Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (12)

XII

Обикновено адвокатът стои отвън, наблюдава и слуша объркания си клиент, като се опитва да отсее истината от измислицата. Сега ролите бяха сменени. Аз бях отвътре и гледах навън мрачен и унил.

Килията не е място за адвокат.

Никак не ми харесваше. Имах чувството, че цяла група съзаклятници бяха работили извънредно, за да стегнат възела около шията ми. Бях сам и седях на ръба на нара, потен и нервен. Чувствах се малък и незначителен като саката мравка, която наблюдава как някаква непреодолима сила наближава и всеки миг ще я помете. Огромната машина, наречена организирано общество, безмилостно и безучастно се бе втурнала да ме помете.

От малкото прозорче високо горе идваше слаба светлина, а решетките хвърляха преиначената си сянка върху стената. Изтегнах се по гръб с ръце под главата. Това не можеше да се случи, не и на мен. Приличаше на кошмар. Но то се бе случило и ето къде се намирах сега — залостен в красив кафез.

И всичко това само защото преди две години се бях занимавал с елементарно бракоразводно дело.

Затворих очи и се замислих за него. Какво бе предизвикало тази унищожителна верига от събития. Разводът ли? Наистина ли е имало лъжесвидетелстване?

Чувствах, че е имало. Именно така можеше да се обясни посещението на Странг при Бенедикт Майлоу. Той се е тревожил и се е опитал да си спаси кожата. Бил е адвокат на Клеър. И неин любовник.

Очевидно Клеър е била тази, която е решила да се разведе. Когато го е казала на Макайвър, той се е съгласил. Казал й е да уреди нещата, но при условие че тя обере пешкира. Което означаваше, че именно Странг е бил натоварен с уреждането на всичко.

Той е препоръчал частен детектив на мистър Макайвър. Той е наредил така, че Бантън и Клеър да бъдат заловени в хотелската стая. После, когато доказателствата са били налице, той е предложил на мистър Макайвър да си наеме адвокат, сам да си го избере. И така аз се появявам на сцената.

Никой не искаше да признае, че е имало лъжесвидетелстване. Най-малко Винсънт Макайвър. Разводът можеше да се провъзгласи за невалиден, а той искаше да закриля Ейми Ван Дорн. Нито Странг, нито Майлоу биха проговорили. Странг можеше да бъде изхвърлен от Адвокатския съюз, а Майлоу щеше да загуби разрешителното си.

Всичко щеше да си остане така, ако Майлоу не бе направил снимката. Което ме кара да мисля за Арнълд Париш и отново да се чудя откъде е могъл да се снабди с копие.

Кръвта удряше в главата ми. Загадките бяха твърде много. А как биха могли да бъдат разрешени от хоризонтално положение в заключена килия? Ритър, Ритър, Ритър. Това име просветваше в мозъка ми като неонова крушка, Хюго Ритър, който дал на Стийв Бантън полица за десет хиляди долара. Мисълта за пари ми напомни за подправените банкноти на Лора, аз скочих и се заразхождах из килията.

Залових се за решетките и ги стиснах. Затворен в клетка! Като животно в зоологическата градина. Но животното не може да мисли. То е доволно като го хранят. Не се тормози и не се замисля поради какви обстоятелства се намира в затвор, нито пък се тревожи за бъдещето си. В моя случай някой трябва жестоко да се е трудил, за да ме извади извън играта. Гневно прокарах ръка през косата си. Но защо? Какво толкова знам? Чия безопасност застрашавам?

В коридора проехтяха стъпки. Охраната надникна през вратата и рече:

— Посетител. — Завъртя ключа: — Оттук.

В стаята за свиждане седеше и ме чакаше висок мъж. Висок, с навъсени вежди върху изпъкнало чело и бели бакенбарди покрай ушите. Имаше орлов нос и зъбни протези. Челюстите му се бяха свили, докато му направят зъбите, и сега тракаха, като говореше. Беше седемдесетгодишен, с гъвкави стави, а по цвета на лицето му се разбираше, че обича да си пийва. Не носеше очила и нямаше нужда от тях; очите му бяха остри и сини, директни и проницателни. Когато си подаде ръката, усетих сухата му крехка длан.

Той ме гледаше в очите широко усмихнат.

— Е, момчето ми, четох за теб. Наистина притежаваш дарба. Вярвам, че този път добре си си отварял очите, добре си знаел какво вършиш. Седни и ми разкажи всичко.

Оливър Уендъл Роджърс, „копой на закона“, от старите адвокати, първият и единственият, който ми предложи работа, когато завърших право. Той реагираше остроумно и интелигентно на всеки сложен въпрос. Вярваше, че истинското правосъдие е по-важно от строгото интерпретиране на закона. Влязох в кантората му млад и неопитен. Грешките ми рядко биваха отминавани без внимание и никога опрощавани.

— Лекарят — казваше той, — не може да си позволи да сгреши. Нито пък адвокатът, момчето ми. Клиентите ти се доверяват с плодовете на труда си и вероятно със свободата си. Нападай жестоко и защитавай страстно.

Седеше неподвижно и ме слушаше. Когато свърших, той се облегна и замислено запощипва долната си устна.

— Фантастично — измърмори той.

— Това е самата истина.

— Наказателното право никога не е било моята сила, Скот. Какво искаш да направя?

— Да ме измъкнеш оттук.

Той скептично повдигна вежди:

— Да ти помогна да избягаш?

— Не, разбира се. Законно.

Той поклати глава.

— Законът за неприкосновеността на личността не може да се приложи, не, когато съществуват такива доказателства срещу теб.

— Знам. Освободи ме под гаранция.

— Виждаш ли, момчето ми, побеснявам от правила, но едно нещо знам със сигурност: обвиненият в убийство не може да бъде пуснат под гаранция.

— Там е работата — казах аз. — Признавам, че нямам никакво право да го искам. От друга страна, съдията може да ме пусне под гаранция, ако желае, по лична преценка, когато са налице необикновени обстоятелства.

— Така ли? А какви са точно необикновените обстоятелства?

— Фактът, че съм невинен.

— Аха. Ще го докажеш ли в съда?

— Не, сър. Няма защо да доказвам нищо подобно. Те ще трябва да докажат, че съм виновен.

Той поклати глава и на устните му се появи слаба усмивка.

— Съвсем правилно. Моля за извинение.

— Сега трябва да се отбранявам — продължих аз. — Не мога да го направя, докато седя тук, в тази дупка и кърша ръце. Трябва да съм на свобода, да разговарям с хора, да издирвам факти. Искам да изляза и ти можеш да ми помогнеш.

— Как?

— Виждал ли си шурея си наскоро?

— Почакай малко. — Вдигна ръка нагоре като регулировчик. — Нали не очакваш от мен да…

— Напротив. Очаквам. Феликс Коб е брат на жена ти. Съдия е във Върховния съд. Как мислиш са го избрали? Трябвало е…

— Коб — заяви надменно той, — е първокласен юрист.

— Отричам ли го? Но той е и политик. Колко речи написах, когато се кандидатира? Колко ъгли съм подпирал, за да го превъзнасям пред гражданите? Не защото очаквах услуги от него или пък съм искал нещо такова. Феликс е човек, комуто приляга да е в съда. Истински го чувствах. А аз имам лош късмет. Най-после ми се полага нещо хубаво. Тук няма нищо неетично или нечестно. Съдията може да ми помогне и аз искам да го помолиш да го стори.

— А ако откаже?

— Това е негово право, разбира се. Но каква е ползата да познаваш влиятелни хора и да не ги помолиш да ти направят услуга?

— Вестниците ще го приковат на позорния стълб.

— Не и Коб. Не човек с неговата репутация и тежест.

— Искаш твърде много, Скот.

— Сам не вярваш на думите си. Освен това, с постъпката си ще ме задължи да му правя услуги и в бъдеще. Харесва му да бъде съдия и ще поискам да се кандидатира още един мандат. Рискувам да хвана ларингит, Оливър. Ще го възхвалявам от тук до…

— Феликс няма да вземе предвид подобни аргументи.

— В такъв случай ще вземе предвид собствената си съвест. Виждали сме се в дома ти десетина пъти. Познава ме. Знае какъв съм. Знае, че съм невинен.

— Не знае нищо подобно. Това ще решат съдът и съдебните заседатели.

— О, разбира се! — горчиво изрекох аз. — Вземи съдия, страдащ от лошо храносмилане, прокурор подстрекател и чувствителни съдебни заседатели. Разбъркай ги добре и подправи сместа с косвени улики. По този начин ще ми обръснат главата и ще ме вкарат в Синг Синг^[1]. Привлекателна картинка, нали Оливър? Как ти се вижда всяка нощ да си лягаш с тази мисъл в главата?

Той погледна към отсрещния край на стаята. Бавно потърка челото си, като се мъчеше да приглади бръчките си.

— Трябва да изляза оттук — казах аз. — Още тази нощ. Познаваш Лохман. Може да ме накара да вляза в строя ей така, за смях. Скот Джордан, адвокат по право. Разпространител на фалшиви пари. Заподозрян в убийство. Тъмна коса, кафяви очи, висок метър и осемдесет и пет, белег от куршум на левия хълбок за спомен от Втората световна война. Обърни се! Забележете линията на профила му, господа. Това е всичко. Излизай. — Наведох се съсредоточено напред. — Чудесна реклама, нали, Оливър? Цели пет години съм строял и сега основите ми се разклащат. Адвокатът трябва да бъде с достойнство, безукорен. Спомняш ли си тези думи? Трябва да си ги спомниш. Ти ми ги каза. Какво мислиш ще стане с частната ми практика?

Той направи гримаса, като че ли бе глътнал игла.

— Добре, Скот. Каква е процедурата?

— Проста. Касиди ще подготви документите — искане да бъда пуснат под гаранция. Тя знае и ще влезе във връзка с теб. Има само една пречка. Трябва да присъства някой от Окръжната прокуратура, дори ако разглеждането на документите стане в дома на съдията. Кажи й да осигури Уилям Постили. Той ще протестира само за лице.

Оливър Уендъл Роджърс се промени изцяло. Възрастта го бе накарала да се пенсионира, но той мразеше бездействието. Изведнъж се въодушеви. Забелязах блясъка на вътрешната борба в очите му.

— Има още нещо — продължих аз. — Коб не е задължен да постанови пускането ми под гаранция. Аз съм адвокат. Може да ме повери под твое попечителство. Или под мое собствено.

Оливър беше вече на крака, пъргав, нетърпелив да започне работа.

— Ако е необходимо, ще измъкне Феликс от леглото. Къде е охраната? Нека пораздвижи краката си.

Взех му назаем половин долар, преди да излезе. Моите пари бяха иззети при задържането ми. Когато се върнах в килията си, предложих го на охраната.

— Ако това е подкуп — рече той, — няма да си купя много нещо с него.

— Ще можеш ли да купиш един вестник?

— Можете да вземете моя. Задръжте парите си. — Той се ухили и показа зъбите си: — Може да ви потрябват, за да си наемете добър адвокат.

Вестникът беше булеварден и това облекчаваше работата ми. Вътрешните и международните новини липсваха, за сметка на секса и престъпленията. Епохата на обикновения човек и вестник с тираж два и половина милиона. Вълнения в Северна Африка, революция в Латинска Америка, а първата страница предлагаше солена снимка на турска танцьорка.

На трета страница беше публикувана кратка информация за адреса ми. Нито дума за подправени банкноти или за замесването на Чичо Сам^[2]. Очевидно Питър Килборн беше сложил възбрана. Излагаха се само фактите, без да се твърди нещо конкретно. И все пак между редовете ясно се намекваше за моята вина.

Внезапно килията ми потъна в мрак, като че ли някой бе изключил централното електрозахранване. Пипнешком достигнах до нара и се изтегнах върху него. Под вратата имаше светла ивица, а през прозорчето се процеждаше лунната светлина. Стиснах очи, но сънят не ме спохождаше, макар умората да ме бе просмукала целия. Нервност попълзя в стомаха ми, като несмляна пица. След малко успях да задремя.

Някой ме повика по име. Отворих очи и в мрачината различих нечие лице.

— Спокойно, Джордан. Стани. Можеш да си вървиш.

Оливър Уендъл Роджърс ме чакаше на пропуска. Зъбите му се бяха оголили в победоносна усмивка и той размаха някакъв лист:

— Ето го, момче.

— Имаше ли неприятности?

— Много малко. Феликс се справи като истински експерт. А Касиди си счупи един нокът, докато напечата нужните документи. Приятелят ти Постили вдигна голяма олелия, но само за лице; със сърцето си бе на твоя страна.

— Колко е гаранцията?

— Поисках да те пусне под твоя собствена гаранция, но той подхвърли нещо на Постили и сумата се повиши. Петдесет хиляди.

Подсвирнах с уста.

— Мили боже! Кой я внесе?

— Касиди намери поръчител.

— Какъв е залогът?

Той отвърна поглед леко смутен.

— Онази сграда в Куинс, която е моя собственост.

В първия момент не намерих думи. Гърлото ми се сви. После простичко казах:

— Благодаря ти, Оливър. Няма да съжаляваш. Не мога…

Той ме прекъсна задавено:

— Забрави. Само се яви в съда. Не ми се ще да попадна в списъците за бедни. Хайде да излизаме.

Върнаха ми портфейла, ключовете, джобното ножче и парите. Вън на улицата се спрях, вдигнах глава и напълних дробовете си с десет кубически фута манхатънски въздух, внушително напоен с изгорели газове и сажди.

Оливър беше оживен:

— Трябва да се отпразнува, Скот, момчето ми. С добра пиячка. Да се пооправим в някоя хубава кръчма и…

— По това време, Оливър? С твоята язва? Боя се, че жена ти ще разпъне кожата ми на стената, ако те изпратя вкъщи пиян-залян. Освен това трябва работа да върша.

— Мога ли да дойда с теб?

— Не тази вечер — отвърнах аз с нежелание.

Той беше разочарован.

— Както искаш.

Махнах на едно минаващо такси и той се качи. През прозореца ме посъветва:

— Не се замесвай в нищо, момче. И не напускай щата. Помни: гарантирал съм за теб.