не знам, какво искате да кажете.

— Фалшиви са — видях как лицето й се сви от разочарование. — Банкнотите, които ми даде, са били част от голямата сума. Номерът на серията бе разпознат от един келнер, дойде полиция. Сега парите не са у мен. Със случая се занимава Министерството на финансите и тайните служби. Аз те запазих. Не споменах откъде ги имам. Най-малкото, което можеш да сториш сега, е да ми кажеш истината.

Тя мачкаше с ръце носната си кърпичка. Раменете й бяха увиснали. След минута изрече с глух и безжизнен глас:

— Да. Парите бяха в куфарчето на Стийв с другите неща. Намерих ги там.

— Колко бяха?

— Две хиляди долара.

— Все по двайсетдоларови банкноти?

— Да.

— Защо не ми каза?

Тя уморено повдигна рамене, гласът й се промени:

— Защо беше нужно? Не знаех, че са фалшиви. Стийв беше мой брат и той ги бе оставил при мен. Мислех, че са мои.

— Къде са сега?

— На безопасно място.

— Дай ми ги.

Тя понечи да протестира, но се отказа и тръгна към спалнята. След миг се върна с кафява хартиена торба и ми я подаде. Погледнах вътре и видях внимателно сгъната пачка от двайсетдоларови банкноти, изработени така, че сякаш са в обръщение.

— Разкажи ми за Хюго Ритър — казах аз.

— Не знам дали това е името му.

— Това е името на човека, подписал полицата. Как изглежда?

Тя потръпна.

— Беше висок и много дебел с грубо лице. Аз… мисля, че изпитваше удоволствие да ме удря. — Брадичката й затрепери, но тя се овладя: — Беше жесток… и противен.

Не наруших настъпилото за миг мълчание между нас. После изрекох със сериозен глас:

— Още нещо, Лора. Тези пари нямат цена. Нищо не можеш да си купиш с тях. Въпреки това не можем да изхвърлим торбата в сметта просто така и да я забравим. Вече знаеш, че ме арестуваха. Но на никого не съм казал, кой ми е дал парите. Първо исках да чуя теб. Все още очакват обяснение от мен. Искам ти да им разкажеш всичко.

От отчаяние тя инстинктивно сви пръсти около гърлото си.

— Ще загазя ли?

— Съмнявам се. Фактически местните власти нямат право на юрисдикция. Въпросът трябва да се отнесе до Федералното правителство и ти ще ги информираш, още щом научиш истината.

Тя бавно кимна с глава:

— Добре, ако кажете, че трябва.

— Къде е телефонът?

— В спалнята.

Знаех, че Килборн очаква да му позвъня. Дежурният телефонист ми каза къде да го открия и аз веднага се свързах с него.

— Пийт? Тук е Скот Джордан. Давам ти един адрес. — Продиктувах му го. — Ако пристигнеш веднага, ще получиш още от подправените пари и обяснение.

— След петнайсет минути — отвърна той. Чакай там.

— Ще можеш ли да донесеш принадлежностите си за снемане на отпечатъци?

Той нищо не ме попита.

— Ще мога. Не мърдай оттам.

Докато чакахме, Лора свари кафе. Направи го гъсто, горчиво и горещо. Пиех втора чаша, когато Килборн пристигна. Сигурно си е подремвал и е скочил, без да се среши. Косата му стърчеше във всички посоки. Очите му пребродиха стаята и се спряха върху натъртеното лице на Лора. Повдигна въпросително вежди към мен, чакаше обяснение.

Разказах му.

— Добре — рече бързо той и протегна ръка:

— Да видя банкнотите.

Подадох му чантата. Той измъкна няколко и отново бързо кимна.

— От същия вид са. Добре, мис Бантън. А сега ми разкажете всичко със свои собствени думи.

Тя се бе вцепенила, а гласът й беше беззвучен. Описа посещението на Стийв, как оставил куфарчето си, като я предупредил да го пази като очите си, как го отворила след смъртта му, как намерила парите и ми дала от банкнотите като предплата, как бе заварила дебелия мъж в апартамента си и как той искал полицата от нея.

— Може би е търсел и парите? — предположих аз.

Килборн замислено сви устни.

— Хюго Ритър. Името ми е непознато. Възможно е да е подписал полицата с измислено име.

— Затова те подсетих да донесеш принадлежностите за снемане на отпечатъци — отвърнах аз. — Ако Ритър е оставил следи и отпечатъците му са картотекирани във ФБР във Вашингтон, ще спечелиш преднина.

— Пипето ти щрака, адвокате.

Помолих Лора за телефонния указател и проверих имената. Нямаше абонат на име Хюго Ритър, възможно бе да е отседнал в хотел и да разговаря чрез централата.

Килборн бе коленичил и духаше върху дръжката на вратата, за да види, дали има някакви отпечатъци. Изглежда откри нещо, защото взе принадлежностите си и напръска мястото с прах. Обработи дръжките на чекмеджетата по същия начин, а после ги фотографира с миниатюрния си фотоапарат.

Накрая се изправи и погледна Лора.

— Вие живеете тук, мис Бантън. Някои от отпечатъците ще бъдат ваши. Бих искал да взема отпечатъци от пръстите ви, за да не търсим напразно.

Тя се предаде, без да протестира. Мислех си, че той искаше да провери и Лора, за да е сигурен, че правосъдието няма никакви претенции към нея. Тя изтри пръстите си с кърпичка, докато Килборн прибираше принадлежностите си.

Носеше няколко празни листа и написа показанията й, които тя трябваше да подпише. Тя ги подписа, той стана и прибра подправените банкноти. Направи печална физиономия и въздъхна:

— Отиде ми сънят. Сега направо на работа. — После ме погледна: — Да те откарам ли?

— Да. У дома.

Обърна се към Лора:

— Мисля, че ще бъдете в безопасност, мис Бантън. Ще изпратя служител да наблюдава апартамента. Ако Ритър се появи отново, ще го пипнем.

Тя кимна с благодарност. Едва когато се качихме в колата, Килборн проговори отново:

— Обвинен си в убийство на брат й. Можеш ли да допълниш нещо за миналото му?

— Много малко. Допреди шест месеца е бил шофьор на Винсънт Макайвър. Възможно е да е поскитвал с жената на шефа си. Не сегашната мисис Макайвър. Предишната.

— Вероятно тя знае повече за него?

— Мъртва е.

Той ми хвърли бърз поглед:

— Как?

Разказах му и добавих:

— Откакто Бантън напуснал работа, започнал да лети нависоко, да живее на широка нога.

— Може би е намерил по-доходна работа, като например да печата пари. Трябва да се поровим в миналото му.

— Радвам се да те посрещна на борда — заявих пламенно. — Уморих се да работя сам.

Той направи завой и натисна спирачките.

— Пристигнахте, адвокате.

Поблагодарих му и слязох. Когато отворих вратата, мислех си само за горещата вана и широкия мек матрак. Но не можах да заспя веднага. Във всекидневната ми светеше и кинескопът на телевизора ми работеше. Хейзъл се бе свила на дивана с боси крака и гледаше късното предаване.

— Изненадан ли си?

— Приятно. Кой ти отвори?

— Портиерът. — Намръщи нослето си: — Винаги ли отваря вратата за момичетата ти?

— Само когато са хубави, защото си мисли, че така ми прави услуга.

— Не се ли сърдиш?

— Не на теб. Заслужаваш награда за това, че се обади на шефа ми и веднага му предаде съобщението ми.

— Каква награда?

— Стани и ще разбереш.

Тя скочи от дивана и се приближи с горделива походка.

Разтворих обятията си. Долових мириса на косата й и почувствувах твърдостта й.

— Скот — промълви тя досами устните ми. — О, Скот, толкова се тревожех.

Устата й беше сладка и наелектризирана. Прекъснах целувката с огромно нежелание.

— Първо действие — рекох аз. — Второто действие ще започне след малко.

Вдигнах телефона и позвъних на Макс Търнър. Макс е частен детектив, който ми бе помагал и преди. Чак след деветия сигнал чух глухия му сънен глас:

— Сигурно съвестта ти е чиста — казах му аз. — Щом човек спи толкова дълбоко, значи нищо не му тежи.

— Или изобщо няма съвест. Това ми напомня на приятеля ми, адвоката Скот Джордан.

— Същият е.

— Цял ден съм чакал да ми се обадиш.

— Ставай, Макс. Имаме работа.

Той простена:

— През нощта?

— Рисковете на професията. И никакви извинения, ако обичаш. Някога да съм оспорвал таксите ти?

— Напоследък не си.

— Окей. Слушай сега. Трябва ми информация за човек на име Хюго Ритър. Името може да е измислено. Той е дебел и неприятен на вид. Замесен е по някакъв начин със Стийв Бантън. Дал е на потърпевшия полица за десет хиляди долара. Искам да знам къде живее.

— Това ли е всичко, което знаеш за него?

— Да.

— Не е много.

— Съгласен съм. Но имам доверие в теб, Макс. Включи в проучването колкото искаш хора. Не жали парите. Искам целият град да бъде проучен. Използвай всичките си връзки. Работи двайсет и четири часа в денонощието. Ясен ли съм?

— Да.

— Тогава тръгвай. И ми се обади, още щом узнаеш нещо.

— Ще стане. — Той прекъсна връзката.

Затворих телефона и погледнах Хейзъл.

— Второто действие? — с надежда попита тя.

— В затвора — отвърнах аз, — мъжът е принуден да потиска всичките си нормални желания. Ела.

Тя прие поканата с готовност.