Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (7)

Глава 7.

Мисълта не й даваше покой, откакто се върна от планината, но сега, влизайки в къщата на майка си, Шарлот се зачуди дали направо не си е загубила ума. Ако беше така, майка й определено щеше да й го каже. Моника Адамс не си мереше думите, особено към второто си дете, което непрекъснато я разочароваше.

Учуди се, като видя в преддверието купчина празни кутии. Дали майка й най-накрая не бе решила да прегледа вещите на баща й? Откакто той почина преди три месеца й половина, тя не бе преместила и една вещ. Дрехите му все още висяха в гардероба в спалнята, списанията му бяха все така на холната масичка. Дори ключовете му стояха на шкафчето, където ги беше оставил последния път на влизане вкъщи. Беше почти зловещо, но Шарлот вече се бе отказала да убеждава майка си да промени нещо. Всъщност отдавна се беше отказала да я убеждава в каквото и да било и именно затова новото й хрумване беше невероятно глупаво. Но понеже беше отчаяна, щеше да опита.

Къщата беше притихнала и съвсем различна от времето, когато баща й беше жив. Като малка, когато се прибираше вечер, вътре ухаеше на вечеря, от кухнята се чуваха гласове, а в кабинета вървяха вечерните новини, които баща й следеше. Брат й Джейми обикновено управляваше с дистанционно някоя количка по дървения под в хола, а сестра й Дорийн вечно висеше на телефона. Понякога беше пълно с хора от църквата: групи за изучаване на Библията, женския комитет или такива, които просто искаха да говорят с баща й. Къщата им беше център на действието.

Сега й се струваше, че живее в някакъв стар театър, където в притихналите стаи отекват само призрачни звуци от миналото. Всичко се беше променило и все пак някои неща си бяха съвсем същите. Взаимоотношенията с майка й бяха все така изпълнени с трусове — дори повече отпреди, защото вече нямаше кой да застава между тях.

Шарлот завари майка си да седи на задната веранда, загледана в нощта. На гърба й беше наметнат пуловер. През последните месеци Моника Адамс беше отслабнала с поне пет килограма и стойката й, някога изправена и готова за битка, сега изглеждаше прекършена. Воинът беше загубил най-голямото си сражение. Беше загубила съпруга си.

Шарлот спря на вратата и пак си помисли колко нередно е майка й да седи съвсем сама на малкия диван от ракита. Откакто се помнеше, след вечеря родителите й се оттегляха на верандата. В топлите летни нощи тя чуваше до късно приглушените им гласове, някое хихикане, а после наставаше тишина и тя си представяше как си разменят целувка. Не се съмняваше и за миг, че родителите й се обичат лудо.

В много отношения те живееха в отделен свят от този на децата си. Трябваше да се грижат за стадото си: баща й в ролята си на свещеник, а майка й като негова съпруга, която всячески подкрепяше него и общността. От децата им се очакваше да се впишат навсякъде и да са винаги честни и достойни представители на семейството. Джейми и Дорийн се справиха с ролите си. Само Шарлот се издъни, опетни идеалния образ на семейството, който майка й се мъчеше да създаде от първия ден на брака си. Но Моника просто замаза грешките си, сякаш те не съществуваха, сякаш бяха само лош сън, за който никога не трябваше да говорят.

— Не се спотайвай, Шарлот.

Тя се сепна.

— Извинявай — отвърна.

— Закъсняваш.

— Трябваше да се погрижа за един пациент.

— Говориш точно като баща си — каза Моника и най-после се обърна към нея. — Само че той винаги ми се обаждаше да ме предупреди, за да не се тревожа.

Шарлот не отвърна нищо на критиката; отиде и седна на стола до майка си. Не така си беше представяла разговора, но нямаше смисъл да чака по-подходящ момент.

— Майко, имам нужда от услуга.

— От мен? — попита Моника и изненадано повдигна вежди.

— Не знам дали си чула за девойката, която снощи скочи от кея, но…

— Разбира се, че чух. Бременна е и никой не знае кой е бащата на детето й, макар че има всякакви догадки за разни неверни съпрузи. Обадиха ми се трима души още преди обяд.

— Естествено.

Трябваше да се досети, че мрежата от приятели на майка й я е осведомила. Човек не можеше да спре разпространението на слуховете в Ейнджълс Бей.

— Е, какво искаш от мен? — попита Моника.

— Ани — така се казва момичето — е на осемнайсет. Няма къде да отиде, а утре трябва да я изпишем от болницата. — Шарлот си пое дълбоко въздух. — Бих искала да я доведа тук.

Майка й отново повдигна вежди.

— Искаш да приема това момиче в къщата си?

— И преди си помагала на разни хора.

 

 

Възрастната жена се намръщи и стисна устни.

— Това е минало, Шарлот. Приключи, когато баща ти почина.

— Младо момиче е и е в трудно положение. Няма си никого да й помогне. Просто ми трябва стая, където да я настаня временно. Аз ще поема цялата отговорност за нея; няма да ти се налага да правиш нищо.

— Ти да поемеш отговорност. Това ще е нещо ново.

Шарлот кипна, но знаеше, че няма да постигне нищо, ако се захване да спори с нея за миналото. Откакто баща й почина, майка й си го изкарваше на нея още по-често. Надяваше, че в крайна сметка болката на Моника ще стихне и двете ще намерят начин да общуват, защото в момента си нямаха другиго.

— Ще е само за няколко дни — продължи Шарлот, без да обръща внимание на забележката на майка си, — докато намеря някакво трайно решение за нея.

— Не мога да ти помогна.

— Можеш, просто не искаш — каза огорчено тя.

— Не, не мога — отвърна Моника и й подаде писмото, което дотогава лежеше в скута й.

— Какво е? — попита Шарлот, като хвърли един поглед на листа.

— Предупреждение да се изнеса. От църквата казват, че трябва да напусна къщата в срок от трийсет дни.

— Какво? Това е абсурдно.

— Не, истина е.

Макар че тонът на писмото беше далеч по-дипломатичен, в него наистина ги молеха да освободят къщата.

— Но ти живееш тук вече трийсет и четири години. Това е твоят дом!

— Реално погледнато, не е. На църквата е. Къщата е дом на местния пастор и семейството му, а пасторът вече го няма. — Моника си пое въздух. — Трябва да си намеря друго жилище. Не мога да си представя къде ще е обаче — поклати глава тя, вперила очи в мрака. — Щеше да е много по-просто, ако аз си бях отишла първа. Тогава всичко щеше да си продължи, както е редно.

Шарлот нямаше представа какво да й отвърне. Не умееше да говори с майка си, нито пък познаваше съкровените й мисли. За едно обаче беше сигурна — на Моника Адамс щеше да й е невероятно трудно да напусне тази къща. Между тези стени беше целият й живот.

— Сигурно има начин да останеш тук — каза.

— Няма. Преподобният Макконъл, който идва от Монтгомъри да замества баща ти, е уморен да пътува дотук всяка седмица, а и се предполагаше това да е временно. Новият пастор ще постъпи тази неделя, а официално ще се нанесе тук в края на месеца. Изглежда, внезапно се е оказал свободен, църквата го наела и му осигурила апартамент, докато аз се изнеса.

— О, мамо, толкова съжалявам.

— Наистина ли? Ти винаги си мразела тази къща.

— Не е вярно.

— С такова нетърпение чакаше да си тръгнеш.

— Всички деца искат да си тръгнат — каза Шарлот.

Така просто замазваше един болезнен период от живота си, но не виждаше смисъл да говори за това сега, а може би и въобще. За някои неща беше по-добре да останат в миналото.

Моника я прониза с поглед.

— Нима мислиш, че не знам колко те разочаровах? — попита тя.

— Аз бях тази, която те разочарова — отвърна Шарлот.

— Е, да, вярно. Наистина ме разочарова. И продължаваш да го правиш. И за жалост даже не знаеш с какво.

— О, знам с какво — отвърна Шарлот, но в момента, в който изрече думите, видя как в очите на майка й проблясва някакво странно чувство. Дали наистина знаеше с какво я е разочаровала? Неочаквано я обзе съмнение.

Моника стана и отиде до вратата, после спря.

— Значи онова момиче няма къде да отиде? — попита.

— Не.

— Добре тогава. Може да остане тук за около седмица. Баща ти не би искал да я отпратя, колкото и да е болезнен моментът за мен самата.

— Благодаря ти — промълви Шарлот. — Само че какво ще правиш с къщата?

— Изглежда, ще трябва да се преместя да живея другаде.

— Не мога да си представя, че няма да живееш тук.

— И аз не мога, Шарлот. Но пък аз не можех да си представя и да живея без баща ти, а ето че стана. Между другото, новият пастор е приятелят ти Андрю Шилинг.

Сърцето на Шарлот спря. Значи Андрю Шилинг се беше върнал в града? Не го беше виждала от тринайсет години и се беше надявала никога повече да не го види.

— Изглежда, в крайна сметка Гуен спечели — каза Моника, която от дълги години си съперничеше с приятелката си Гуен Шилинг по отношение на децата и всичко останало в живота. — Смяташе, че нейните деца ги бива повече от моите. Винаги искаше онова, което имах аз, включително къщата, съпруга ми…

— Какво говориш? — прекъсна я Шарлот. — Тя не искаше татко.

— Напротив. Баща ти излизаше с нея, преди да се оженим, но той избра мен. Мен — каза яростно майка й. — Той обичаше мен, само мен.

— Разбира се. Никой не се съмнява в това — отвърна Шарлот, която досега нямаше никаква представа, че баща й е бил причината за съперничеството между майка й и Гуен Шилинг.

— Направих всичко за баща ти. Живях само за него — продължи майка й и поклати объркано глава. — Сега какво да правя?

Шарлот не знаеше какво да каже, но това нямаше значение, защото майка й влезе вкъщи.

 

 

Когато над Ейнджълс Бей се спусна нощ, мястото за пикника се освети от гирлянди с бели лампички и висящи фенери. През последните няколко минути ги забавляваше струнен квартет, сега следваше училищен хор. Фестивалът определено беше семейно забавление. Джена и Лекси седяха при семейството на Кими: майка й Робин, баща й Стийв и малкия й брат Джонатан, който беше почти на две.

Робин Купър беше нисичка брюнетка с къдрава коса, която определено изглеждаше уморена. Беше домакиня, а Стийв — адвокат в областта на недвижимите имоти и семейните попечителски фондове. Според Робин той работел до късно в офиса и за пръв път от много време насам излизали някъде заедно, като семейство. В момента Стийв стоеше на няколко метра от тях и от час си говореше с двама други мъже. Робин не изглеждаше доволна, особено предвид това, че бе прекарала последните трийсет минути в борба с шавливия малчуган.

— Може ли да си вземем балони с формата на животни? — попита Лекси, като посочи мъжа на съседната маса, който надуваше слонове.

— Разбира се.

Лекси и Кими станаха от масата.

— Вземи и брат си — каза Робин на Кими. — Дръж го здраво за ръката.

— Ама той няма да мирува — оплака се дъщеря й.

— Е, ако има проблем, тук съм — отвърна Робин и въздъхна, когато Кими заведе Джонатан при съседната маса. — Слава богу, ще имам две минути спокойствие. Сигурно ме мислиш за ужасна майка.

— По — скоро изтощена — каза меко Джена.

— Мило е, че го казваш. Стийв все ми повтаря, че майка му е отгледала пет деца без кой знае какви проблеми. Освен това готвела първо, второ и трето за вечеря, чистела, кърпела им дрехите и вършела какво ли още не.

— Сигурно е трудно да й подражаваш.

— Тя е прекрасна жена — отвърна не много убедително Робин и се усмихна колебливо. — Наистина го мисля. Просто се уморих да бъда сравнявана с нея. Каква беше твоята свекърва?

— Слава богу, съвсем различна.

— Значи си извадила късмет. Тоест лош късмет — заекна Робин. — Извинявай, не знам дали ти се говори за него — за съпруга ти имам предвид.

— Определено не — отвърна Джена. — Не се обиждай. Просто темата е болезнена.

— Да, естествено. Разбирам те.

В настъпилото мълчание Джена забеляза, че на една от близките маси седи мъж, който гледа към тях. Носеше дънки и синя тениска, на ръката му имаше татуировка. Когато го загледа, той се намръщи, стана и се отдалечи. Джена не харесваше мъже, които изчезваха, щом ги погледнеш в очите.

— Кой е този?

— Кой? — попита Робин.

— Мъжът до машината за пуканки, с тениската.

— А, Шейн Мъри. Местен рибар е.

— Досега не съм го виждала.

— Той е от единаците. Не си пада много по събиранията. Мъжът ми казва, че е свестен. Какъвто е снажен, половината неомъжени жени в града са влюбени в него. Той е гореща тема на понеделнишките сбирки.

— На какво?

— На вечерите, когато се събираме да шием — обясни със смях Робин. — Често говорим за него, освен ако баба му Фиона или сестра му Кара не ни слушат. Нали познаваш Кара?

— Да, чрез нея наех къщата. Не знаех, че той е от семейство Мъри.

— Ами те са много; не е лесно да ги запомниш всичките. Брат му Майкъл държи ирландския пъб. Патрик вече не живее тук. Другите са Кара и Дий. Дий и баща й организират пътувания с лодка. — Робин замълча за момент. — Трябва да се включиш в сбирките по шиене. Ще се запознаеш с нови хора, ще се забавляваш. Сигурна съм, че следващия понеделник всички ще говорят за онова момиче Ани и бебето й. И за това кой ли е бащата — добави и отново погледна към съпруга си.

Нима Робин се притесняваше, че може да е Стийв? Между двамата явно имаше някакво неразбирателство.

— Сигурна съм, че бащата е някой тийнейджър — каза Джена с надеждата да я успокои. — Тя е съвсем млада.

— Не знам това да има значение, когато една хубава девойка е свободна и няма нищо против. Баща ми неведнъж е изневерявал на майка ми — добави с горчивина. — Сигурно затова се притеснявам, че и моят съпруг може да ми изневери. Не че смятам, че е той. Господи, естествено, че не. Забрави, че изобщо съм го казала. Просто напоследък поохладняхме един към друг — продължи Робин, която имаше нужда да се разтовари. — Откакто родих Джонатан, много не се вълнувам от… нали се сещаш… секса — поясни и силно се изчерви. — Извинявай. Не знам защо ти говоря за това; сигурно ме мислиш за луда.

— Не е така — побърза да отвърне Джена, макар че беше леко шокирана. Двете с Робин почти не се познаваха.

— Толкова съм изтощена, че не мога да мисля ясно. Има дни, в които едва намирам време да си измия зъбите, а после Стийв се прибира и пита къде е вечерята, защо не съм платила сметките и какво съм правила цял ден, освен да гледам децата. Все едно да гледаш дете на две години не е работа на пълен ден! Вчера Джонатан се беше напъхал в сушилнята. Ако се беше задушил, щеше да е по моя вина. Понякога си мисля, че не съм създадена за майка. Не ме бива много.

— Майчинството е професия, и то тежка и отговорна. Преди да имам дете, не си давах сметка колко е трудно, обсебващо и притеснително. А имам само едно.

— Благодаря ти, че си толкова мила — каза Робин с признателна усмивка. — Надявам се да се опознаем. Кими и Лекси станаха толкова добри приятелки; може би и ние ще станем.

— Много ще се радвам — отвърна Джена и се почувства виновна, че не може да прояви същата откритост като Робин.

Децата се върнаха с балоните.

— Мамо, може ли да играем боулинг? — попита Кими.

— Може ли? — повтори Лекси.

Преди Джена да успее да отговори, до масата им застана Кара Линч.

— Здрасти — поздрави тя. — Извинявайте, че ви прекъсвам. Джена, надявах се да те видя тук. Имаш ли минута?

— Ами тъкмо щяхме да ходим на боулинг.

— Не се притеснявай, аз ще заведа децата — предложи Робин и стана. — И без това Джонатан няма да стои мирен и минута повече. Можеш да дойдеш, като свършиш.

Джена се поколеба; въобще не й се искаше да изпуска Лекси от очи, но боулингът беше съвсем наблизо.

— Добре, но ще стоиш с Кими и майка й — каза тя на дъщеря си.

— Добре — обеща Лекси и тръгна със семейство Купър.

Кара седна на пейката.

— Е, какво има? — попита Джена.

— Научих още за Роуз Литълтън, ако те интересува.

— Интересува ме.

— Говорих с шефа ми Бен Фарадей. Той е племенник на Роуз и ми разказа малко за семейството. Роуз имала три сестри. Тя и Марта, една от тях, не се омъжили и живели в къщата до смъртта на Марта, а после и на Роуз, година по — късно. Другите две момичета се омъжили. Корнелия била майка на Бен. Телма пък се преместила в Южна Каролина и имала няколко деца. Бен не знае къде е сега. Но онова, което може да ти се стори интересно, е, че Роуз била учителка по пиано като теб. Бен казва, че била много добра. Свирела в църквата всяка неделя. Не ти ли се вижда странно? Всъщност пианото, на което даваш уроци, е нейно.

Джена потръпна. И това ли беше съвпадение? Едва ли. Ставаше нещо, което тя не разбираше, а точно сега онова, което не разбираше, можеше да се окаже много, много опасно.

— Според Бен леля му Роуз била убедена, че е потомка на бебето Габриела, което градът спасил след корабокрушението. Явно и тя имала същия белег по рождение като Габриела, ангелското крило, което видя на завивката, сещаш ли се?

— Да — отвърна Джена. Сърцето й тупкаше силно. Значи Роуз е имала същия белег като Лекси. Изглеждаше невероятно.

— Бен ми каза също и че леля му се опитвала да научи кои са родителите на Габриела. Изглежда, информацията от оцелелите е доста неясна. Според една легенда бебето било спасено от ангел, който го занесъл на брега. В библиотеката има дневници и писма, ако те интересува.

— Наистина ме интересува — отвърна Джена. Историята на града се пресичаше с нейната!

До Кара се приближи едър, широкоплещест полицай в униформа, който сложи ръце на раменете й. Тя вдигна глава и му се усмихна.

— Здрасти, скъпи. Това е Джена Дейвис. Май не се познавате. Това е съпругът ми Колин, който е дежурен, както винаги.

— Не се познаваме официално, но аз ви видях на кея, след като спасихте момичето. То ви е длъжник.

Джена сви неловко рамене. Последното, което искаше, беше да си говори с полицай, но Колин вече се наместваше на пейката до Кара. Той целуна жена си нежно по бузата.

— Джена е прекалено скромна и се притеснява, когато хората я хвалят за смелостта — отбеляза Кара.

— Сигурна съм, че това чувство не ти е познато, скъпи — добави тя и го побутна с лакът. — Колин обича да е център на вниманието. Голям актьор е.

— Не е вярно. Много съм срамежлив — отвърна той.

Джена не му повярва и за миг. Можеше да разпознае един чаровник, свикнал да омайва жените. Макар че беше станала подозрителна към полицаите, трябваше да признае, че Колин Линч прилича повече на голям и симпатичен мечок, отколкото на заплаха за безопасността й.

— Е, харесва ли ви Ейнджълс Бей? — попита той. — Мислите ли да останете постоянно тук?

— Сигурно. Лекси — дъщеря ми — много харесва училището и приятелите си.

— Страхотно място за отглеждане на деца. И двамата с Кара израснахме тук. Запознахме се в първи клас. Спънах я на спортната площадка. Тя си ожули коляното и ме нарече идиот. Беше любов от пръв поглед.

— Ами ти си беше идиот. Освен това не беше любов от пръв поглед — възкликна жена му. — Поне до четвърти клас не можех да те понасям.

— А после станахме неразделни — завърши Колин.

— Освен когато се карахме, а то беше често. Колин е инат.

— А Кара говори прекалено много.

— В момента ти отегчаваш Джена до смърт — отбеляза тя.

— Не, не е така — възпротиви се Джена, която се забавляваше от размяната им на реплики. Не срещаше често щастливи двойки, а тези двамата направо сияеха.

— Джена се интересува от историята на къщата, в която живее — продължи Кара. — Знаеш ли нещо за жените от семейство Литълтън, които са живели там? Колин знае много за града — обърна се тя към Джена. Маниак е на тема история. А и освен това вярва в ангелите — добави и вдигна с насмешка очи към небето.

— Точно така — веднъж видях един — заяви съпругът й.

— Наистина ли? — попита Джена.

— Бях на петнайсет. Гмурках се до едни пещери близо до носа. Можеш да стигнеш до тях само в определен момент на отлива и трябва да се гмурнеш под скалите, за да проникнеш в пещерите. Замаях се и не можех да изляза. Изведнъж се появи едно момиче; на възраст изглеждаше колкото мен. Подаде ми ръка и преди да се усетя, изплувах на повърхността вътре в пещерата.

— Сигурно си имал халюцинации заради липсата на кислород — каза Кара на мъжа си.

— Беше ангел — поклати глава Колин. — Ангел с образа на жена. Тя ме спаси. Ако не ми беше показала пътя, щях да се удавя. Ако вярваш в чудеса, те се случват.

На Джена й се искаше да вярва в чудеса, обаче как би могла? Не беше видяла и следа от ангели, които да се опитват да й помогнат.

— Много интересна тема, но по-добре да тръгвам. Трябва да намеря Лекси, защото монетите за игрите са у мен — каза и се изправи. — Колин, много се радвам, че се запознахме. Хубаво е, че онзи ангел те е спасил, защото ми изглеждаш добър човек.

— Наистина съм такъв. — Той й се усмихна. — Ако има каквито и да било проблеми, звънни ми.

Колкото и да го харесваше Джена, той беше последният човек, на когото би се обадила.

— Добре — каза въпреки всичко тя и се отдалечи. При боулинга обаче нямаше и следа от Лекси, Кими и семейството й. Докато обхождаше мястото на карнавала, сърцето й биеше ускорено. Каза си да не се оставя на паниката, но вътрешният й глас крещеше, че нещо изобщо не е наред.

Най-накрая зърна Робин, която се бореше с непослушния си син и говореше доста разпалено със съпруга си.

— Къде са момичетата? — прекъсна я Джена.

Робин, изглежда, се сепна от настойчивостта й.

— Ей там — отвърна и посочи към мястото на някаква водна игра.

Джена видя конската опашка на Кими и тъкмо се канеше да въздъхне облекчено, когато установи, че Лекси я няма. Изтича при Кими и я сграбчи за лакътя.

— Къде е Лекси?

— Отиде до тоалетната.

— Оставила си я да отиде сама?

Устните на момиченцето затрепериха и тя разбра, че го е изплашила.

— Съжалявам, миличка, не се бой. Просто трябва да намеря Лекси.

— Какво има? — попита Робин, която се бе приближила до тях.

— Лекси е отишла сама до тоалетната. Трябва да я намеря — каза Джена и се втурна към обществената тоалетна в другата част на увеселителния парк. Не можеше да повярва, че дъщеря й е отишла сама; толкова пъти й беше казвала да не ходи никъде сама. Изобщо не трябваше да я оставя, дори за секунда.

Влетя в тоалетната и спря рязко, втренчена невярващо в празните кабинки. Извика отчаяно името на Лекси, гласът й отекна в циментовите стени.

Робин дотича заедно с Кими.

— Тук ли е? — попита.

— Не — отвърна Джена и усети как я обзема страх, какъвто никога досега не бе изпитвала.

— Ще я намерим. Сигурна съм, че се е върнала на игрите — каза Робин.

— Или пък е отишла да види ангелите — обади се Кими.

— Какво каза? — попита Джена, вперила очи в нея.

— Лекси иска да види ангелите. Каза, че иска да ги пита нещо.

В този момент Джена се досети къде е отишла дъщеря й.