Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (11)

XI

Вече десет минути почитаемият Филип Лохман с ироничен глас четеше акта за нарушаване на обществения ред. Докато тирадата му ставаше все по-унищожителна, лицето на Бил Постили, който стоеше до прозореца, придобиваше все по-безизразен вид.

— Какъв адвокат си ти, Джордан? Не. Не си давай труд да ми отговаряш. Аз ще ти кажа. — Бе опрял длани на бюрото. — Знаеш, че те търсихме за разпит. Пишеше във вестниците, съобщиха и по радиото. Трябваше да дойдеш доброволно. Вместо това предпочете да се опълчиш срещу правосъдието, да укриеш доказателства, да избягаш от закона…

— Бях тук, в Манхатън.

— Но не в апартамента си. Хората ми те чакаха през цялата нощ. Не се прибра. И нарочно не отиде в кантората си. Ако и това не е противопоставяне на правосъдието…

— Помагах на правосъдието.

— Помагал си? — Към екстравагантно повдигнатите му вежди се прибави и сарказъм.

— Да, сър. Като се опитвах да разнищя случая. Като…

— Вижте, моля ви се! — Той вдигна ръце към небето. — Да не би да си по-умен от нюйоркската полиция? Да не би да можеш да свършиш повече работа от цял отряд квалифицирани следователи?

— Не, сър. Но бях замесен. Става въпрос за собствената ми глава. Готвехте се да ме привлечете под отговорност. А това означава, че приемате, че съм виновен. При тези обстоятелства мисля, че нямаше да си дадете труда да търсите друг заподозрян.

— А какво ще кажеш за полицията? И те ли са приели, че си виновен?

— Всички доказателства са насочени против мен.

— А, значи признаваш.

— Да.

— В такъв случай ще обвиня твоя добър приятел Ноула в извършване на противозаконни действия. Помагал и съдействал на лице, търсено от полицията да избяга.

— Не е вярно.

— Така ли? Ако полицията е приела, че си виновен, неговото задължение е било ясно и недвусмислено. Но той си обърнал гърба и те оставил да си излезеш от кабинета му. Имам намерение да се погрижа да бъде строго наказан за тази работа.

— Лейтенантът никога не е допускал, че съм виновен. Вярва, че съм невинен.

— Така ли? Въпреки неопровержимите доказателства?

— Всички доказателства са косвени.

— Един 32-калибров пистолет едва ли може да бъде косвено доказателство, особено ако е намерен в апартамента ти и ако убийството е извършено именно с него. Осъждани са хора и въз основа на много по-малки доказателства.

— Лейтенантът го знаеше. Вероятно това е повлияло на решението му.

— Не може той да взема решения.

— Познава ме отдавна и е мислел, че може.

— Ще оставим на комисаря да реши.

Перспективата беше мрачна. Бях предложил нещо на Ноула и сега се чувствах отговорен. Ако примката се е затегнала, грешката е моя. Какво е направило Лохман тъй отмъстителен? Чудех се. Какво го болеше толкова? Лошо храносмилане ли имаше? Язва ли е отворил? Под чехъл ли беше?

Тогава казах:

— Не си изкарвайте яда на лейтенанта. Полицията трябва да се гордее, че в редовете си има човек като Ноула. Не сте ли доволен, че сте хванали мен? Или една жертва не ви е достатъчна?

Той кисело се усмихна. Отвори чекмеджето, измъкна една кърпа, избърса очилата си и отново ги закрепи на носа си.

После спокойно и с внимателен тон се обърна към Постили:

— Добре, Бил. Приготви документите за съдебните заседатели за утре сутринта. Всичко друго остава на заден план. Трябва ни обвинителен акт срещу Джордан за убийството. Призови всички свидетели, дежурния на рецепцията в хотела, жената в коридора, телефонистката, детектива, който намери оръжието на престъплението. Това е достатъчно.

Той отново се обърна към мен със сардонично изкривена уста.

— Спестяваме ти работа, нали, Джордан? Това е наш случай. Няма да е нужно да инспектираш протокола на съдебните заседатели. Що се отнася до мотива, можем да го докажем в съда. Съмнявам се дали…

Интеркомът иззвъня и той натисна едно копче. Механичен глас се обади:

— Мистър Килборн е тук.

— Пуснете го.

Познах Питър Килборн още щом влезе. Килборн работеше като агент към Министерството на финансите. Работихме заедно по делото Матю Талант, когато попаднах на данъчно нарушение и му дадох важна улика. Приличаше на млад, издигащ се бизнесмен нагоре по стълбата, водеща към административни висини. Лицето му беше като изстъргано, а косата му бе гъста. Движенията му бяха енергични, будните му очи обхващаха цялата стая само с един бърз поглед. Когато дойде да ми стисне ръка, Лохман не можа да се въздържи и рече:

— За правителството работят странни съдружници.

— Въпрос на политика — каза Килборн непринудено. — Миналата година Джордан ни спести много пари.

Той ме погледна и закачливо повдигна вежди:

— Какво става, адвокате? Май не печелиш много от правото. Чух, че се занимаваш и с друга работа — пробутваш фалшиви двайсетдоларовки.

Той се огледа:

— У кого са?

— Тук — обади се Лохман и ги подаде през бюрото си. — Джордан твърди, че ги е получил от клиент и отказва да даде повече обяснения.

Килборн разгледа банкнотите като под микроскоп:

— Да-а. — Кимна той. От същите, които няколко месеца вече наводняват този район.

Той присви очи:

— Какво главоболие! Гравьорът сигурно е учил занаята в монетния двор. Най-добрите образци през последните години.

Той замълча и ме загледа право в очите мрачно и сериозно.

— Осуетяваха всичките ни усилия, Джордан, всеки път блокираха действията ни. Ти си единственият ни свестен свидетел.

— Получих ги от клиент.

— Виждате ли? — възкликна Лохман.

— За какво? — Килборн не обърна внимание на коментара му.

— Част от таксата.

— Как се казва клиентът?

— Съжалявам — рекох аз, — но първо бих искал да разговарям с него. — Не си направих труда да осветля Килборн, че клиентът ми е от женски пол.

Той недоверчиво присви очи:

— Сериозно ли говориш? Става въпрос за жизненоважни неща. Не можем да отлагаме повече. Тези пари се печатат и разпространяват без прекъсване. — После се опита да подействува на патриотичните ми чувства: — Господи, Джордан, би ли желал да носиш отговорността за обезценяване на валутата на Съединените щати?

Не казах нищо.

Той избърса дясната си ръка в панталоните си, като че ли искаше да изтрие следите от ръкостискането ми.

Лохман почти се забавляваше.

— Не си хабете времето да доказвате нещо на Джордан. Той не е разумен човек.

Килборн стисна зъби:

— В такъв случай аз го задържам. За притежание и разпространение на фалшиви пари.

— След нас, приятелю. Щатът Ню Йорк има предимство. Ние го задържаме в обвинение в убийство първа класа. Ще разполагате с него, когато ние привършим — ако все още е останало нещо.

Тогава рекох:

— Не се бийте за мен, момчета. Не е време за правен диспут.

Килборн ме наблюдаваше и лицето му се бе сгърчило в твърд и неумолим израз:

— Правилно ли те разбирам, Джордан? Изцяло отказваш да помогнеш на правителството, така ли?

— Нищо подобно. Само че ми дайте възможност да открия още нещо по този въпрос. Обещавам, че до тази вечер ще разполагам с информация.

— Не му вярвайте — каза Лохман. — Ще бъде в килията, а там все още не сме инсталирали телефон.

— Знаете ли къде можете да ме намерите? — попита ме Килборн.

— Да.

— Ще чакам. — Той беше гладен за информация, но не искаше да ме притежава. Мушна подправените банкноти в джоба си:

— Принадлежат на правителството.

Когато си отиде, Лохман се обади по интеркома и един детектив промуши глава през вратата.

— Свършихме с Джордан. Погрижи се вратата на килията да е добре заключена. Заподозрян е в убийство.

— Ще ми разрешите да се обадя по телефона, нали?

— След като те затворим.

Цели трийсет минути изминаха в попълване на формуляри и едва след това имах достъп до телефона. Обадих се в кантората. Никой не ми отговори; Касиди си беше тръгнала. Набрах номера на апартамента й. И там никой не се обади. Опитах Хейзъл и само след едно позвъняване дочух жизнерадостния й глас:

— Машинописни преписи „Ейси“.

— Хейзъл, обажда се…

— Скот! Къде беше цял ден? Опитах се да те открия в кантората ти, но секретарката ти не знаеше къде можеш да бъдеш. Ще дойдеш ли у дома тази вечер?

— Мисля, че не. Виж, Хейзъл…

— Ела поне за вечеря. Вече съм се приготвила: задушени говежди опашчици и бъбреци, два от моите специалитети за изгладнели бегълци.

Гласът й се изпълни с копнеж:

— Знаеш ли, Скот. Мислех за онзи ужасно неудобен диван във всекидневната. Срамота е да спя сама в такова огромно легло, при това съм толкова дребна…

Аз я прекъснах.

— Дръж се добре и ме слушай.

Тя схвана напрегнатостта в гласа ми и тутакси спря.

— Какво има, Скот?

— Нуждая се от помощта ти.

— Разбира се.

— Искам да се свържеш с мистър Оливър Уендъл Роджърс и…

— Стария ти шеф?

— Точно така. Вече е пенсионер и живее на Фифтийн Парк. Лично го посети. Сигурно е чел за бъркотията, в която съм попаднал. Кажи му, че са ме задържали за подозрение в убийство. Искам да го видя веднага. После се обади на секретарката ми. Кажи й да се свърже с мистър Роджърс. Той ще има нужда от нея за някои документи. Записа ли си всичко?

— Да. — Беше много делова.

— Повтори го.

Тя го повтори дума по дума.

— Добре момиче. Ако Роджърс не си е вкъщи, намери го. Обърни целия град. Ясен ли съм?

— Много.

— Окей. Тръгвай.

Тя затвори, аз затворих, едно ченге ме хвана за ръката и ме придружи догоре, където ме повери в обятията на килията и завъртя ключа зад гърба ми.