Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (21)

Глава 21.

— Според разпечатките на телефонните разговори, до които Стан е успял да се добере — каза Пит на Рийд, — три седмици преди да бъде убита, Кели Уинтърс е звъняла на мъж на име Родни Харис.

— Кой е Родни Харис? — попита репортерът и премести телефона на другото си ухо, за да може да си води бележки.

— По-правилният въпрос е кой е бил Родни Харис. Ден след като му се е обадила, е бил ограбен пред апартамента си и убит.

Пулсът на Рийд се ускори.

— Трябваше с това да започнеш.

— Обичам да оставям най-хубавото за накрая. Харис е бил застрахователен агент в малък град в Северна Каролина. Сестра му умряла преди десет години, удавила се в басейна в двора. Харис смятал, че я е убил съпругът й, но той имал желязно алиби, а и в кръвта й били открити високи нива на алкохол. Официалното становище било, че случайно се е удавила.

— Каква е връзката с Кели Уинтърс?

— Името на съпруга било Стийв Дънсмор. Изчезнал около година след смъртта на жена си. Като казвам „изчезнал“, имам предвид точно това — не е използвал кредитните си карти, не е наеман на работа, няма банкови сметки, нищо. Но успяхме да намерим негова стара снимка. И познай какво?

— Стийв Дънсмор е Брад Уинтърс — заключи Рийд.

— Значи го е правил и преди. Убил е и първата, и втората си жена.

— Предполагам, че Родни Харис е казал на Кели Уинтърс, че съпругът й не е този, за когото тя го мисли.

— И Брад е решил, че тя ще го изобличи, затова се е отървал от нея. Но полицаите, които са разследвали смъртта на Кели, трябва да са знаели за Харис. Фактът, че е умрял след срещата с Кели Уинтърс, трябва да ги е подтикнал да продължат разследването.

Освен ако някой не е попречил на разследването или не е заровил връзката между Харис и Кели.

— Пращам ти по имейла снимката на Стийв Дънсмор. Ако искаш да заловиш този тип, по-добре да действаш бързо. Къщата му е обявена за продан, а тази сутрин, когато минал с колата пред тях, Стан го видял да товари някакви кашони. Кани се да бяга.

Съдейки по миналото, Брад знаеше как да започне отначало, с нова самоличност. Но в миналото той не бе имал дъщеря. Дали ще иска да изчезне с Лекси? Или ще гледа по-скоро да спаси себе си? Брад сигурно знаеше, че щом Лекси е някъде там, а за Джена не се знае нищо, двете представляват опасност за него. Истинският въпрос беше колко далече ще стигне Брад, за да се отърве от тази заплаха?

— Е, къде ми е статията за ангелите? — попита Пит.

— Тази вечер ще я имаш. Чакам само една снимка. Историята има ново развитие.

— Какво е то?

— Ще разбереш, когато я прочетеш — каза Рийд и затвори. Стана от стола, грабна си фотоапарата и якето и тръгна към къщата на Джена.

 

 

Джена прекара пръсти по клавишите на пианото — изпитваше отчаяна нужда да изсвири емоциите си. Откакто се разделиха с Рийд при църквата, не спираше да мисли какво да прави. Бягството й изглеждаше най-правилното, но отговорите на въпросите „как“ и „кога“ й се изплъзваха. Лекси и Кими си играеха на маскарад в стаята на Лекси и безгрижният им радостен смях измъчваше Джена.

Как да преобърне живота й отново, да я откъсне от новата й най-добра приятелка, от мястото, което вече започваше да приема като свой дом? И все пак как да остане тук и да поеме риска Брад да ги открие или пък местните ченгета да я арестуват и да върнат Лекси на баща й? Бягството изглеждаше най-добрият вариант. Но дори да се откъснеше от местните погледи, сама на пътя тя пак нямаше да е в безопасност.

Трябваше да помисли. Трябваше да действа умно.

Паниката пречеше на трезвата й преценка. Имаше нужда да се освободи от напрежението, затова натисна един клавиш, после втори. Мелодията я завладя. Пръстите й знаеха какво да правят. Тя просто се пусна по течението с надеждата, че в края на песента всичко ще бъде ясно.

В началото не чу звънеца. Звукът му се сливаше с мелодията, но развитият й слух скоро различи острия звън от красотата на музиката. Тя вдигна ръце от пианото и отиде да отвори. Когато погледна през шпионката и видя на прага Рийд, сърцето й подскочи. Беше си казала, че и дума не може да става за обвързване с него, но сърцето й още не бе възприело това.

Щом отвори вратата, той решително влезе вътре.

— Получих още информация — каза.

— Секунда — отвърна тя и отиде да затвори вратата към антрето, за да не ги чуват момичетата. После седна на дивана. — Добре, казвай.

Съобщи й фактите, които беше научил за истинската самоличност на Брад, и объркването й нарасна.

— Не разбирам как твоят детектив е могъл да разбере всичко това, а полицаите, които са разследвали убийството на Кели, не — каза тя накрая.

— Те никога не са подозирали Брад. Или пък някой е покрил фактите. Брад е бил техен приятел и партньор; всъщност досието му на полицай е безупречно.

— Но той е убил двете си съпруги, две невинни жени. И Господ знае кого още може да е убил. — Тя погледна Рийд в очите. — Готова съм да говоря с полицейския началник. Само се надявам доказателствата ни да са достатъчни, за да го убедя.

— Достатъчни са и се радвам, че взе това решение — каза той. — Имам среща с Джо в управлението след трийсет минути, за да снимам камбаната. Защо не дойдеш с мен?

— След трийсет минути? Изглежда толкова скоро. — Едно беше да вземе решение, друго — да го приложи.

— Единственият начин да се освободиш наистина от Брад е да направиш така, че да го хванат, преди той да е хванал теб. Това е първата стъпка.

— Просто ме е страх. Не искам да обърквам всичко.

— Няма. А Лекси? С нас ли ще я вземем?

— Ще се обадя на майката на Кими и ще видя дали тя може да я гледа около час. Можем да оставим момичетата у тях на път за управлението.

Когато тя се изправи, Рийд сложи ръка върху нейната.

— Когато се приближих до къщата, те чух да свириш. Радвам се, че се връщаш към музиката.

— Помага ми да се успокоя.

— А на мен ми действа обратното, като те чуя да свириш. Представя ли си ръцете ти върху клавишите, си ги представям върху мен.

Погледът му я накара да затаи дъх.

— Мислех, че отношенията ни ще са само делови — каза тя.

— Да, и аз така мислех. Но въпреки това ми се иска да те целуна.

— Така няма да ни е по-лесно да се сбогуваме.

— Ние не се сбогуваме.

— Засега — прошепна тя. Въпреки думите си тя се наведе и притисна устни към неговите. Нуждаеше се от него. Всичко останало щеше да решава по-късно — много по-късно.

 

 

Джо Силвейра стоеше загледан в информацията, която Рийд Танер беше събрал за Брад Уинтърс, наричан още Стийв Дънсмор. Историята на Джена беше много по-лоша, отколкото очакваше. Смяташе, че е малтретирана, която вероятно бяга от съпруга си, който не беше чак толкова мъртъв, колкото тя твърдеше. Нещата обаче се оказаха много по-сложни.

Той остави документите и погледна Джена в очите. Лицето й беше бледо, очите — изпълнени с решимост. Изражението й беше като в нощта, когато я беше видял на доковете, след като беше скочила в океана да спаси Ани Дюпон. Това беше жена, която прави онова, което трябва, независимо какво рискува. Страхуваше се ужасно, но в същото време беше решителна. Джо установи, че я харесва и иска да й помогне. Радваше се, че накрая е решила да му се довери. Подозираше, че за това трябва да благодари на Рийд Танер. Очевидно интересът на репортера към нея не беше само професионален. Стоеше покровителствено зад стола на Джена с ръка на рамото й.

Джо насочи вниманието си към Джена — беше нервна, но съдейки по прочетеното, имаше защо да се отнася предпазливо към него.

— Разбирам колебанието ви да се обърнете към полицията, но се радвам, че дойдохте. Искам да помогна на вас и Лекси.

— Загрижена съм преди всичко за Лекси и за това двете да останем заедно — отвърна бързо тя. — Лекси преживя ужасна травма и ако сега я отнемат от мен, не знам как ще се справи. Няма начин да се върне при баща си. Надявам се, че не обмисляте този вариант.

Джо подозираше, че ако й даде погрешен отговор, тя ще грабне детето и ще хукне да бяга, преди да е успял да се обади на службите за закрила на детето.

— Разбирам загрижеността ви. Нека решаваме нещата едно по едно.

— Ако бяха търсили, от полицейския отдел на Брад щяха да открият тази информация — каза Джена. — А може и да са търсили, и да са решили да я потулят заради колегата си.

— Това е сериозно обвинение.

— Аз и не го отправям току-така — отвърна енергично тя. — Ако се обадите в отдела на Брад, някой ще му каже, че съм тук, че дъщеря му е тук. Той ще дойде тук. Сигурна съм. — Тя се поколеба и погледна към Рийд, после продължи: — Много е възможно Лекси да е видяла как баща й убива майка й. Мисля, че затова той не е казал на никого, че дъщеря му е била в къщата, и никой не я търси. Той не иска тя да го посочи за убиец на майка й.

Джо вече бе проверил регистъра с изчезналите лица, за да е сигурен, че Лекси/Каролайн Уинтърс не фигурира в него. Нямаше доклад, който да сочи, че Лекси е изчезнала или е в опасност. Явно дотук Джена казваше истината, което му помогна да си отдъхне. За човек, чиято съпруга е била убита, беше странно да не обяви дъщеря си за изчезнала. Информацията определено даваше основание за разследване.

— Брад е казал на полицаите, че Лекси е у роднини — добави Джена. — На практика е точно така. Тя е с мен. И това, че е с мен, не е престъпление, нали? Ако Брад си я искаше, щеше да поиска да я търсят.

Жената стъпваше върху тънък лед, но засега той можеше да я остави, поне докато не разполагаше с повече информация.

— Ще подходя към случая възможно най-дискретно — увери я.

— Но не можете да ми обещаете нищо.

— Не аз решавам въпроса с попечителството.

— Бащата на Лекси е убиец.

— Това още не е доказано.

— Значи междувременно ще я върнете на баща й? — попита ужасено тя.

— Не съм казал това.

Джена се изправи рязко на крака.

— Вижте, обещах на сестра си да закрилям Лекси. Тя не може да се върне при Брад дори за ден. А и с изключение на баща ми аз съм най-близкият й кръвен роднина. Тя ме обича и аз я обичам. Мястото й е при мен. Бих дала живота си за нея.

Той видя отчаянието в очите й и му се прииска да я успокои, ако не за друго, то поне за да не избяга веднага.

— Ще направя всичко възможно Лекси да бъде защитена и да остане с вас, докато законът не ме задължи да я пратя някъде другаде.

— Това не ми звучи добре. Сбърках.

Тя стана и понечи да тръгне към вратата, но Рийд я хвана за ръката и я спря:

— Джена…

Тя измъкна ръка.

— Чу го. Може да се наложи Лекси да отиде при Брад.

— Той не каза това и ние няма да го позволим. Нали, началник?

Джо се изправи и погледна Рийд в очите.

— Не и без обстойно разследване. — После се обърна към Джена: — Дайте ми възможност да проуча информацията и тогава ще видим какво е положението. Нямам никакво намерение да поставям Лекси в опасна ситуация, включително под настойничеството на баща й. Имате думата ми. Междувременно ще се наложи да пратя полицаи да пазят къщата ви.

— Наистина ли ни вярвате? — попита тя. — Не се преструвате, нали?

— Не. Не мисля, че ако бяхте виновна в нещо, щяхте да дойдете при мен. Освен това не проявявам никаква търпимост към полицай, който използва положението и властта си, за да му се размине някакво престъпление, да не говорим за убийство. Не изпитвам никаква лоялност към този човек или друг, който може да му помага да прикрие престъпление. Не ме интересува дали е с униформа или не.

Джена му хвърли дълъг изпитателен поглед, после въздъхна:

— Явно трябва да ви се доверя. Дано не е грешка.

— Не е. Бих искал да се видим утре рано сутринта.

— Лекси е на лятно училище. Мога да дойда, след като я оставя там в девет.

— Идеално.

— Предполагам, че полицаят, който ще наблюдава къщата, ще наблюдава и мен, нали? — попита тя.

— Не мислете за напускане на града. Това не е решение. Имате нужда от помощ и в момента аз най-добре мога да ви помогна.

Тя кимна неохотно.

— Не съм сигурна, че мога да напусна Ейнджълс Бей, дори да опитам. Този град сякаш се е вкопчил в нас.

— Знам какво имате предвид — усмихна се той. — Дойдох само няколко седмици преди вас, а имам чувството, че съм тук от цяла вечност. Градът някак успява да ти влезе под кожата.

— Като стана дума за Ейнджълс Бей — намеси се Рийд, — трябва да снимам камбаната, преди да тръгнем.

— Вярно. Почти бях забравил.

Джо отвори шкафа зад себе си, извади камбаната и постави на бюрото. Рийд и Джена се наведоха да я разгледат.

— Еха, изумително — каза тя, като прокара пръсти по гравираните букви. — Не мога да повярвам, че след като е изгубена преди толкова години, изведнъж е намерена.

— Освен ако някой не я е сложил на плажа нарочно, за да я открият — каза Джо.

— Някой, който иска да вдигне шум, за да привлече още туристи? — попита Рийд, докато правеше снимки.

— Възможно е — отвърна Джо. — Моментът странно съвпада с внезапния наплив на търсачи на ангели.

— Може наистина ангелите да са я изкарали на повърхността — предположи Джена.

— Вярвате ли в ангелите?

— Е, точно сега имам нужда да вярвам в нещо обнадеждаващо. Защо да не са ангелите?

— Сигурен съм, че много хора ще си кажат същото — отвърна полицаят. — Опасявам се обаче, че камбаната ще доведе в града още фанатици на тема ангели. Обзалагам се, че скоро ще се появят търсачи на съкровища и какви ли не.

— Кой знае — измърмори Джена, после двамата с Рийд си размениха погледи и тя хвана ръката му.

Този жест подсети Джо, че и той има жена, която го чака вкъщи. За жалост тя беше с друг мъж.

 

 

След полицейския участък Рийд изпрати Джена вкъщи, после се върна в хотела да довърши статията си за ангелите. Беше му трудно да се съсредоточи — все се връщаше към срещата с началника. Вярваше, че Джо ще им помогне да сложат край на кошмара на Джена, но не знаеше на каква цена. Възможно беше Лекси да отиде в детски дом и той не можеше да си представи как двете ще понесат раздялата. Но както каза Джо, нещата трябваше да се решават едно по едно…

Качи на компютъра снимките на корабната камбана и ги прикачи към съобщението, което щеше да изпрати. Знаеше, че на Пит много ще му хареса новото развитие, което свързваше ангелите с потънал кораб и изгубено съкровище. Без съмнение щеше да поиска нов материал, който да проследи развръзката, но не Рийд щеше да го напише. Изпратеше ли статията, задачата му в Ейнджълс Бей щеше да е официално приключила. Освен Джена нямаше друга причина да остава в града.

Беше й казал, че ще остане, докато хванат Брад и двете с Лекси са спасени. В никакъв случай не можеше да си тръгне, докато тя е в опасност. Да си тръгне след това, щеше да е различно.

Трябваше да си отиде. Знаеше, че трябва.

Но Джена не беше жена, която лесно се напуска. Тя беше повече от развлечение, повече от случайна любовница. Джена беше негов другар. Разбираше го както никой друг, което ужасно го плашеше. Любовта не беше за него, но Господи, мисълта за това го изкушаваше. Джена беше красива, секси, удивителна, мила, а също и сериозно бреме под формата на енергично седемгодишно хлапе. Двете с Лекси имаха нужда от мъж, който да бъде съпруг и баща, а той не знаеше как да се справи нито с едното, нито с другото. Щеше да ги разочарова. Знаеше, че така ще стане.

Тръсна глава и натисна бутона за изпращане, после затвори компютъра и отиде до прозореца. Луната се издигаше високо в небето. Още един ден си беше отишъл. Същото щеше да стане и с утрешния. Можеше да продължи да брои дните от смъртта на Алисън, както и досега, или да започне да превръща дните си в нещо смислено.

Само че не знаеше как.

„Наистина ли?“ — възрази един глас в главата му. Трябваше само да й се обади или направо да отиде до къщата и да я види, да прояви загриженост, да я обича.

Стомахът му се сви.

После звънна телефонът му. Беше дал на Джена номера си. Знаеше, че е тя, преди да вдигне.

— Какво има? — попита той, без да си даде труда да поздрави.

— Нищо. Всичко е наред — отвърна Джена. — Е, доколкото е възможно предвид обстоятелствата. Денят беше стресиращ.

— Да, знам. Ти постъпи правилно.

— Надявам се. — Тя замълча за момент. — Може да ти прозвучи странно, защото бяхме заедно цял ден, но ти… липсваш ми, Рийд. Знам, че това не е завинаги, но искаш ли да наминеш тази вечер? Лекси вече си легна. Може да пием кафе например.

Милата покана, изпълнена с толкова обещания, накара сърцето му да се свие.

— Не мога — реши внезапно той. — Съжалявам. — Стисна силно телефона. Знаеше, че трябва да спомене някакво оправдание, но подозираше, че тя ще прозре зад него. Последното, което искаше, беше да я лъже.

— И аз съжалявам — отвърна тя.

— Ще ти звънна утре или ти ми се обади, ако има някакъв проблем, става ли? Наложи ли се, тук съм.

— Ако има проблем — повтори Джена, с което показа, че разбира. — Лека нощ, Рийд.

Той затвори с чувството, че е най — големият страхливец на света. Какъв, по дяволите, му беше проблемът?

Имаше нужда от питие.

Щом си помисли това, той си даде сметка, че не от това има нужда. Имаше нужда от Джена. А току-що й беше казал да се разкара. Вероятно беше най-големият глупак на света.