Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (4)

Глава 4.

Следобедният ветрец развя косата на Джена и тя настръхна. Беше неспокойна през целия ден — разтърсена не само от новината, че Брад е обявил къщата за продан, но и от нахлуването на Рийд в живота й.

Докато двете с Лекси вървяха по Оушън Авеню, тя не можеше да се отърси от чувството, че някой ги наблюдава. Заспалият град, в който бе дошла да живее, сега кипеше от приготовления за фестивала през уикенда, на който щяха да празнуват годишнината от основаването на селището и началото на лятото. Тържествата щяха да започнат след два часа с дегустация на вино и сирене, както и с панаир на изкуствата на крайбрежната ивица.

За събота и неделя бяха запланувани много други събития, например игри и езда на градската мера. Джена отсега се опасяваше от тълпите непознати и неизбежния хаос. Искаше й се да се затвори в къщата и да излезе чак в понеделник. За съжаление нямаше как да държи Лекси настрана от празника. Не искаше тя да живее в непрекъснат страх, макар че имаше дни, през които се чудеше дали някога щеше да води наистина нормален живот.

— Кими иска да вечеряме с тях довечера — заяви въодушевено Лекси, подскачайки до Джена.

Малката беше неуморна. Предпочиташе да подскача или да тича, вместо да ходи; когато седеше, винаги люлееше крака или потропваше с токовете на обувките си. Енергичността й караше Джена да се чувства по-добре. През първите дни след паническото им бягство, докато прекосяваха страната, Лекси беше притихнала и затворена в себе си. Майката се радваше, че малката постепенно излиза от състоянието на вцепенение, но наред с жизнеността й се бе завърнала и склонността й да проявява инат.

— Ще ни запазят места, да знаеш — добави Лекси и й хвърли предизвикателен поглед, сякаш очакваше, че ще й бъде отказано. Тъкмо това смяташе да стори Джена.

Кими беше новата най-добра приятелка на Лекси. Джена познаваше Робин Купър, майката на момичето, но извън училището двете не си бяха разменяли нищо повече от обичайните любезности. Ако вечеряха със семейството на Кими, неизбежно щяха да им задават въпроси. Само се надяваше, че двете с Лекси няма да объркат отговорите.

— Добре, но не си забравила нашите правила, нали?

— Не съм — измърмори недоволно детето. — Обаче…

— Обаче какво? Правилата важат за всички случаи, Леке.

— Ами ако на татко му липсвам? Ако се чувства самотен без мен?

Джена спря, дръпна я встрани и клекна, за да я погледне в очите.

 

 

— Миличка, татко ти е болен. Сега трябва да остане сам, за да оздравее. Затова не можем да му се обадим и да му кажем къде сме. Много е важно да не го забравяш и да продължим нашата игра.

Лекси се нацупи.

— Но…

— Няма „но“ — прекъсна я Джена. — Правилата важат за всички случаи.

— Ами ако има нужда от мен, за да оздравее?

— Знам, че искаш да му помогнеш, но баща ти трябва да се справи сам.

— Ами ако онзи, лошият, го нарани?

Джена си пое дълбоко въздух. Не знаеше какво си спомня Лекси за времето преди бягството им и дали спомените й имат нещо общо с онова, което действително се бе случило. Детето, изглежда, смесваше реалността с късчета въображение. Тя предполагаше, че е нормално, но нямаше как да е сигурна. Знаеше, че Лекси има нужда от терапия, обаче в момента не биваше да рискува.

— Баща ти ще се оправи, но искам да ми обещаеш, че ще се придържаш към нашата история. Много е важно.

Непокорното пламъче в очите на дъщеря й угасна и тя неохотно кимна.

— Ама мислиш ли, че на татко му е тъжно за мен?

— Сигурна съм — отвърна тя, като се надяваше, че постъпва правилно.

— И аз така мисля — съгласи се Лекси и отново се усмихна. — Ето я Кими — добави и посочи Кими и майка й, които тъкмо влизаха в магазина „Сърцето на ангела“. — Хайде — подкани я и я дръпна за ръката. — Не искам да закъснеем за първия урок.

Предната вечер Джена беше отстъпила пред безкрайните молби на Лекси и се беше съгласила да я заведе на кръжок за изработка на завивки от съшити парчета плат. След като се преместиха в Ейнджълс Бей, разбра, че колкото и да бяха важни риболовът и туризмът за икономиката на градчето, „емблемата“ му бяха тъкмо тези колоритни завивки.

Откакто заживяха тук, Лекси за пръв път проявяваше интерес към друго, освен към ангелите, затова на Джена не й даде сърце да й откаже. Детето имаше нужда от отдушник за смута, който беше преживяло, и този кръжок можеше да помогне.

Магазинът — ателие се помещаваше в бивше складово помещение на Оушън Авеню. Всеки понеделник вечер на втория етаж се събираха десетки жени за кръжока по шев. Някои от изработените завивки бяха предназначени за младоженки и новородени бебета, а други се продаваха във всички краища на света и бизнесът процъфтяваше. Джена беше получила покана да се присъедини към някоя от групите за възрастни, но успя да се измъкне. Досега дори й се бе удавало да не стъпва в магазина — знаеше, че ако стане част от общността, ще трябва да отговаря на още въпроси, а й беше трудно да държи фактите и измислиците стройно подредени в главата си.

— Мислиш ли, че днес ще мога да си направя покривка за леглото? — попита Лекси, когато наближиха магазина.

— Мисля, че ще ти трябват няколко урока — отговори майка й и се обърна, тъй като не можеше да се отърси от усещането, че ги следят.

— Боли ме ръката, като ме стискаш така — оплака се Лекси.

— Извинявай, миличка — отвърна Джена и отпусна пръсти. Погледна малката и видя безпокойството в очите й. — Всичко е наред — каза твърдо за успокоение колкото на Лекси, толкова и на себе си. Пусна ръката на детето и отвори вратата на магазина.

На първия етаж имаше топове шарени платове, книги с модели, няколко шевни машини и макари конци в различни цветове, шивашки метри, материали за апликации и обръчи за бродерия. На стените бяха окачени красиви завивки от разноцветни парчета плат, една беше изложена в стъклена витрина до стената.

Както очакваше Джена, магазинът беше пълен с жени и деца; някои купуваха, други си бъбреха до кафеварката, трети седяха на удобни канапета и бродираха. На горния етаж, където се изработваха повечето завивки и се провеждаха занимания за възрастни, вече се събираха хора. В задната част на магазина имаше две дълги маси, заобиколени от деца, избиращи платове за първите си покривки.

Лекси видя Кими и изтича при нея. Джена бавно тръгна към тях, като с всяка крачка си даваше сметка, че се превръща в център на вниманието. Усмихна се смутено на няколко познати жени. Беше се запознала с някои майки, когато водеше и вземаше Лекси от училище, но беше разговаряла съвсем кратко с тях. Подозираше, че повечето я мислят или за снобка, или за много стеснителна. В интерес на истината тя се държеше дистанцирано не само защото се боеше, че ще й задават въпроси, но и защото не знаеше какво да каже. Светът, в който двете с Лекси се бяха озовали, беше съвсем различен от онзи, който бяха напуснали.

— Ето я героинята — каза Кара Линч, хубава жена на около трийсет, с тъмночервена коса, приветливи кафяви очи и с лъчезарна усмивка. Магазинът беше на баба й, Фиона Мъри. Кара работеше в местната фирма за недвижими имоти, чрез която Джена беше наела къщата, и затова беше една от малкото жени, които познаваше донякъде. Беше омъжена за Колин Линч, местен полицай, и двамата очакваха наесен първото си дете. До Кара стоеше Тереза, съпруга на кмета Робърт Мънро. Гъстата й руса коса беше подстригана късо и по диагонал. Носеше красива черна рокля и тук не изглеждаше в свои води… също както се чувстваше и Джена.

— Здравейте — обърна се тя към двете жени.

— Познаваш ли се с Тереза? — попита Кара.

— Мисля, че не са ни запознали официално — отвърна Джена. — Аз съм Джена Дейвис.

— Тереза Мънро. Радвам се да се запознаем — каза Тереза и й протегна ръка. Ръкостискането й беше кратко, а погледът — хладен. — Съпругът ми ми разказа невероятната история за спасяването вчера. Много сме впечатлени от смелостта ви.

— Не беше нищо особено — отвърна Джена. Любопитните им изучаващи погледи я караха да се чувства неловко.

— Не мога да повярвам, че си скочила във водата ей така — продължи Кара. — Не те ли беше страх?

— Беше импулсивно решение. Нямах време за мислене. Знаете ли как е момичето? — През целия ден се бе чудила дали е добре.

— Колин казва, че ще се оправи — отговори Кара. — Нали знаеш, бременна е.

— Не… не знаех — каза изненадано Джена. — Стори ми се много млада.

— Е, достатъчно възрастна, за да забременее. Но онова, което сега всички се питат, е, кой е бащата. — Кара отмести поглед към Тереза.

— Някой тийнейджър сигурно — измърмори тя.

— Човек никога не знае — каза Кара. — Може да е всеки в града, дори някой от женените мъже.

— Е, нямам време за клюки — отвърна Тереза. — Извинете ме, трябва да тръгвам. Отбих се само да взема конци за майка ми. Радвам се, че се запознахме, Джена. Надявам се скоро да се видим пак.

— Виж ти, интересно — каза Кара, когато другата жена излезе от магазина.

— Кое?

— Тереза каза, че е дошла за конци, но не си купи. Подозирам, че е дошла да събере информация. — Кара се поизвърна, сякаш не искаше да я хванат да клюкарства, макар че, доколкото Джена виждаше, всички жени в магазина си шепнеха. — Момичето, което спаси, работи във фирмата за почистване на Майра. Те чистят повечето големи къщи в града, включително тази на кмета. Чух как някои съпруги се тревожели, че от фирмата се грижат не само за почистването, ако разбираш какво искам да кажа.

— О — промълви Джена. Като дете нямаше много приятелки и макар да се радваше, че й споделят, вместо да клюкарстват за нея, не знаеше как да реагира.

— Мъжът на Тереза, кметът, е голям флиртаджия. А и изглежда доста добре. Не че намеквам нещо, но Тереза побърза да си тръгне, когато стана дума за момичето.

— Кметът е над четирийсет, а девойката е тийнейджърка — възрази Джена.

— Е, и? — Кара повдигна вежда.

— Права си — въздъхна тя.

— Слава богу, че двамата с Колин не можем да си позволим да плащаме на фирма да ни чисти — изсмя се Кара. — Бебето се скъсва да рита днес — добави и сложи ръка на корема си.

— Кога ти е терминът?

— През септември. Надявам се да е момиче — обясни Кара с гузна усмивка. — Не би трябвало да го казвам, защото в крайна сметка искам само здраво бебе, но пък винаги съм била по момичешките работи. Ако е момче, сигурно няма да знам какво да го правя.

— Ще питате ли за пола на бебето?

— Колин не иска. Предпочита да е изненада, когат то се роди. Казах му, че изненадата може да е сега, но той е типичен инатлив ирландец. Веднъж реши ли нещо, не можеш да го разубедиш. Добър човек е и ще е страхотен баща. Четири години и половина се опитвахме да имаме дете. Вече не вярвах, че ще се случи. Това бебе е истинска благословия. Извинявай, че говоря, без да млъквам — толкова съм щастлива, че понякога се страхувам да не се пръсна от радост.

Джена не можа да сдържи усмивката си — радостта в очите на другата жена беше заразителна.

— Е, мога ли да ти помогна с нещо? Искаш ли да се запишеш на курс, да си избереш платове, да разгледаш най-новите шевни машини? Трябва да те питам, защото в момента замествам баба. Наложи й се да излезе за малко, а тя мрази да оставям клиентите без персонален съвет.

— Доведох Лекси на кръжок. Нямам нужда от нищо.

— Трябва да се запишеш на някой от курсовете за възрастни. Сигурна съм, че си сръчна, щом свириш на пиано; може да ти хареса. Работата дава воля на въображението, действа терапевтично, забавна е и е практична. Понякога нощите тук са студени, особено през зимата. Завивките не са излишни.

— Не мога да направя дори един шев — отвърна Джена. Нито пък можеше да се нагърби с още едно предизвикателство в живота си.

— Лесно се учи. Повярвай ми, ако останеш в града, преди да се усетиш, ще започнеш да избираш платове и модели. Шиенето на завивки играе голяма роля в живота тук. То е част от нас и винаги ще бъде. Поне така казва баба ми. Според нея традициите, които се предават от поколение на поколение, ни карат да се чувстваме свързани в този свят, който става все по-голям, по-забързан и по-хаотичен. Мисля, че е права.

— И аз така мисля. — Джена много добре знаеше колко лесно се разпадат понякога връзките, колко лесно е да бъдеш изолиран от останалия свят. — Баба ти ли те научи да шиеш завивки от парчета плат?

— Още преди да тръгна на детска градина. Най-ранните ми спомени са как избирам платове заедно с нея, как тя ми разказва историята на града, за семейство Мъри, за поколенията жени, които са се занимавали с направата на завивки. Майка ми въобще не се вълнува от това, но когато се омъжила за човек от семейство Мъри, се принудила да се захване с шиенето. Това е семейна традиция, която води началото си още от създаването на града. Чувала ли си историята?

— Не цялата. Интересна ми е, но трябва да обърнеш внимание и на другите клиенти.

— Всички изглеждат доволни — махна с ръка Кара. — Нали са ти разказвали за корабокрушението? Та… след като оцелелите се добрали до брега, едно от първите неща, с които се захванали жените, било да изработят завивка в памет на загиналите. Всеки от оцелелите добавял парче плат, което разказвало неговата история. Онова там е въпросната завивка — добави и кимна към стената.

Джена проследи погледа й до голямата витрина на близката стена, после се приближи да го разгледа. Тя не беше отраснала с такива юргани — къщата на родителите й беше елегантна и изискана. Обзавеждането и декорацията бяха смесица от черно и бяло; другите цветове бяха много малко, а след смъртта на майка й и те изчезнаха, защото баща й бе поискал да заличи всички следи от миналото.

Открай време смяташе завивките от парчета плат за провинциални: просто съшити парчета плат. Но тази от Ейнджълс Бей беше истинско произведение на изкуството — съчетание от загадъчни символи и тъкани.

— Не е обикновена покривка, а разказ — заобяснява Кара. — Повечето парчета плат са от дрехите на обичните хора на оцелелите от корабокрушението или на загиналите, които вълните изхвърлили на брега. Белият квадрат в центъра например е от шапчица на бебе.

— На бебе? — възкликна Джена. — Мислех, че на кораба е имало само мъже и моряци, златотърсачи от Сан Франциско.

— Не, имало е и семейства, жени и деца. Казват, че на сутринта след корабокрушението било намерено бебе с бяла рокличка и шапчица. Момиченце, което било само на няколко седмици. Вероятно се било родило малко преди корабът да потегли от Сан Франциско. Хората в града чакали някой да я потърси, но скоро станало ясно, че тя е единствената оцеляла от семейството. Така станала дете на всички. Розалин Мъри я взела при себе и я отгледала със собствените си деца. Нарекли я Габриела на името на кораба.

— Розалин Мъри ти е прабаба ли?

— Да — кимна Кара. — Баба ми Фиона е потомка на Шон Мъри, един от синовете на Розалин. Той бил с една или две години по-голям от Габриела. Именно Розалин организирала изработването на първата завивка. За града това било начин да излекува раните си, да почете живите и мъртвите. Розалин сложила бебешката шапчица в средата на завивката, защото бебето въплъщавало новото начало, а шапчицата била знак на почит към мъртвите му родители.

— Мотивът в квадрата прилича на нещо като крило.

— Крило на ангел — каза с усмивка Кара.

„Трябваше да се досетя“ — помисли си Джена.

Очертания на ангели имаше по цялата завивка, но докато гледаше формата на крилото, нещо загложди ума й. Беше виждала тези контури и преди.

Погледът й се стрелна към Лекси. Момиченцето носеше чорапи до глезена и маратонки, но Джена знаеше, че отстрани на лявото й стъпало има белег по рождение с абсолютно същата форма. Сърцето й заби по-бързо. Беше съвпадение. Нямаше друг отговор. Или имаше? Изведнъж тя видя стъпките, които ги бяха довели на това място, в този конкретен момент, в съвсем различна светлина.

— Джена, добре ли си? — попита Кара.

— Какво? — машинално попита Джена, докато мислите й препускаха къде ли не.

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

— Не, добре съм. Бях се замислила за нещо.

Всъщност мислеше за кафявия плик, в който преди два месеца бе намерила указания към Ейнджълс Бей и името на човека, който щеше да им помогне да стигнат дотам. Никога не се бе усъмнила в нещо. Беше се съсредоточила изцяло върху това да заведе Лекси на безопасно място и бе разчитала на непознати.

— Казват, че бебето Габриела имало белег по рождение във формата на ангелско крило — била спасена от ангелите и това било ангелска целувка — добави Кара. — Но ако поживееш известно време в града, ще видиш, че почти всичко необяснимо се отдава на ангелите. — Тя замълча за момент, като гледаше замислено Джена. — За това, че спаси момичето снощи, някои смятат, че и ти си ангел.

Джена се изсмя.

— Определено не съм — отвърна.

— Може да не си, но въпреки това си много смела. Не мисля, че бих могла да постъпя като теб. Щях да се обадя на 911, но нямаше да скоча във водата.

— Ти си бременна. Нали трябва да мислиш за бебето.

— А ти нали трябва да мислиш за дъщеря си.

— Както казах, въобще не се замислих. Иначе вероятно нямаше да скоча. — Тя замълча за момент. — По-добре да тръгвам. Трябва да свърша нещо, преди Лекси да излезе от час.

Изпитваше непреодолимо желание да отиде вкъщи и да прегледа отново съдържанието на кафявия плик. Може би имаше нещо важно, което бе пропуснала.

— Ще се видим после — извика след нея Кара.

Джена, която бързаше към изхода, й помаха с ръка. За съжаление точно когато стигна до тротоара, пътят й беше препречен от Рийд Танер.

Той я изгледа предпазливо и вдигна ръце.

— Не съм въоръжен. Без фотоапарат съм.

— Вие следите ли ме? — попита Джена и изведнъж се запита дали Рийд Танер наистина е репортер. Може би беше детектив, изпратен от Брад да я намери. Изглежда, се интересуваше много повече от нея, отколкото от статията, която уж пишеше.

— Ако ви следях, щяхте да ме видите, докато вървяхте насам. Всеки пет минути се озъртахте.

— И откъде знаете, ако не сте ме следили?

— Тъкмо слизах от лодката на Хенри Милтън, откъдето Оушън Авеню се вижда добре; забелязах, че двете с Лекси идвате насам. Къде отивате сега?

— Никъде, просто чаках дъщеря си — отвърна Джена. Сега определено не можеше да остави Лекси в магазина; не и при положение че се съмняваше в него.

— Искате ли да изпием по едно кафе? Закусвалнята на Дина е точно отсреща.

Ако отидеше с него, щеше да привлече допълнително вниманието на местните. Освен това воденето на задълбочен разговор с репортер съвсем не беше сред приоритетите й.

— Не.

— Не? Само това ли ще ми кажете? — попита той и се поусмихна. — Заболя ме.

— Вижте, вече дадох да се разбере, че нямам желание да говоря с вас. Защо продължавате да ме питате?

— По-уместният въпрос би бил защо ви е страх от мен — отбеляза той, впил очи в нейните.

Щеше ли да я пита това, ако работеше за Брад? Може би, ако не искаше тя да знае истинската причина да е тук.

— Мисля, че сделката ни включваше два въпроса, а вие вече ги зададохте.

— Тогава нека да сключим нова? — предложи той.

Съсредоточеният му поглед я изпълни с топлина и тя за първи път го погледна внимателно. Беше висок над един и осемдесет, с широки рамене. Носеше избелели дънки и черен пуловер със запретнати ръкави. Брадата му беше леко набола, а вълнистата му тъмнокестенява коса стигаше до раменете. Носът му беше леко извит надолу, все едно беше понесъл един-два юмручни удара, кожата му беше потъмняла, сякаш прекарваше доста време на открито. Позата му излъчваше арогантност, но кафявите му очи бяха изпълнени с тъга. Който и да беше той, криеше нещо, но това не я изненадваше. Напоследък й се струваше, че всички хора таят някакви задни мисли.

— Наистина ли сте репортер? — попита рязко.

— Защо ме питате това?

— Не ми приличате на човек, който се интересува от истории за ангели.

— Пиша за това, което пожелае списанието — каза той, свивайки рамене. — Правя го само заради парите.

— Наистина ли? Значи не ви е грижа за какво пишете?

— Вече не — отвърна той с глас, в който се промъкна сурова, горчива нотка.

— Защо?

— Дълга история.

За своя изненада тя установи, че й се иска да я чуе, но последното, което й трябваше, беше да се забърква още повече с този мъж. Нека той си пазеше тайните, а тя щеше да пази своите.

— Трябва да се връщам вътре.

— Джена, почакайте — каза той и хвана китката й.

По тялото й премина гореща тръпка като от пожар, която я изгори и стъписа. Изтръгна ръката си от неговата. Той присви очи и Джена разбра, че е реагирала прекалено бурно. Но у този мъж имаше нещо, което смущаваше, заради което й се искаше да побегне с всички сили. Макар да му беше казала, че се страхува от него, това не беше страх от физическо насилие. Беше нещо по-неуловимо, някаква привлекателност, която бе по-опасна.

— Да речем, че мога да ви помогна — подхвърли, без да откъсва поглед от лицето й.

Притеснена, че се издава, тя се опита да изглежда безразлична.

— Нямам нужда от помощта ви.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Освен това не съм тема за материала ви, нито пък някакъв пъзел, който трябва да подредите.

— И аз не спирам да си го повтарям, но вие много ме… интригувате.

Усети как стомахът й се свива. Отдавна не й се бе случвало някой мъж да проявява толкова голям интерес към нея и не знаеше как да реагира.

— Трябва да вървя. — Обърна се и посегна да отвори вратата.

— Джена — повика я той отново.

— Какво?

— Ако искате да останете незабележима, въобще не трябваше да спасявате онова момиче. Беше грешка.

— Знам — прошепна тя. — Но нямах избор.

Влезе в магазина с разтуптяно сърце. Рийд Танер беше видял твърде много. Беше умен, досетлив… секси… Господи! Само това й липсваше — неочаквано привличане към някакъв непознат. Този мъж можеше да се окаже опасен за нея в толкова отношения. Джена хвърли бърз поглед през прозореца, чудейки се какво ли ще направи той. Дали щеше да влезе в магазина? Дали щеше да я чака отвън? Или интересът му към нея не беше толкова силен, колкото тя си мислеше?

Рийд беше с гръб към нея. Видя го как извади телефона си, набра някакъв номер и се отдалечи. С кого говореше? Възможно ли беше да е с Брад?

Сърцето й биеше тежко в гърдите. Не й се искаше да вярва, че Рийд й залага капан, но в крайна сметка не знаеше нищо за него. А и последната му реплика, че е направила грешка — дали не се опитваше да й каже нещо?

Трябваше да се увери, че той наистина е този, за когото се представя. Ако действително работеше за списание „Спотлайт“, все някой щеше да го потвърди.

Понеже часът на Лекси още не беше свършил, Джена се измъкна отново от магазина, но Рийд беше изчезнал. Тя отиде до павилиона за вестници от другата страна на улицата и огледа списанията. През последните няколко месеца беше толкова затворена в собствения си ад, че почти не беше обръщала внимание на новините от света.

Откри списание „Спотлайт“ на втория рафт — лъскаво издание, чиито заглавия разнасяха клюки за бебета на знаменитости, разводи, изневери, НЛО в Ню Мексико, бременен мъж в Охайо и ясновидка, която твърдеше, че знае къде са заровени двайсет и три трупа. Рийд Танер беше умен и проницателен. Защо му беше да пише за някакво таблоидно списание? Нещо куцаше в тази работа.

Джена отгърна на първата страница и проследи с пръст списъка с членовете на редакционния екип. Името на Рийд не беше сред тях. Прелисти изданието, но не го намери и под никоя от статиите. Плати за списанието и се върна на другия тротоар. Огледа се, за да се увери, че никой не я наблюдава, извади телефона си и избра номера на главния офис на „Спотлайт“.

Когато операторът вдигна, Джена поиска да говори с Рийд Танер. Жената от другата страна на линията се поколеба, после й каза да изчака. След малко се върна и отговори: „Съжалявам, нямаме човек на име Танер. Може да работи за нас на свободна практика. Ако желаете, ще кажа на някой от редакторите да ви се обади.“

— Не, благодаря — каза Джена и затвори с трепереща ръка. Дали Рийд Танер беше репортер на свободна практика? Или беше дошъл в Ейнджълс Бей поради някаква друга причина — причина, свързана с нея? Дори да не работеше за Брад, той можеше да стане много опасен за нея. Ако започнеше да разпитва неподходящия човек или, не дай боже, отидеше в полицията, тя щеше да се окаже в още по-голяма опасност.