Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (6)

Глава 6.

Джена бързо поведе Лекси към къщи, нетърпелива да проучи идеите, които й се въртяха в главата. В стремежа си да осигури на детето среда, в която да се развива добре, не се беше замислила за причините да ги изпратят в този град. Смяташе, че е избран произволно — място, до което не се стигаше лесно, на другия край на страната. Но може би имаше и нещо друго.

След като прати Лекси да се преоблече и измие, отиде в малката си спалня и затвори вратата. Пликът беше скрит под купчина пуловери на най-горния рафт в гардероба. Тя го извади и го занесе на леглото. Въпреки че беше прегледала материалите вътре няколко пъти, се запита дали не е пропуснала нещо — дали нямаше някаква причина да я пратят тук, където преди повече от век градът бе спасил малко дете със същия белег по рождение като Лекси. Не можеше да е просто съвпадение.

В плика имаше копия от актове за раждане, документи за самоличност и номера на социални осигуровки към новите им имена. Също и писмените указания как да стигнат до Ейнджълс Бей, телефонният номер на агенцията за недвижими имоти, в която работеше Кара Линч, картата и документът за сметката в местната банка. Имаше и телефон с предплатена карта за спешни случаи. Беше получила наготово всичко необходимо, за да изчезне. Какво обаче пропускаше? Защо я бяха изпратили тук?

В плика нямаше нищо, което да й даде отговор на този въпрос.

Дали в къщата нямаше някакви насочващи следи?

Обзавеждането беше включено в наема заедно с картините по стените и с мебелировката. Двете с Лекси просто се нанесоха и започнаха новия си живот.

Отиде до прозореца и погледна навън. Улицата им се намираше на един от многото хълмове в Ейнджълс Бей и различните стаи в къщата гледаха към океана и града. От спалнята си Джена виждаше кея, от който бе скочила предната нощ. Колко странно, че дори от тази стая пак щеше да види как бедното момиче се хвърли във водата. Сякаш й беше писано да го спаси, писано да го види, писано да бъде тук.

Полазиха я тръпки. Въобразяваше ли си, че събитията са свързани? Може би просто се бе оплела в ангелския фолклор, в мисълта, че действат невидими и неразбираеми сили. Или пък трябваше наистина да се вслуша в интуицията си, която й подсказваше да обърне внимание, да продължи да търси. Обърна се и взе телефона от нощното шкафче, после изрови от чекмеджето визитната картичка на Кара Линч, на която бяха написани и домашният, и служебният й номер. Когато Джена си тръгна от магазина, Кара беше поела към къщи. Надяваше се вече да е пристигнала.

На второто позвъняване Кара отговори с едно бодро „Ало?“.

— Кара, здравей, обажда се Джена Дейвис.

— Здрасти, Джена. Два пъти в един ден — какъв късмет.

— Чудех се нещо, но забравих да те питам — кой е собственик на къщата, която наех? Местен човек ли е? Исках да разбера нещо за обзавеждането.

— Надявам се, че си доволна.

— О, да. Просто се чудех дали един от мебелите не е антика.

— Сигурна съм, че всичките са антики, но за всеки случай можеш да питаш Джанис Пеловски. Тя е управител на „Антиките на леля Мери“ на Гроув Стрийт.

— Джанис ли е собственик на къщата?

— А, не. Къщата принадлежи на моята агенция за недвижими имоти. Там е живяла лелята на шефа ми, Роуз Литълтън. Тя почина преди две години и оттогава той дава къщата под наем. Мога ли да ти помогна с нещо друго?

— Не, това е всичко, благодаря ти.

— Добре, ще се видим на фестивала.

— Да, дотогава — отвърна Джена и затвори.

Роуз Литълтън. Определено чуваше това име за първи път. Взе чантата си, извади мобилния телефон и натисна бутона за повторно избиране. Пола не отговори и тя предпочете да не й оставя съобщение.

Тъкмо бе прибрала кафявия плик в гардероба, когато Лекси доприпка в стаята, облечена в сини дънки, тениска и розово спортно горнище — розовото беше любимият й цвят.

— Готова съм — заяви с нетърпелива усмивка детето.

Беше сменила два предни зъба, но един от първите й, страничен, едва се крепеше. Джена изпитваше вина всеки път щом го видеше.

— Май трябва да го извадим — предложи тя неохотно.

Въобще не й се искаше да го прави — ненавиждаше мисълта да причини на Лекси още болка, но като родител знаеше, че трябва да поеме тази отговорност.

Дъщеря й затвори бързо уста и погледът й стана предизвикателен.

— Не — каза със стиснати устни.

— Не те ли притеснява, като виси така?

Лекси поклати енергично глава.

— Добре тогава, ще го оставим да падне сам — каза Джена.

Ако можеха всички проблеми да са така лесни за решаване, помисли си.

— Не може да падне сега, защото феята няма как да ме намери — обясни детето.

Сърцето на майката се сви и очите й неочаквано се замъглиха. Изглеждаше цяло чудо, че Лекси е в състояние да вярва във феи и ангели.

— Не може да падне, докато не си отидем вкъщи — добави детето, което само накара сърцето на Джена да се свие още повече. — Трябва да го сложа под онази специална възглавница.

Джена примигна, за да спре сълзите си. Дъщеря й бе преживяла толкова много за своите седем години. Не беше честно да се иска толкова от нея. Тя пропускаше детството си. Но поне беше жива, само това беше важно.

Джена измъкна пуловера си от гардероба, после се усмихна и каза:

— Да вървим на фестивала, преди Кими да изяде всичката пица.

— Може ли да видим ангелите тази вечер? — попита Лекси на излизане от стаята. — Трябва да се появят, защото градът има рожден ден.

— Да видим как ще мине карнавалът.

— Все не искаш да ме заведеш при ангелите. Не е честно.

— Миличка, никой не е виждал ангелите, а и горе на скалите е студено. — Освен това наоколо имаше твърде много непознати. — Каква пица искаш днес?

Лицето на Лекси светна, докато обмисляше отговора.

— Пеперони — каза и изприпка на верандата. — Умирам от глад.

Поне този проблем можеше лесно да се реши.

 

 

Рийд се взираше в екрана на компютъра, където отново течеше видеоклипът. Беше го гледал десетина пъти, но след като посети скалите, искаше да го види пак. Ефирните бели фигури с нещо като криле летяха около канарите, понякога толкова бързо, че едва се проследяваха. Не можеше да са ангели, но тогава какво бяха? Бяха ли изобщо нещо?

С няколко специални ефекта човек лесно можеше да сътвори силуети, наподобяващи ангели. Стотици скептици твърдяха в коментарите си отдолу, че клипът е майтап, но хиляди други настояваха, че това е доказателство за съществуването на ангелите.

Рийд спря клипа и прехвърли на компютъра цифровите снимки, които беше направил от лодката на Хенри. Увеличи образа и се взря в линиите, които сякаш се промениха пред очите му. Лицето, което видя, не беше на Алисън. Беше на дете с големи кафяви очи, чип нос, къдрава коса… Усети, че му се гади.

Затвори очи. Не искаше да вижда лицето на Камерън. Каква беше причината да вижда този образ? Може би Хенри беше прав и ангелите ти показваха онова, което имаш нужда да видиш. Но той нямаше нужда да вижда лицата на Камерън или Алисън на скална стена; те бяха запечатани в паметта му завинаги.

Отвори очи, затвори папката със снимките и пусна програмата за текстообработка. Беше написал два абзаца за статията и те бяха пълен боклук. Не разполагаше с факти, нито със снимки на ангели — само някакви скални драскотини, които можеха да бъдат какво ли не. Разполагаше само с любопитни разкази на хора, които се надяваха да привлекат в града повече туристи с историите си за ангели, корабокрушения и изчезнали съкровища. Нищо, което да си струва да влезе в новините.

Но тук не ставаше въпрос за новини. Колкото обаче и да си повтаряше, че може да пише за разни баналности, не можеше да се насили да си сложи името под някаква простотия. Не беше… правилно.

Облегна се на стола, протегна ръце над главата си и се зачуди защо въобще му пука. Вече нямаше значение какво ще напише. Истинската му кариера приключи преди единайсет месеца. Трябваше да даде на читателите онова, което искаха: приказки за ангели, чудеса, надежда, любов и други такива идиотщини.

Но поставеше ли ръце на клавиатурата, думите не идваха. Някакво късче от душата му си оставаше невредимо и му напомняше, че някога е обичал новините, дори е живял за тях. Сега трябваше да се бори да си върне загубеното. Вместо това се продаваше, както никога досега.

Всичко започна с разнасянето на вестници. Беше още малък, когато загуби родителите си. Отиде в детски дом и докато растеше, все търсеше начин да изкара някой долар. Когато по-големият брат на един приятел поиска от него да му носи вестници до караваната, Рийд веднага прие.

Онези вестници промениха живота му. Още усещаше мириса на хартията, виждаше мастилото по пръстите си, чувстваше тежестта на вестника, преди да го метне на верандата на нечия скъпа къща в предградията. Приятелите въобще не приеха работата му сериозно. Смееха се, когато вестниците се приземяваха в пръскачките или в нечии храсти, но той винаги се стараеше да ги остави на верандата — още тогава знаеше, че информацията вътре е от значение, че хората имат нужда от глас, от някой, който да хвърли светлина върху онова, което се прикриваше, върху онзи, който страдаше. Рийд искаше той да бъде този човек.

За да стигне до върха, трябваше да разчисти много пречки. Не беше лесно да изкара университета. Налагаше му се да работи на две, понякога и на три места, за да си плати таксата за обучението и наема. А през следващите няколко години трябваше да изплаща студентския си заем. Но накрая всичко се подреди. Една по една мечтите му се сбъднаха. Написването на сензационен материал беше най-важното за него, нищо друго нямаше значение — дори как се добираше до сензацията. Целта винаги оправдаваше средствата… докато не разбра, че греши.

Докато се взираше в статията пред себе си, телефонът му иззвъня. Беше Пит Макавой, неговият редактор и стар приятел; именно той му бе уредил тази работа. Зачуди се дали не е по-добре да не вдига, но знаеше, че Пит няма да го остави на мира. През последните два дни беше звънял три пъти. Рийд плъзна капака и отвори мобилния си телефон.

— Здрасти, Пит.

— Значи все пак реши да говориш с мен?

— Не съм те отбягвал. Бях зает да издирвам ангели. С тях е много трудно да си уредиш интервю.

— Много забавно. Е, докъде стигна?

— Момчетата, които са заснели клипа, още не са се прибрали в града. Преди да ти напиша материал, трябва да говоря с тях.

— Не искам статия като за награда „Пулицър“ — каза Пит.

— Няма и да я получиш, така че не се притеснявай. Тази история е пълна дивотия, знаеш го.

— Но ще ти донесе чек, Рийд. Доколкото знам, не си въшлив с пари.

— Така става, като не си работил цяла година.

— Сега имаш работа.

— Ако може да се нарече така. — Той се поколеба дали да не сподели идеята, която се въртеше в главата му цял ден. — Ами ако се натъкна на някоя по-интересна история? — Думите просто му се изплъзнаха от устата.

— За каква история става дума?

— Още не знам точно, но интуицията ми подсказва, че съм попаднал на нещо.

— Мислех, че си удавил тази своя интуиция в бира и текила.

— Колкото и да е чудно, явно е оцеляла — отвърна Рийд, без да е сигурен дали вече иска интуицията му да се обажда.

— За нещо, което ще вдигне шум ли става дума?

— Не знам. Може би. А може би не.

— Преди винаги беше наясно. Винаги беше готов. Ти си добър репортер, Рийд. Прекалено добър, за да се откажеш. — Пит замълча. — Наистина ли искаш да останеш там заради някаква история, или просто се криеш? Знам, че моментът е труден за теб. Мина почти година.

— Ако исках да се скрия, нямаше да стоя тук, в земята на любов и чудеса. Ще ти пратя историята с ангелите в началото на другата седмица.

— Рийд, ако попаднеш на нещо голямо, пиши. Довери се на интуицията си. Ще се радвам да вършиш онова, в което те бива най-много, а именно болезнените истории карат хората да се замислят. Междувременно трябва да си запълня страницата, така че трябва да ми намериш ангели, и то бързо.

— Да, да. Не ми се обаждай. Аз ще ти звънна.

Рийд затвори телефона, изключи компютъра и отиде до прозореца.

От стаята си в хотела виждаше, че фестивалът е в разгара си. По Оушън Авеню бяха окачени лампички, а в средата на карнавалната улица имаше голямо виенско колело. Не си спомняше кога за последен път се е качвал на виенско колело.

Всъщност спомняше си. Споменът се промъкна в съзнанието му и колкото и да се опитваше, Рийд не можеше да го спре…

От върха на виенското колело се виждаше целият лунапарк. Град Уилямсвил празнуваше стотната си годишнина с фойерверки. Рийд беше със своя много близка приятелка и се наслаждаваше на един от редките си моменти, когато не работеше.

Той погледна към Алисън. Червената й коса блестеше на лунната светлина, а очите й светеха от радост, каквато Рийд отдавна не беше виждал у нея.

Не знаеше какво става между нея и съпруга й Брайън. Двамата бяха неразделни, откакто се запознаха през първата година в университета. Движеха се тримата и преди, и след като Алисън и Брайън станаха гаджета. Рийд беше присъствал на всички важни събития в живота им — годежа, пиянското ергенско парти, сватбата във Флорида, когато тентата протече и заля гостите с летен душ. Но Али и Брайън не ги беше грижа. Любовта им сякаш можеше да се докосне с ръка. Рийд видя как с раждането на Камерън тя стана още по-силна. Когато закараха Алисън в болницата за спешно цезарово сечение, Рийд беше до Брайън в чакалнята. Видя как го облива пот на ужасен страх и се радваше с него, когато Камерън се роди жив и здрав.

С годините Рийд започна да се отчуждава — грешката си беше негова. Те бяха сплотено семейство и колкото и да се интересуваха от него, той почувства, че вече не е част от тях. Поверен на социалните грижи от дете, Рийд беше сменял домовете и училищата като носни кърпи. Беше свикнал да е встрани от другите и не умееше да се сближава. Сега обаче си даваше сметка, че като се отдръпна, за да ги остави на спокойствие, не се прояви като добър приятел.

Разбра, че нещо не е наред. Брайън каза, че трябва да работи до късно и така си намери извинение да не отиде на карнавала. Рийд видя тревогата в очите на Алисън, когато тя чу оправданието на Брайън, и разочарованието на лицето на Камерън, когато баща му каза, че няма да дойде.

Сега Рийд погледна малкото момче, чиито ръце стискаха перилото толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Не го биваше да замести Брайън, но все пак можеше да опита. Сложи ръце върху тези на Камерън и му каза:

— Не се бой, приятел, всичко ще е наред.

— Много е високо — отвърна то с леко треперещ глас. — Страх ме е.

— Няма да позволя да ти се случи нещо — отвърна Рийд и се усмихна на Алисън.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Имахме тежка седмица.

— Ще ми кажеш ли най-накрая какво става?

— И аз се канех да те питам същото. Защо дойде, Рийд?

— За да видя приятелите си — опита да се измъкне той.

Алисън поклати глава.

— Не беше се обаждал от месеци. Мисля, че искаш нещо. Защо просто не кажеш какво?

— Прекалено добре ме познаваш. — Пое си въздух. — Пиша материал за фалшивите лекарства, които продават на местните болници.

— В „Глен Оук Мемориал“ ли? — попита тя с разширени очи. Това беше болницата, в която работеше като медицинска сестра.

— Тя е една от трите, които разследвам. Случайно да си чула нещо?

— Само слухове, нищо конкретно.

— Трябва ми помощ от вътрешен човек.

— И този човек съм аз — кимна тя разбиращо. — Сега вече ми е ясно.

— Ако ще те поставя в неудобно положение…

— Ще ме поставиш — отвърна тя и го погледна в очите. — Но ще го направя заради теб.

— По-добре си помисли — добави бързо той.

Още тогава се запита дали е редно да я въвлича в това. Непрекъснато се натъкваше на препятствия, а междувременно хората умираха заради недостатъчно силните лекарства, които бяха или разредени, или чисто плацебо. Вече имаше някои доказателства, но му трябваха още. Искаше да се сдобие с тях, преди някой друг да успее; беше толкова близо.

Виенското колело спря и те слязоха. Камерън изтича при някакви свои приятели, а Алисън и Рийд застанаха на няколко крачки от тях.

— Няма какво да мисля — каза Алисън и сложи ръка върху неговата. — Имам ти доверие, Рийд. Ако не беше важно за теб, нямаше да ме помолиш. Радвам се, че най-после поиска нещо от мен. Понякога е трудно само да получаваш.

— Но твоят случай не е такъв — каза той изненадано.

— Що се отнася до теб, е точно такъв. Даваш толкова много на нас с Брайън и Камерън, а никога не ни оставяш да ти се отплатим. Ти си част от нашия живот, но не ни допускаш в своя. Нас ни е грижа за теб, но ти винаги ни държиш настрана.

— Не съм си давал сметка, че правя така.

— Защото го правиш цял живот. Свикнал си да оставяш другите, преди те да те оставят. Разбирам го. Но ние няма да си отидем от живота ти, ти пък разбери това. Сега ми даваш възможност да бъда част от живота ти и аз ще я приема. А ти само ще ми благодариш. Хубаво е да се научиш да получаваш.

— Добре — каза той ухилено. — Дори ще ти дам да ми купиш сладолед.

— Ей, не се лакоми толкова — засмя се тя.

Рийд се радваше, че приключиха деликатната тема. Никога не беше искал да я нарани, като я държи на разстояние.

— Като се отворихме на откровения, нещата между теб и Брайън наред ли са?

Очите й помръкнаха.

— Ще се оправим.

— Сега кой се опитва да се измъкне?

— Всичко ще е наред. Хайде да вървим да ти купим сладолед.

Рийд отвори очи, защото вече не понасяше да вижда образа й, гласът й да звучи в главата му. Не трябваше да я допуска в живота си. А тя не трябваше да му се доверява. Ако можеше да преживее отново даден момент, щеше да избере този. Именно тогава започна всичко, а ако не беше започвало, нямаше да свърши по такъв ужасен начин.

Той се извърна от прозореца, взе портфейла и ключа за стаята си. Трябваше да се отърси от спомените. Проблемът беше, че където и да отидеше, те сякаш винаги го намираха.