Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (5)

Глава 5.

Джо Силвейра се облегна на стола си и пружините изскърцаха под тежестта му. Полицейското управление на Ейнджълс Бей се помещаваше в стогодишна двуетажна сграда, която имаше повече индивидуалност, отколкото модерни удобства. Джо обаче обичаше да се чувства свързан с миналото, да седи на същия стол, на който бяха седели мнозина преди него. Една от причините да се премести в по-малък град беше желанието му да се чувства част от общността, на която служеше. За съжаление в момента тази общност беше във фазата на антракта и така на преден план излезе личният му живот.

Джо си погледна часовника и притисна телефона до ухото си, докато слушаше разсеяно за поредната имотна сделка на жена си. Ако имаше нещо, с което Рейчъл се справяше по-добре от всеки друг, това беше говоренето. Джо го знаеше, откакто се запознаха в осми клас. Влюби се в нея преди още да научи фамилното й име. Рейчъл притежаваше всичко, което го привличаше: беше красавица с гарвановочерна коса, съвършена кожа и ослепителна усмивка. Беше не само красива, но и мила, и състрадателна; към онзи момент — идеална. Живееше в двуетажна къща с люлка на верандата. Баща й беше известен лекар, а майка й — домакиня, която работеше като доброволка в училище и организираше благотворителни кампании. Животът на Рейчъл беше крайно различен от неговия.

Наполовина мексиканец, наполовина ирландец, Джо беше израснал по размирните улици на Лос Анджелис в работническо семейство с шест деца. Майка му работеше като сервитьорка, а баща му — като управител на супермаркет. Искаха той да има висше образование и да стане адвокат, лекар или инженер. И той наистина се опита. Завърши политология и го приеха да учи право, но дълбоко в себе си винаги бе знаел, че иска да стане полицай. Може би това донесе първото изпитание на връзката му с Рейчъл. Когато той отпадна от колежа по право, тя се разочарова; беше си представяла бъдещето им в къща, подобна на тази, в която бе израснала. Въпреки това се примири и когато Джо постъпи в полицейската академия, го подкрепи.

С годините нещата между тях постепенно се промениха. Той работеше много и онова, на което ставаше свидетел на улицата, влияеше на връзката им. Рейчъл започна да прави планове, в които съпругът й не влизаше. Създаде си приятели, които той не познаваше. Ходеше в клуба по тенис на родителите си и сякаш полагаше повече усилия да подобри сервиса си, отколкото да забременее. Когато дойде време да си купят дом, той искаше малка къща, съответстваща на възможностите им. Рейчъл го убеди да приеме подаръка на родителите й — голяма къща близо до клуба.

И до днес Джо не можеше да си обясни защо не му бе по вкуса. Подаръкът беше много щедър, а и той обожаваше родителите й, които го приеха с отворени обятия. Въпреки това къщата не му се струваше подходяща и прекалено многото стаи сякаш осигуряваха допълнително пространство, което го отчуждаваше от жена му. Дистанцията нарасна дотам, че накрая реши да напусне работа и да се премести на север по крайбрежието, на часове път от живота, приятелите и семействата им.

— Слушаш ли ме, Джо? — прекъсна мислите му Рейчъл. — Напоследък въобще не ме слушаш.

Може би защото всичко, което тя казваше, го отегчаваше до смърт. Не беше несправедлив с нея. Сигурно и той неведнъж я беше отегчавал с полицейските си истории. Всъщност не — едно от нещата, за които тя най-много се оплакваше, бе, че не споделя с нея за работата си. Рейчъл не разбираше, че той има нужда да разграничи областите в живота си, защото иначе нямаше да оцелее.

— Джо! — повтори раздразнено тя.

— Извинявай — каза бързо той. — Малко съм разсеян.

— Да, това ми е ясно.

— Уикендът тук ще бъде доста натоварен. Ще има много туристи за летния фестивал, да не говорим за фанатичните търсачи на ангели, които не мръдват от скалите. Снощи имахме опит за самоубийство, човек се хвърли от кея.

— Еха — туристи, търсачи на ангели и някой, който скочил — тежък фронт за вас от полицията.

Кога беше станала толкова саркастична, запита се той, но не обърна внимание на забележката й.

— Кога се връщаш вкъщи?

Последва тягостна тишина и той отгатна отговора, преди тя да го изрече. Откакто получи лиценз за брокерка на недвижими имоти преди три години, тя бе изцяло погълната от кариерата си и все беше на косъм от някоя голяма сделка.

— Джо, няма да мога да дойда този уикенд. В неделя ще показвам на клиенти една къща.

— Рейчъл… ти ми обеща да уредиш нещата в Лос Анджелис. Имаме нужда от време заедно.

— Знам, но и тук е много натоварено. Освен това сега печеля много пари, пари за нас двамата, за бъдещето ни. Аз печеля повече от теб. По-добре ще е ти да напуснеш работа и да се върнеш вкъщи. Завчера срещнах Мичъл и той каза, че веднага биха те взели обратно на работа.

— Не това искам, а домът ми — нашият дом — е тук.

— А ако имам нужда да се върнеш?

— Какво, ако аз имам нужда от теб тук? — попита той на свой ред. — Градът е хубав, хората са страхотни и наоколо има куп имоти за продаване.

— Скъпи, там си губиш времето. Ти си прекалено кадърен, прекалено умен за полицейски началник в малък град. Знам, че имаше нужда да се отдръпнеш малко, затова може да не е добре да се връщаш в отдела в Лос Анджелис, но има и други градове, по-близо до бизнеса ми от Ейнджълс Бей.

— Не съм тук, за да се отдръпна за малко. Искам да живея тук.

Джо беше разбрал това в мига, когато прекрачи прага на малката къща с две спални, която му бе завещал чичо му Карлос. Тогава за пръв път почувства, че принадлежи на дадено място. Беше казвал това на Рейчъл безброй пъти, но тя, изглежда, така и не го проумя. Не разбираше защо му е да живее в изолиран град на километри разстояние от всичко познато.

— Сега може да искаш да живееш там — бе казала тя, — но това ще се промени. Познавам те добре, Джо. Ти обичаш тръпката, опасността. Не можеш да потиснеш тази своя страна, колкото и да се опитваш. Ще пожелаеш нещо повече.

— Знам, че искам много от теб, но ако дадеш шанс на Ейнджълс Бей, това място много ще ти хареса. Тук е красиво, средата е страхотна за отглеждане на деца. Можем да направим така, че нещата да потръгнат.

— И аз искам да потръгнат, Джо — омекна тя. — Наистина. Просто сега не знам как да стане.

— И аз не знам — призна той. — Но знам, че не може да стане, ако сме далеч един от друг. Много ще се радвам, ако дойдеш поне за част от уикенда. Много хора питат за теб. Искат да се запознаете. Получих над десет покани за вечеря, на които все не давам отговор. Ако дадеш шанс на това място, мисля, че ще го харесаш.

— Ще опитам. Сега обаче трябва да вървя. Ще говорим по-късно.

Тя затвори, преди Джо да успее да й каже довиждане, да й каже, че я обича. Откакто се преместиха в Ейнджълс Бей, тези случаи ставаха все по-редки. Всъщност само той се премести. Рейчъл бе пренощувала само десетина пъти в дома им тук, край океана. Може би трябваше да приеме, че ще се наложи един от двама им да отстъпи, че може да е той.

На вратата леко се почука и той вдигна поглед.

— Влез.

Появата на Шарлот Адамс го изненада, а и го смути. Джо се чувстваше привлечен от красивата лекарка с тъмнозлатиста коса, интригуващи светлосини очи и лек бронзов тен. Надяваше се обаче това влечение да изчезне. Определено не смяташе да предприема някаква крачка към сближаване с нея. Беше женен за Рейчъл и въпреки проблемите възнамеряваше да запази брака си.

— Извинете за безпокойството — започна Шарлот, — но се притеснявам за Ани. Научихте ли нещо повече за семейството й?

— Заповядайте, седнете — покани я той и посочи към стола до бюрото си, след което взе факса, получен преди няколко минути. — Бащата на Ани се казва Карл Дюпон. Бивш морски пехотинец е, бил е на няколко мисии в Афганистан. При една засада половината му ръка е откъсната, затова е с инвалидна пенсия.

— Ужасно — промълви тя и очите й се изпълниха със съчувствие.

— Тъкмо мислех да го посетя и да поговоря с него. Дадоха ми друг негов адрес, на който са изпращани чековете с пенсията му.

— Бих искала да дойда с вас.

— Не мисля, че това е добра идея — каза той, изненадан от молбата й.

Тя изпъна рамене и в очите й се появиха упорство и решителност.

— Загрижена съм за пациентката си — побърза да каже.

— Това е работа на полицията, доктор Адамс.

— Но е и моя работа като неин лекар. Искам да видя къде живее и дали условията там са подходящи за нея и за бебето й.

— Къде ще отиде тя, след като напусне болницата, не зависи от вас. Ани е на осемнайсет. Не е длъжна да се върне там, ако не иска.

— Да, но тя е бременна, парите едва ще й стигнат за храна. Ясно е колко дълго ще се задържи на работа предвид това, че опита да се самоубие и е бременна. Тя има нужда от помощ. Може да няма друг избор, освен да се върне вкъщи.

— Винаги ли се вълнувате толкова от пациентите си? — попита с интерес той.

— Макар според закона да е пълнолетна, Ани е младо момиче, което толкова се страхува от нещо или някой, че е опитала да убие себе си и бебето си. Ако знам повече за средата й, ще ми бъде по-лесно да й помогна.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Не — въздъхна Шарлот, — невинаги се вълнувам толкова, но с Ани е различно. — Тя се поколеба, после сви рамене. — Просто нейният случай е от особено значение за мен. Е, мога ли да дойда с вас и да се срещна с баща й?

Джо знаеше, че това не е добра идея по ред причини, но преди да се усети, се съгласи. А когато Шарлот реагира с усмивка, той изпита желание да й даде всичко, което поиска. Прогони обаче тази мисъл и стана.

— Да тръгваме — подкани я. — Трябва да се върна в града преди началото на фестивала.

Шарлот го последва до служебната му кола, качи се и си сложи колана. Докато палеше двигателя, Джо почувства близостта й. Покашля се и си каза да се стегне. Ставаше дума за служебен въпрос, не за личен.

— Благодаря ви. Знам, че е против протокола — каза Шарлот.

— Оценявам загрижеността ви за пациента — отвърна той и изкара колата от паркинга.

В продължение на няколко минути и двамата мълчаха. Той искаше да сподели с нея много неща, да я пита много неща, но с всеки въпрос рискуваше да я опознае по-добре.

— Знаете ли, още не съм се запознала с жена ви — наруши мълчанието Шарлот.

Ръцете му стиснаха по-силно волана.

— Рейчъл е непрекъснато в движение. Има да уреди още някои неща в Лос Анджелис.

— Сигурно ви липсва.

— Да, липсва ми — побърза да подчертае той.

— Откога сте женени?

— От девет години, но сме заедно от петнайсетгодишни.

— Още от училище? Невероятно. Сигурно се познавате много добре.

— И аз така си мислех — отвърна той и веднага съжали за думите си. — Сигурен съм, че скоро ще можете да се запознаете. Ами вие? — попита той след кратка пауза.

— Не съм омъжена, ако за това питате. Когато бях на осемнайсет, напуснах този град и постъпих в университета, после записах медицина, карах стаж. В един момент си дадох сметка, че от тринайсет години съм се прибирала вкъщи един-два пъти за уикенда. — Шарлот си пое дъх. — От една страна, ми е познато, от друга, ми е странно, че съм отново тук.

— Разбрах, че баща ви е бил тукашният пастор. Служил е тук колко — трийсет години?

— Трийсет и четири. Почина през февруари.

— Да, чух. Съжалявам.

— Благодаря.

— Затова ли се върнахте?

— Да, но не стигнах навреме. Канех се да се върна следващия уикенд, когато състоянието му се влоши. Почина, преди да си дойда. — Тя зарея поглед през прозореца. — Не разговаряхме за последно, не се сбогувахме, но може би така е по-добре. За някои неща е по-добре да останат неизказани.

Той беше любопитен да разбере кои са тези неща, но реши да не пита.

— Майка ви сигурно е доволна, че сте до нея.

Устните й се извиха в печална усмивка.

— Не бих казала. Аз съм най-малко любимото й дете, но за нейна жалост само аз съм на разположение. По-голямата ми сестра Дорийн и съпругът й скоро се преместиха в Сан Франциско, а по-малкият ми брат Джейми е с армията в Близкия изток.

— Не мога да си представя, че може да сте нечие най-малко любимо дете.

Шарлот се усмихна широко.

— Мило е, че го казвате, но вие не ме познавате.

— Знам, че сте добър лекар, много загрижен за пациентите си. Сигурен съм, че майка ви се гордее с вас.

— Може да изглежда логично да е така, но взаимоотношенията ни са сложни. — Тя замълча за момент. — Семейството ми винаги е имало високи очаквания. Баща ми беше духовен водач на много хора. Майка ми беше негов достоен партньор, който подкрепяше всячески и него, и паството. Понеже бях детето на свещеника, от мен се очакваше да следвам примера им, да бъда безукорна, но като тийнейджърка, направих някои неща, които не трябваше. Разочаровах майка си и не мисля, че тя ми е простила.

— Баща ви не проповядваше ли именно прошка?

— Баща ми да. Майка ми не толкова. — Шарлот махна някаква прашинка от полата си. — С баща ми не бяхме близки. Майка ми винаги стоеше между нас. Тя не беше от онези родители, които казват: „Изчакай да се върне баща ти.“ Беше негов закрилник. Държеше го встрани от всички проблеми. Искаше цялото му внимание да е съсредоточено върху нея и върху Църквата — в тази последователност, мисля, макар че тя претендираше да е обратното. Обичаше го пламенно, но този плам я подтикна да направи някои неща, които смятам за…

— Непростими? — предположи Джо.

Тя го стрелна с поглед.

— Какво сте чули?

— В какъв смисъл?

Тя го изгледа продължително.

— Нищо. Няма значение, това е минало. Сега съм тук, въпреки че не знам колко дълго ще остана. Има дни, в които си мисля, че майка ми ще е по-щастлива, ако си тръгна. Но сестра ми успява да ме убеди, че майка ми има нужда от някого тук, че не е толкова силна, за колкото се представя, защото освен че загуби татко, синът й е на война. Предполагам, че този някой трябва да съм аз.

Мисълта, че Шарлот може да си замине, притесни Джо. Харесваше му да я вижда из града — как яде вафли на бара в закусвалнята на Дина, как си купува вестник от павилиона или тича по кея вечер преди залез. Изведнъж си даде сметка колко често я търсеше, когато бе навън. Трябваше да сложи край на това.

— Значи не смятате да останете тук завинаги — каза бързо той. — Много жалко. Градът има нужда от добри лекари като вас.

— Ще видим. В момента ме занимава настоящето, а не онова, което може да се изпречи на пътя ми в бъдеще. Като стана дума за път… — Колата подскочи от удара в някаква голяма издатина. — Ние на него ли сме?

— Може да не личи, но е така.

Улучиха някаква дупка и Джо намали скоростта. Асфалтираният път бе свършил преди около километър. Той подозираше, че наближават имота на Дюпон, защото по пътя се редяха предупредителни знаци като „Частна собственост“, „Минавате на свой риск.“ и „Внимание куче“. Интуицията му подсказваше, че Карл Дюпон няма да ги посрещне с отворени обятия и кана с лимонада.

— Не трябваше да ви водя тук — измърмори.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред. Вие сте полицейският началник. Какво може да направи той?

Джо можеше да й разкаже много случки за хора, които бяха твърде надрусани, луди или гневни и не им пукаше, че той носи униформа.

— Искаме само да поговорим с него — добави тя.

— Мамка му! — възкликна Джо и удари спирачки.

Измежду дърветата внезапно се появи мъж с камуфлажни военни дрехи и шлем, с пушка в ръце, насочена право към колата им.

— Не мисля, че иска да говори с нас — каза Джо, спря рязко и натисна бутона на радиостанцията, за да поиска от диспечера да повика подкрепление. За съжаление нямаше сигнал. Бяха извън обхват.

— Шарлот, останете в колата.

Отвори бавно вратата и излезе от колата, като гледаше тялото му да бъде зад вратата.

— Господин Дюпон, аз съм полицейски началник Силвейра. Трябва да свалите пушката. Дошъл съм само да говоря с вас за дъщеря ви Ани.

— Нямам дъщеря — изкрещя в отговор мъжът, но свали оръжието. — А това е частна собственост.

— Ани е в болница — каза Джо, доволен, че Дюпон свали пушката. — Снощи се опита да се самоубие. Скочи в океана. Една добра самарянка скочи след нея. Ани има късмет, че е жива.

— Казах ви. Вече нямам дъщеря.

Преди да успее да каже нещо, Джо чу как вратата на Шарлот се отваря. Когато тя излезе от колата, мъжът отново вдигна пушката и я насочи към нея. Сърцето на Джо се сви. Не трябваше да я взима със себе си.

— Господин Дюпон, аз съм лекарят на Ани — каза Шарлот. — Сигурна съм, че се тревожите за дъщеря си.

— Дъщеря ми е курва. Каквото и да й се случи, си го заслужава. Тя ме посрами. Посрами Бога. Сега се махайте от собствеността ми и не се връщайте.

— Шарлот, влезте в колата — нареди Джо. — А вие, господин Дюпон, свалете пушката, за да не ви арестувам.

Мъжът свали пушката — явно не беше толкова луд, че да изпитва докрай търпението на органите на властта.

Шарлот се вмъкна в колата и затвори вратата. Джо я последва, запали колата и тръгна на заден ход, търсейки място, където да обърне. Когато пое надолу, погледна в огледалото за обратно виждане. Карл Дюпон стоеше и гледаше след тях. Сигурно нямаше да мръдне оттам, докато не се увереше, че са си отишли.

— Не трябваше да излизате от колата — каза остро Джо.

Беше изложил Шарлот на опасност, а това според него беше непростимо.

— Съжалявам.

— Можеше да ви застреля! Винаги ли сте толкова импулсивна? Не мислите ли, преди да действате?

— Казах, че съжалявам.

— Добре, забравете. Вината беше моя. Не трябваше да ви водя — каза той и прокара пръсти през косата си.

— Опитвах се да помогна, но сбърках. И да, импулсивността понякога наистина ми навлича беди. Работя върху проблема.

Той хвърли поглед към нея и видя, че на красивата й уста е изписана извинителна усмивка. Тя определено се различаваше от всеки друг лекар, с когото беше работил. Прекалено я беше грижа за пациентите й. Беше така решена да помогне на едно младо момиче, което едва познаваше, че се бе изправила пред оръжието. Беше едновременно ядосан и изпълнен с дълбоко възхищение, но нямаше да й го покаже.

— Трябва да поработите повече върху проблема — каза той.

— Разбрах. Е, какво ще правим сега? Ани не може да се върне вкъщи. Дори баща й да я приеме, кой знае в какъв ад ще превърне живота й.

— Тя е пълнолетна, Шарлот.

— Което значи…

— … че не мога нищо да направя. Тя трябва да говори с някой социален работник и да види какви програми има. По закон баща й не е длъжен да я издържа, след като тя стане на осемнайсет.

— Този човек е луд. И има пушка. Опасен е. Не можете ли да направите нещо?

— Ще видя какво е положението, дали има разрешително, но и да го арестувам, това няма да помогне на Ани.

— Така е — каза тя с въздишка. — Толкова ми е жал за нея. Чудя се дали има други роднини, които да могат да й помогнат.

— Ще трябва да говорите пак с нея и да разберете.

— Да — съгласи се Шарлот. — Можете ли да си представите какво е да се живее с такъв баща? Просто не разбирам как хората могат да обърнат гръб на децата си, когато са в беда. Грешно е. Непростимо.

Джо я погледа замислено.

— Тук вече не става дума за Ани, нали? — попита.

— Разбира се, че за нея става дума — отвърна бързо тя.

Джо не й повярва дори за миг.

— Ще намеря начин да помогна на Ани — зарече се тя.

— Защото никой не е помогнал на вас ли?

Шарлот му хвърли поглед, който му казваше да си гледа работата.

— Не се плаша толкова лесно — отвърна с усмивка той.

— А аз не разказвам за живота си на хора, които едва познавам.

— Значи ще станем приятели.

— Не мисля, че идеята е добра, началник.

— Май имате право.

— Със сигурност не е — повтори тя, сложи ръце в скута си и се загледа през прозореца. — Разкажете ми повече за жена си.