Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (8)

Глава 8.

Рийд допи бирата и хвърли пластмасовата чаша в кошчето за боклук. Карнавалът беше в пълен разгар, откъм въртележката с количките се носеха щастливи писъци, децата, които играеха баскетбол и обстрелваха балони със стрелички, се смееха и ликуваха при попаденията си. Миризмата на пуканки с масло, гевречета с горчица и захарен памук не му даваха мира. Откакто беше дошъл в Ейнджъл Бей, имаше чувството, че е попаднал в платно на Норман Рокуел^[1] или във филм от петдесетте години, където всичко беше прекрасно.

И на него му се искаше да бе израснал като тези деца. Нямаше да има нищо против да запази невинността си малко по-дълго. Щеше да е доволен да има двама родители, които държат на него, водят го на училище и му помагат с домашните. И той щеше да се радва баща му да го носи на рамене като онова тригодишно момченце пред него.

Отдавна обаче беше престанал да иска неща, които не можеше да има. Това не беше неговият живот. Той само минаваше оттук и колкото по-скоро си тръгнеше от този град, толкова по-добре.

Рийд обърна гръб на карнавала, прекоси паркинга и пое към надвисналите над океана скали. На около километър по-надолу покритият с цимент път преминаваше в добре отъпкана черна пътека. През последните няколко дни при скалите се беше стекъл много народ. В най-далечната точка Рийд виждаше струпани на групи хора, които очакваха появата на ангелите. Надяваше се да събере повече информация.

Нощта беше светла, с пълна луна, но океанът беше в отвратително настроение. Вълните отскачаха от скалите и образуваха фини бели пръски, които вятърът подемаше и отнасяше в лицето му, покривайки го с лека блестяща влага. Рийд нямаше слабост към плажа, но вкусът на сол във въздуха започваше да му харесва, а енергията на океана караше сърцето му да бие малко по-бързо в очакване на нещо, не знаеше какво.

Беше на около сто метра от струпалите се хора, когато на ръба на скалата видя малка самотна фигурка. Приближи се и направо не можа да повярва на очите си: беше момиченцето на Джена, Лекси. А винаги покровителствената и бдителна Джена не се виждаше. Рийд се приближи.

— Здрасти — каза тихо той, за да не я уплаши.

Лекси отскочи на около трийсетина сантиметра и той видя как очите й се изпълват със страх. За момент се уплаши, че тя може да отстъпи назад и да падне. В долната част на носа имаше саморъчно направена ограда, но тук нищо не стоеше на пътя между детето и океана.

Той вдигна успокояващо ръка.

— Всичко е наред. Аз съм онзи, който снима майка ти завчера. Спомняш ли си? Казвам се Рийд, Рийд Танер. Репортер съм. Тук съм да пиша материал за ангелите. Разбрах, че се казваш Лекси.

Детето не отговори.

— Трябва да се отдръпнеш от ръба — добави той. — Опасно е да стоиш толкова близо.

Тя не каза нищо, но стъпи встрани от носа, което го поуспокои.

— Е, къде е майка ти? Сигурно се притеснява, че си дошла тук сама. Защо не си на карнавала?

Лекси само стисна устни. Детето беше неразговорливо като майка си. Но въпреки че не проявяваше желание да говори с него, не се канеше и да си тръгва.

— Сигурно чакаш ангелите — предположи той. — И аз се надявам да ги видя.

— Мислиш ли, че ще дойдат? — попита тя с нотка на отчаяние в гласа.

— Не знам. Ти как мислиш?

— Надявам се да дойдат. Трябва да ги питам нещо. Важно е.

— Сигурно, щом си дошла тук. Майка ти не знае, че си тук, нали?

— Поисках да ме доведе, но тя отказа — отговори Лекси и отново обърна глава към океана. — Все казва, че ще дойдем някой друг път, но никога не идваме.

— За какво искаш да говориш с ангелите?

— Не мога да ти кажа — отвърна тя и скръсти ръце. Беше олицетворение на предизвикателството и ината.

Той се усмихна при мисълта колко му напомняше за него самия като дете, когато се преструваше на силен, а всъщност беше ужасно уплашен. Но Лекси имаше грижовна майка, която сигурно не беше на себе си от притеснение. Рийд искаше да върне момиченцето при нея, но подозираше, че то няма да склони току-така, а да влачи чуждо пищящо дете нямаше да изглежда добре отстрани. По-добре да поддържа разговора, докато Джена дойде, а това щеше да стане всеки момент, сигурен беше.

— Значи е тайна, така ли?

Тя кимна.

— Ще чакам тук, докато дойдат — продължи детето.

— Тогава да почакам заедно с теб, за да съм сигурен, че си добре.

Тя го изгледа.

— Те може да не дойдат, ако ти си тук.

— Е, не можеш да стоиш сама. Ангелите ще ми се ядосат, ако те оставя.

— Ангелите не обичат да говорят с възрастни, а само с малки деца. Така казва Кими.

— Кими твоя приятелка ли е?

— Веднъж видяла ангел. Загубила се в парка и не можела да намери пътя, когато се появила една дама-ангел и я завела при техните. Много ги бива да намират родители. — Лекси се обърна и го погледна внимателно. Беше недоверчива, но и любопитна. — Ще ги снимаш ли? Може да не им хареса. Мама не обича да я снимат.

— Забелязах — отвърна той с иронична усмивка. — Но не разбирам защо. Тя е много хубава. Също като теб.

— Знам, приличам на ангел. Всички казват така.

Той се усмихна по-широко. Лекси беше започнала да се отпуска и ако продължеше да я разпитва любезно, можеше дори да му каже от какво се страхуваха толкова двете с майка й. Но да използва едно дете, за да се сдобие с информация, не беше много достойно. Освен това въпросите можеха да отключат някакъв травмиращ спомен. Очевидно Джена и Лекси бяха в беда и се криеха от някого. Можеше да си представи няколко сценария и повечето от тях сочеха към баща или съпруг насилник. Нямаше представа какво знаеше или не знаеше Лекси, но любопитството му нарастваше с всяка изминала минута. Може би щеше да е в състояние да им помогне — нали затова се беше захванал с новинарството. Само че Джена не искаше помощта му. Помоли го да не се меси в живота й.

— Ти имаш ли дете? — попита любопитно Лекси.

— Не — поклати глава той. — Защо?

— А искаш ли да имаш?

— Не знам. Май са доста трудни. Бягат, когато не трябва.

Тя се замисли намръщено над думите му. Беше умна и имаше свое мнение.

— Наложи се да дойда. Важно е.

— Какво искаш да питаш ангелите?

— Не мога да кажа. Не трябва да говоря с непознати — сети се тя, макар и твърде късно. — Трябва да си тръгнеш.

— Не става. И аз искам да питам ангелите някои неща.

Той седна на земята на два-три метра от Лекси и протегна крака. След малко и тя седна, като внимаваше да стои на разстояние.

— Какво искаш да ги питаш? — поиска да знае тя.

— От какво са направени крилата им и колко високо могат да летят.

— Ама че глупави въпроси. Крилете на ангелите са от облаци. И могат да стигнат чак до небето. Ти нищо ли не знаеш?

Той се усмихна на себе си.

— Всъщност не знам много. Доста си умна за дете на… на колко си — на десет, на единайсет?

— На седем. Мислиш ли, че ангелите са като Дядо Коледа? Той нали не дава подаръци, ако не си бил послушен. Дали и ангелите няма да искат да говорят с теб, ако си непослушен?

— Не мисля, че става така — каза бавно Рийд, който усещаше, че тя има нужда да я успокоят. — Ти направила ли си нещо лошо?

Тя кимна; очите й го гледаха сериозно.

— Не си отидох в стаята, когато трябваше. — Устните й затрепериха и тя извърна глава. — Твоят татко удрял ли е някога майка ти?

Тялото му се скова.

— Баща ми си е тръгнал, когато съм бил още бебе. Не го познавам. Но знам, че е лошо да удряш някого, все едно кой си. Особено за мъж да удари жена.

— Дори другият да е лош?

— Във всички случаи — каза твърдо той.

— Но понякога се случва татковците да са болни и случайно да ударят някого.

— Лекси, някой наранявал ли е майка ти? Баща ти ли беше? — Рийд знаеше, че я притиска, но ако някой бе наранил това момиченце и майка му, той искаше да се увери, че няма да се повтори.

Лекси явно искаше да му отговори, но по пътеката се зададоха няколко души, затова тя притисна колене до гърдите си и ги обви с ръце.

— Кими казва, че ангелите виждат всичко, което става по света — каза, когато хората отминаха. — Когато си самотен, могат да поговорят с теб. Ако си наранен, могат да ти помогнат да се почувстваш по-добре. И понякога могат да намерят някой човек.

— Това ли искаш от тях — да намерят някого?

— Мислиш ли, че наистина могат? — попита тя, без да откъсва очи от неговите.

— Кого искаш да намерят?

Лекси тъкмо се канеше да отговори, когато чуха неудържимия, панически вик на Джена.

Лекси стана от земята, Рийд също — знаеше, че Джена няма да се зарадва да го види с дъщеря си.

След миг Джена се втурна към тях и сграбчи Лекси в обятията си.

— Лекси, изплаши ме до смърт — каза тя и притисна момиченцето към себе си.

— Съжалявам. Исках да видя ангелите — отвърна детето.

— Те не са тук — каза майка й и погледна вбесено Рийд. — Вие ли я доведохте?

— Не. Просто минавах наблизо и я видях. Не я върнах, за да не я уплаша. Реших, че ще дойдете всеки момент. И наистина дойдохте. Както и половината град.

Джена погледна множеството, което я беше последвало.

— О, боже! — промълви тя, после извика: — Тя е добре. Благодаря ви. Всичко е наред.

— Много съжалявам, че не я наглеждах достатъчно — каза една жена с измъчен вид, дете на ръце и друго, застанало до нея.

— Робин, всичко е наред. Вината не е твоя. Лекси, извини се на госпожа Купър за това, че избяга.

— Извинете — измънка детето с наведена глава, като подритваше с крак.

— Няма проблем, Лекси. Просто много ни изплаши — каза Робин. — Хайде вече да си вървим вкъщи — добави тя, като погледна с любопитство Рийд, а после се обърна отново към Джена: — Искаш ли да се прибереш с нас?

— Идвам след няколко минути.

— Сигурна ли си? Познаваш ли го? — попита тя по-тихо, но Рийд я чу.

— Той е репортер — отвърна Джена. — Срещали сме се няколко пъти. Благодаря ти за загрижеността, всичко е наред.

— Още се чувствам ужасно виновна. Не трябваше въобще да изпускам момичетата от очи. Ако нещо се беше случило, нямаше да си го простя.

— Нищо не се случи, а и вината е на Лекси, не твоя. Лекси, кажи „Чао“ на Кими.

Лекси се подчини, а Кими й помаха тъжно, докато майка й я дърпаше да си вървят.

— Обичате спокойствието, а все се превръщате в център на вниманието — каза Рийд, когато останаха сами.

— Лекси, как се оказа тук? Той ли те доведе? — попита Джена дъщеря си.

— Дойдох сама — поклати глава тя.

— Нали ви казах — обади се репортерът.

— Защо все се появявате там, където сме и ние? — попита тя.

— Джена, градът е малък. Отивах при онези, които чакаха ангелите — обясни той и посочи с глава към хората, които се бяха събрали на носа.

— Е, да не ви задържаме. Отиваме си вкъщи.

— Не — отвърна Лекси и тропна непреклонно с крак. — Трябва да изчакам да се появят ангелите.

— Лекси, недей да спориш с мен.

Рийд очакваше Джена да й каже, че ангели не съществуват, че това е само приказка. Тя обаче не каза нищо, а в очите й се виждаше, че води битка със себе си.

— Лекси, сега не му е нито мястото, нито времето. Ще дойдем друг път.

— Няма да си тръгна — заяви детето.

Рийд виждаше, че Джена не може да реши дали да направи сцена пред него, или да остави Лекси да надделее.

— И тя е инат като вас — каза Рийд, а после посочи към хоризонта. — Задава се мъгла. Скоро ще стигне дотук.

Джена хвърли поглед през рамо и отново се обърна към него.

— Така е — потвърди, а после каза на дъщеря си: — Можем да изчакаме няколко минути, но щом се спусне мъглата, няма да можем да видим ангелите. Ще трябва да опитаме друг ден.

— Дано да побързат — каза Лекси, после измъкна ръката си от тази на Джена и застана на около метър от нея, с поглед, вперен в океана.

— Не се приближавай повече до ръба — предупреди я майка й.

Момиченцето се спусна малко по-надолу, но не прекалено.

— Какво ви каза тя? — попита го тихо Джена.

— Разкри ми всичките ви тайни.

В очите й проблесна страх, но тя бързо го прикри.

— Не е вярно.

— Не, не е — съгласи се той. — Но ми каза, че търси някого. Мисли, че ангелите могат да й помогнат да го намери. — Замълча, чудейки се дали Джена ще допълни информацията, но тя естествено не го направи. — Предполагам, че щом иска да говори с ангел и баща й е мъртъв, значи е свързано с него — продължи Рийд и се приближи до нея. Чу как тя си поема бързо въздух, как се скова от близостта му, но не се отдръпна. — Той не е мъртъв, нали, Джена?

— Естествено, че е мъртъв — реагира веднага тя. — Затова Лекси търси ангели.

Тя извърна глава, сякаш се боеше, че той ще прочете нещо в очите й.

— Не ви вярвам — каза тихо той. — Мисля, че той е наранил вас, а може би и Лекси, затова се криете в Ейнджълс Бей.

— По-добре се придържайте към историята, за която трябва да пишете.

— А вие по-добре отидете в полицията. Искайте да ви помогнат.

— Нямам нужда от ничия помощ. Двете с Лекси не се крием. Ние… ние скърбим за него. Лекси иска да види ангели, защото… защото има нужда да вярва, че раят съществува и че човекът, когото обичаше повече от всичко, е добре.

— Същият, когото сте обичали и вие ли? — не може да се сдържи той.

— Да, човекът, когото много, много обичах — изрече тя, като го гледаше право в очите.

Думите й го нараниха. Та той почти не я познаваше; нямаше право да се вълнува кого е обичала и колко. Може би съпругът й не беше жив, може би не от него се страхуваше Джена; но той знаеше, че тя се крие. Прекалено се плашеше.

— Странно нещо е скръбта — отбеляза той. — Не те плаши, а те прави смел, защото най-лошото вече е станало. Когато загубиш някого, когото не можеш да върнеш, вече не те е грижа какво може да ти се случи. Но вие не се държите така. Държите се като човек, който е ужасно уплашен да не загуби нещо и се бори с всички сили да остане жив. — Замълча за момент. — А може и да имате кого да губите — Лекси. Тя ме попита дали е редно мъж да удари жена, баща да удари майката на детето си.

— Не ви е питала това — рече Джена и очите й се изпълниха със страх.

— Напротив. Удрял ли ви е съпругът ви? — В ума му се оформи нова картина. — Джена, вие отвърнахте ли на удара? Затова ли бягате? Защото полицията ви преследва?

— Никого не съм убила. Ама че въображение! Трябва да пишете романи.

— Може и да греша, но вие лъжете за нещо. Залагам си живота, че бягате от нещо.

— Само че залогът няма да бъде вашият живот. Просто ни оставете на мира. Моля ви.

Джена се отдръпна от него и отиде при Лекси. Опита се да прегърне момиченцето, но то избута ръката й и се поотдалечи. Джена обви ръце около себе си — позата й беше почти същата като на дъщеря й. Докато ги гледаше да се взират в нощта, Рийд си каза, че това са може би две от най-самотните души на света.

Всъщност три…

Той остана така няколко дълги минути в очакване мъглата да се спусне над скалата, Лекси и Джена да се обърнат и да си тръгнат, краката му да се размърдат — само дето не можеше да направи стъпка нито напред, нито назад. Беше уловен в чистилището, в място, където вече не знаеше кой е, какво да направи или какво би трябвало да иска.

През целия си живот се бе концентрирал върху едно нещо, върху една цел, а после край. Вече не беше дръзкият репортер, който разкриваше сензации, но и нямаше да се задоволи с това, да пише лековати материалчета за някакъв таблоид. Досега смяташе, че може да работи само за пари, че може все така да не му пука за нищо.

Само че заради тази жена и това момиченце не му беше все едно; заради тях му се искаше да е старият Рийд Танер. Можеше ли да върне миналото, дори наистина да го желаеше? И дали го желаеше в крайна сметка?

— Лекси, трябва да си вървим — прекъсна мислите му Джена.

— Мъглата още не се е спуснала — отвърна тя.

— Късно е. Ще дойдем, друг път.

— Все така казваш, но не идваме.

— Лекси — обърна се отново към нея Джена и се опита да хване ръката й, но детето се дръпна рязко.

— Остави ме на мира — извика. — Не искам да идвам с теб. Това не е вкъщи и не искам да играя на глупавите ти игри. Повече не искам да се преструвам. Искам мама! — заяви Лекси и избухна в плач.

Рийд ги изгледа стреснато. Лекси искаше майка си?

Джена грабна ридаещото дете в ръце и побягна. Той беше твърде смаян, за да я спре.

Значи Джена не беше майка на Лекси? Коя тогава беше, по дяволите?