Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (10)

X

По правило полагаше ми се награда и аз я получих, макар че в момента не разбрах значението й. Тъкмо бях проверил телефонния номер на кантората на Париш в указателя и се бях обърнал към асансьорите, когато една врата се отвори и го видях да се появява пред мен. Беше се запътил навън и бързаше.

Тръгнах след него.

Той не ме видя и аз се движех на почтено разстояние зад него. Не отиде далеч. Преди втората пресечка хлътна в някакъв бар. Почаках няколко минути, докато се настани и погледнах през витрината. Париш не се виждаше. Вероятно се бе инсталирал в едно от сепаретата край стената.

Влязох и кацнах пред бара. Помещението беше оживено и шумно. Въпреки ранния следобеден час и температурата, по всичко личеше, че огромен брой граждани непрекъснато страдат от пресъхнало гърло. За да се справи с тази суша, градът беше разплодил хиляди изворчета, от които не течеше вода. Това изворче не се различаваше от своите събратя.

Поръчах си канадска бира и получих чаша силна тъмна течност.

Погледнах в огледалото, за да видя сепаретата. Париш бе почти зад мен, виждах го в профил и забелязах как развитите му челюсти се движеха, като говореше. Беше се навел напред и произнасяше сериозен монолог, но очите ми се разшириха при вида на слушателката му.

Онова, което липсваше на жена му Айрийн, това момиче притежаваше в изобилие. По-голямата част от съкровищата й смущаващо бяха събрани в семплата й рокля. Нито моделът, нито цветът бяха от значение; сигурен съм, че никой не ги забелязваше. Косата й беше като разтопена лава, очите — хитри, а устата — капризно извита. Цялото си внимание бе съсредоточила върху онова, което говореше Париш.

Добре, помислих си аз, ако Арнълд Париш желае да се позанимава с нещо извън задължителната програма, това не ми влиза в работата. Автомобилните производители непрекъснато организират рекламни кампании за много милиони долари, за да накарат мъжете всяка година да си купуват нови лъскави коли. При това положение защо мъжките желания да не се пренесат върху нови модели от други стоки.

По работа ли разговаряха? Дали следобедната почивка в бара със стимулираща, вълнуваща партньорка не повишаваше способността му да анализира заплетени финансови въпроси? Не знаех.

Нито едно от тези предположения не ми даваше отговор на въпроса. А аз трябваше да знам откъде бе взел снимката. Помислих си дали не мога да подслушам какво си говорят, но сепаретата и от двете страни бяха заети. Промених плана си. Снимката е дошла от кантората на Майлоу. Трябваше да измисля начин да развържа езика му.

Извърнах лицето встрани да не ме види и излязох от бара.

Небето бавно се изясняваше и във въздуха се усещаше студен полъх. Обмислих фактите и се мъчех да подредя в едно цяло, но в същия миг те отново се разбягваха встрани. Мозъкът ми се бунтуваше от натиска, който му оказах. А той не бе единственият ми орган, който се оплакваше. Стомахът ми също имаше причина за това. От сутринта нямаше какво да мели, а без гориво двигателят можеше да запъне.

Отсреща видях надпис — гостилница „Уолц“. Самата мисъл за храна предизвика усилено слюноотделяне в устата ми. Пресякох улицата и се настаних на една маса.

— Говеждо филе — поръчах на келнера. — И много бързам.

Филето пристигна, с коричка отгоре и розовеещо по средата и аз, без да се бавя, се заех с вилицата и ножа, от които заизскачаха искри. Двете чаши горчиво кафе ме накараха да се почувствувам човек.

Келнерът донесе сметката. Подадох му двайсетдоларова банкнота, разхлабих колана си и се облегнах назад. Смилането на храната изглежда отклони кръвотока към главата ми и изключи мозъчната ми дейност. Доспа ми се и с мъка се надигнах от стола. Предметите се раздвояваха пред очите ми и аз помислих да си купя малко бензедрин. Но вместо това запалих цигара и дълбоко поех дима. Нямаше време за почивка. Голяма част от подарените ми четирийсет и осем часа беше изминала.

Неловко се размърдах. Къде остана келнерът с рестото? Защо се бави толкова? Загасих цигарата и се надигнах да стана, но в същия миг двама души се изправиха до масата.

Единият беше управителят с менюта под мишница. Другият бе ченге с палка в ръка. Униформата му бе твърде нова, мъхът на плата не беше окапал. Тя прикриваше стройно, жизнерадостно тяло, увенчано от младо решително лице. Полицаят посочи с палка към мен.

— Това ли е човекът?

— Той е — управителят развълнувано кимна. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, мистър.

— Моля ви се — рече управителят. — Само не тук. Елате в кабинета ми.

Запротестирах:

— Почакайте. За какво става дума?

— Елате с мен. — Ченгето здраво стисна палката си. — Не се противете, мистър.

Мисля, че очаквах нещо такова. Дори в град с размерите на Ню Йорк, с изобилието си от граждани, рано или късно някой все пак трябваше да ме разпознае. Та нали снимката ми беше в сутрешните вестници?

Никаква почивка. Внезапно мозъкът ми се активизира, избързвайки преди събитията и търсейки някаква вратичка. Нямаше. Пътят ми за бягство бе оценен, преграден от амбициозно младо ченге, с поглед, в който се четеше мечтата му за повишение.

Управителят с безпокойство ме наблюдаваше. Никой не може да знае какво би направил отчаян престъпник, притиснат в ъгъла. Бяхме в заведение за хранене и всяко вълнение би развалило апетита на клиентите. Той облекчено въздъхна, когато кротко се изправих.

Отправихме се към задната част на ресторантчето и влязохме в кабинета на управителя. Бюрото със сгъваемия капак бе претъпкано с фактури. Ченгето ме погледна, в ръка държеше двадесетдоларова банкнота.

— Ваши ли са тези пари?

— Не знам.

— Какво значи това? Вие сте ги дали на келнера.

— Ако банкнотата е същата, трябва да е моя.

— Откъде сте я взели?

— От един клиент.

— Клиент?

— Да. Адвокат съм.

Още в мига, в който устните ми произнесоха тази дума, разбрах, че съм направил грешка. Никой не ме бе разпознал. Тук имаше нещо друго.

Но дори да бях наполовина бдителен, бе очевидно, че нямаше смисъл да се представям напълно. Управителят започна да нервничи.

— Как се казвате? — попита ченгето.

Бързо измислих едно име:

— Ейнхорн… Бърнард Ейнхорн. — Ако не друго, поне звучеше като име на адвокат.

— Можете ли да удостоверите самоличността си?

Преглътнах. Един поглед на документите ми и бях свършен.

— Момент, лейтенанте. — Изпънах се, изпълнен с негодувание. — Предполагам ще ми кажете защо е всичко това.

Той протегна длан към мен.

— Да погледна в портфейла ви.

— Не, сър. — Не си отпусках пръстите. — Не, докато не ми обясните какво е оплакването. Като гражданин имам право на личен живот. Ако съм сторил нещо, задръжте ме. — Обърнах се и се вторачих в управителя: — Само че трябва да бъдете извънредно внимателен, за да не се изложите на опасността да бъдете обвинен в незаконен арест.

Управителят трепна:

— Двайсетдоларовата банкнота, която ни дадохте, е подправена.

Стоях съвършено спокойно. После се обърнах към ченгето:

— Мога ли да видя банкнотата?

— Не. — Беше непреклонен и бързо дръпна ръката си, да не би да сграбча доказателството и да го глътна.

— Откъде разбрахте, че банкнотата е подправена?

На челото на управителя се появиха капчици пот.

— Работил съм в банка. Печатът изглежда нормално, но не и строежът на хартията. И това не е всичко. Серийният номер я издава. Бяхме предупредени от Министерството на финансите да внимаваме за банкноти от тази серия. Много от тях са се появили в града, няколко от които в нашия район.

Благоразумно изрекох:

— Добре, но не можете да ме обвините в опит да ви я пробутам. Взех банкнотата на доверие. Нямах никаква представа, че е фалшива. Ако вие твърдите, че е, добре, ще я скъсам и ще ви дам друга. — Извадих портфейла си.

Дори ченгето се поколеба.

— Казвате, че сте адвокат?

— Да.

— Да видя визитната ви картичка.

Отворих портфейла си и се престорих, че търся.

— Изглежда не мога да ги открия.

Той протягаше врат и се мъчеше да надникне.

— Виждам още няколко двайсетдоларови банкноти. Извадете ги.

Нямаше никакъв изход. Той взе банкнотите и ги подаде на управителя.

— Какво ще кажете за тези?

Управителят ги опипа с пръсти на експерт.

Потърка ги една в друга и се заслуша в шума. Повдигна едната срещу светлината, загледа я отблизо с присвити очи. Видях как устните му се свиха педантично.

— Подправени са. Всичките. Почти улавям мириса на мастило.

Сърцето ми спря да бие. Това бяха банкнотите, които Лора Бантън ми даде. Нарочно ли го бе направила? Не беше ли убедена в моята невинност за смъртта на брат си?

Ченгето стисна зъби.

— Достатъчно. Трябва да ви задържа, мистър.

За миг усетих как се паникьосвам. Ако сега ме задържеше, маскарадът щеше да свърши. Щях да бъда принуден да се идентифицирам, щяха да съобщят на Лохман и вратата на килията щеше да се затръшне зад мен.

Изрекох с растящо отчаяние в гласа:

— Чуйте, всеки знае, че онзи, който иска да пробута фалшиви пари, не носи повече от една банкнота в себе си, защото всеки миг може да се случи нещо неочаквано като сега. А ако носи, ги крие, но не в портфейла си, където биха могли да бъдат намерени при първия сигнал за тревога.

— Може би не сте очаквали да ви заловят — каза полицаят. Мушна ръка под наметката си и измъкна чифт белезници.

— Необходими ли са?

— Нямам избор. Откъде да знам дали наистина сте адвокат? Никога не съм виждал адвокат, чийто портфейл да не е претъпкан с визитни картички.

— Но вижте, лейтенанте…

— Стига, мистър. Ако имате да кажете нещо, кажете го на шефа ми.

Хвърлих последния си коз:

— Той дори няма такива пълномощия. Това е федерално престъпление.

Онзи ме погледна надменно:

— Толкова зелен ли ви изглеждам, мистър? Протегнете си ръцете!