Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (23)

Глава 23.

Кара се събуди внезапно и погледна към страната, където обикновено спеше Колин. Мястото беше празно; той беше на нощно дежурство. Каза си, че всичко е наред, но въпреки това по гърба й пробягаха тръпки. Завесите прошумоляха, сякаш раздвижени от ветрец, но прозорците бяха затворени.

На вратата се позвъни.

Знаеше, че го е очаквала, но не разбираше защо.

Сега не смееше да отвори.

Звънецът се чу отново, последван от решително почукване. Кара стана, наметна халата си и бавно отиде до външната врата. Погледна през шпионката и на прага видя Джо, блед и мрачен на светлината от лампата на верандата.

Тя отвори вратата с трепереща ръка.

— Какво е станало с Колин? — попита. Стомахът й се сви.

— Простреляха го, Кара. Карат го в болницата. Дойдох да те заведа там.

— Той ще се оправи — решително изрече тя.

— Да, разбира се — отвърна той, но Кара забеляза страха в очите му.

— Ще имаме дете. Колин трябва да се оправи. Имам нужда от него. Не мога да се справя с това сама. Не мога.

— Кара, по-добре се облечи.

Обзе я ужас, но тя не можеше да си позволи да рухне. Трябваше да отиде при съпруга си. Трябваше да вярва в Колин. Той щеше да живее. Щеше да оцелее. Просто трябваше.

 

 

Колин беше транспортиран по въздуха до болница на петдесет километра от града — там се занимаваха със сериозните наранявания. Кара имаше само смътна представа, че пътуват по мъгливото крайбрежие с полицейската кола на Джо. Сирената проблясваше в нощта, водата отразяваше ярката пулсираща светлина. По пътя тя се молеше на Бог, на ангелите, в които Колин вярваше, на всички починали членове на семейството й и на Вселената въобще. Предлагаше подкупи и сделки, неща, които щеше да направи, ако съпругът й оживееше.

Как щеше да продължи без него? Той й беше съпруг, любим, най-добрият й приятел — мъжът, с когото тя искаше да прекара живота си. Той беше бащата на детето й. Тя сложи ръка на корема си и усети как малко краче или ръчичка я побутва в ребрата. Бебето й имаше нужда от Колин. Тя също. Бяха заедно от цяла вечност. Той беше първата й любов — последната й любов. Не можеше всичко да свърши така — не така, не без предупреждение. Не беше готова. Никога нямаше да е готова.

По лицето й потекоха сълзи и тя смътно усети, че Джо пъха в ръцете й кърпичка. Избърса очи — знаеше, че трябва да е силна. Чуваше как Колин й казва да не се притеснява, че всичко ще е наред. Трябваше да запази вяра.

Когато пристигнаха в болницата, Джо я заведе горе в чакалнята. Там бяха двама от колегите на Колин, облечени в цивилни дрехи. Не бяха дежурни, но бяха дошли веднага щом разбраха. Двамата я прегърнаха един след друг, но тя не чувстваше нищо, освен заслепяваща болка. Някой й помогна да седне на един стол. Казаха й, че Колин е в операционната и лекарят ще дойде веднага щом всичко свърши.

Да свърши? Ако Колин не оживееше… Не можеше дори да довърши мисълта, прекалено ужасна беше. Прикова поглед в часовника на стената и загледа как минутите минават.

Винаги когато се събудеше след лош сън, Колин я взимаше в обятията си, погалваше я по косата, целуваше я по устните и й казваше, че на сутринта всичко ще е наред, че дори няма да си спомня за кошмара.

Искаше слънцето да изгрее сега. Искаше кошмарът да свърши. Не можеше да чака до сутринта.

 

 

След като зашиха раната й, Джена намери Рийд и Лекси в чакалнята пред спешното отделение в медицински център „Редууд“. Знаеше, че са откарали Колин Линч в болницата надолу по крайбрежието и искаше да отиде дам възможно най-скоро, но беше посред нощ, а и Лекси беше изтощена. Всъщност детето спеше дълбоко, проснато на един диван. Веднага щом видя Джена, Рийд стана и отиде разтревожен до нея.

— Добре ли си? — попита, като видя превръзката през рамото й.

— В момента не чувствам нищо — усмихна се тя уморено. — Дадоха ми някакво болкоуспокояващо. Но раната е само повърхностна. Трябваше да се наведа по-бързо.

— Въобще не биваше да ти се налага да се навеждаш. Аз трябваше да съм до теб.

Обвинителната нотка в гласа му я притесни.

— Ти наистина беше там с мен — напомни му тя.

— Твърде късно. Ако бях дошъл по-рано…

— Млъкни, Рийд! — Тя притисна устата му със свободната си ръка. — Няма да те оставя да поемеш още вина. Ние не бяхме твоя отговорност. А и истината е, че в най-важните моменти ти наистина беше с нас. Ти спаси живота на Лекси! Никога няма да мога да ти се отблагодаря. — Вдигна ръка. — Всъщност защо дойде вкъщи? Мислех, че тази вечер няма да се виждаме.

— Излязох да се поразходя и пак видях онази жена — с червената коса, която ми напомняше на Алисън. Или поне реших, че е тя. Тръгнах след видението и в следващия момент се озовах на твоята улица, а тя изчезна. Видях Колин на земята до колата и разбрах, че Брад е в къщата ти. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато стигна до теб. — Той сложи ръце на кръста й и я придърпа към себе си. — Когато влязох и видях Брад с пистолет в ръка, а теб на земята… — Поклати глава. — Ако бях закъснял с една секунда, той можеше да те убие.

— Но ти не закъсня с една секунда. И аз съм добре.

Той вдигна ръка и прибра кичур коса зад ухото й.

— Може да се наложи да не свалям очи от теб два дни, за да се уверя, че е истина.

— Съгласна съм — усмихна се нежно тя. После го притегли по-далеч от Лекси и си пое дъх. — Рийд, трябва да те попитам — какво стана на скалата? Как умря Брад? А и сигурен ли си, че е мъртъв?

— Когато стигнах там, Лекси се бореше с него като малка тигрица, но се озоваха прекалено близо до ръба и тя се подхлъзна. Брад се протегна да я хване и двамата паднаха долу. Склонът е дълъг около десет метра, после следва гладка скала. Брад успя да улови Лекси за крака и да се хване за един камък. — Рийд преглътна с усилие. — Спуснах се долу да я взема. Казах му, че това е краят, че знам всичко за него. Реших, че няма да я пусне. Тя обаче го погледна и каза „татко“ с онова сладко нейно гласче, пълно с надежда, че той ще постъпи както трябва. Явно го трогна. Той й каза, че я обича, че тя е най-хубавото нещо в живота му и съжалява за смъртта на майка й. — Рийд замълча за миг. — Джена, Брад ме остави да я спася. Можеше да я повлече със себе си, но някаква частица от душата му не му позволи да убие детето си.

— Благодаря на бога. И все пак ми е трудно да повярвам, че го няма. Ще ми се да го бях видяла със собствените си очи. — Щеше да мине време, преди да се почувства наистина в безопасност.

— Няма го — отвърна той. — До водата долу има трийсет метра и където и да е паднал, ще е върху назъбени скали. Не може да е оживял. Но полицията със сигурност ще потърси тялото му сутринта.

— Ами ангелът, за който спомена Лекси? Въобразила ли си е?

Рийд леко се усмихна.

— Видях нещо, което изглеждаше като ангел — много приличаше на Лекси. В един момент си помислих, че няма да мога да издърпам и двама ни догоре. Пръстта беше рохка, не можех да намеря опора, а Лекси беше в неудобна позиция. И тогава усетих нови сили, сякаш някой ми беше подал ръка. Ще ми кажеш, че съм луд.

— Как бих могла? Иска ми се да вярвам, че Кели е добре и е на едно по-хубаво място. А докато расте и се опитва да осмисли станалото, Лекси ще се държи за това, че Брад я е спасил. Но въпреки това ме е страх, че няма да е нормална.

— Ти ще й помогнеш да се справи. Може да не стане лесно, може да трябва много време и много любов, но Лекси е щастливка, че те има. Ти си невероятна жена, Джена. — Той стисна устни. — Когато те чух да викаш, така се уплаших, че ще те загубя, преди…

— Преди какво?

— Преди да успея да ти кажа, че те обичам.

Тя си пое рязко въздух.

— Любовта не е по твоята част, спомняш ли си?

— Да, спомням си. — Рийд взе ръката й. — Не исках да дойда тази вечер, защото се боях да се отдам на онова, което чувствах. Исках да мога да си тръгна, без да поглеждам назад — но се самозалъгвах, Джена. Вече бях хлътнал по теб; просто не бях готов да го призная. Сега вече съм. Защото животът е кратък и не искам да губя и секунда повече, като постъпвам глупаво.

— О, Рийд. — Тя му се усмихна през сълзи. — Луда съм по теб. Знам, че е рано за това, но е истина. Може би е заради това място. Имам чувството, че така е писано — ти, аз и Лекси да сме заедно. Тя също те обича. И искам да знаеш, че можем да оставим нещата да се развиват полека, както ти желаеш. Не е нужно да бързаме с каквото и да било. Дори не е казано, че трябва да останем тук — каза тя, за да е сигурна, че той е наясно. — Ако искаш да се върнеш на работа във вестника или да правиш нещо друго, ще намерим решение. Най-накрая съм свободна — не само от Брад, но и от баща ми и неговите очаквания, от живота, който вече не желаех. Искам и ти да си свободен — от вината заради Алисън, от тежкото си минало. Искам да си щастлив. Искам ние да сме щастливи.

Рийд повдигна лицето й.

— Като малък единственото, което наистина исках, е да имам семейство; хора, които да обичам и които да ме обичат.

— Сега можеш да го имаш.

— Тогава ще решаваме за останалото стъпка по стъпка — каза той и я целуна нежно.

Джена обви ръце около врата му, наведе главата му към своята и постави началото на целувка, която щеше да продължи до края на живота им.

 

 

В понеделник сутринта, малко след седем часа, Шарлот завари Джо да стои сам в коридора към залата, където Кара Линч, семейството й и някои приятели чакаха да им съобщят какво е състоянието на Колин. Беше дошла преди трийсет минути, за да прегледа Кара, преди да се върне в клиниката и да се захване с пациентите си за деня.

— Привет — каза тихо тя.

— Има ли новини? — извърна се бързо Джо.

Шарлот поклати глава; съжаляваше, че трябва да го разочарова.

— Не, още не.

— Ранен е тежко — каза Джо.

— Така е.

— Не трябваше да го слагам дежурен снощи, без да му дам по-специални инструкции. Джена ми каза, че зет й я преследва, и аз знаех, че ще си имаме неприятности. Просто не ги очаквах толкова скоро.

— Сигурна съм, че си подготвил Колин.

— Не му казах достатъчно. Нито направих достатъчно. — В очите му се четяха болка и гняв.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Джо, ти си свърши работата, както и Колин. Аз съм израснала с Колин и той винаги пръв се хвърляше в битка да защити някого. Когато хулиганите дойдеха на площадката, Колин се захващаше с тях дори когато беше слабичко, недорасло хлапе.

— Шарлот, той може да умре. — Джо поклати отчаяно глава. — Не знам дали ще мога да си го простя — и дали Кара ще може. Та тя очаква дете, по дяволите. Знаеш ли колко се радваше Колин за това бебе? Беше на седмото небе.

— Знам. Никога не пропуска прегледите на Кара. Но аз не съм загубила надежда, и ти не трябва.

— Опитвам се, но често съм виждал как лоши неща застигат добри хора. Трудно е да си оптимист.

— Знам. Понякога животът е несправедлив. — Тя се поколеба. — Джо, редно ли ще е да те прегърна?

Той разтвори ръце. Тя се сгуши в тях и остана така прекалено дълго — не можа да се сдържи. Болеше го, а нея я болеше заради него. Жена му трябваше да е тук, до съпруга си. Шарлот се зачуди къде ли е Рейчъл, но това не й влизаше в работата.

Тя се отдръпна и се усмихна.

— Грижи се за себе си, Джо.

— Ти също, Шарлот.

— Добре. До скоро.

 

 

Към обяд в чакалнята на четвъртия етаж на болница „Сейнт Мери“ сякаш се бе събрал целият град. Джена не знаеше как ще реагира Кара, като я види, предвид факта, че съпругът й можеше да загуби живота си заради проблемите, които беше донесла. И все пак дойде, за да подкрепи жената, която се беше държала приятелски с нея.

Семейство Мъри беше в пълен състав, там бяха и повечето хора от полицейския отдел и някои други от града. Кара седеше на един диван, наметната с ръчно шита завивка. Видя Джена и й помаха.

Рийд стисна окуражително ръката й, преди Джена да се запъти към нея. Тя седна до Кара и забеляза изключително бледото й лице, страха в очите й, но също и надеждата.

— Кара, толкова съжалявам. Толкова съжалявам, че ви се случи това, на теб и на Колин. Как е той?

— Извадиха куршума от главата му, но не знаят какво ще стане, какви ще са уврежданията, но вероятно ще остане заспал за дълго. Да кажем, че ще си навакса с почивката — каза тя през сълзи. — Има нужда от ваканция. Никога не се спира; опитва се да свърши прекалено много неща за прекалено малко време. — Гласът й секна и тя си пое дъх на пресекулки. — Но аз имам надежда, защото… ами защото трябва. И не искам да се обвиняваш.

— Трудно е да се обвини някой друг.

— Ами чудовището, което стреля по мъжа ми? Чух, че е мъртъв, и се радвам за това.

— Аз също — каза Джена. Бяха намерили тялото на Брад и това сложи край на най-големия кошмар в живота й.

— Джо ми разказа малко за онова, което сте преживели с Лекси — продължи Кара. — Радвам се, че вече си в безопасност. Знаех, че се страхуваш от нещо. Исках да ти помогна, но не можех да те притискам.

— Ти наистина ми помогна. Даде ми приятелството си. То означаваше и все още означава много за мен.

— И сега какво? Ще останете ли в Ейнджълс Бей? — попита Кара.

— Не знам. Мисля, че може да останем поне за известно време. Имам да ти разказвам много неща, но сега не му е времето.

— Имам цялото време на света — сви безпомощно рамене Кара. — Хубаво е да се поразсея малко.

— Е, накратко казано, смятай, че двете с Лекси не сме били изпратени тук случайно. Намерих дневника на Роуз Литълтън и мисля, че тя е моя баба. Знаеш ли, Лекси има белег по рождение на ходилото, ангелско крило, също като на Роуз, като на другите потомци…

— … на Габриела — довърши думите й Кара. — О, Господи! Това е невероятно! Нямам търпение да кажа на Колин, че е спасил потомка на Габриела. Сякаш цикълът на историята се затваря. Всъщност знаеш ли, че ангелите се появиха точно след като ти дойде в града? Чудя се дали са знаели, че Лекси ще има нужда от тях — че детето на Габриела се е върнало у дома да търси спасение. Говоря като Колин, нали? — усмихна се тя. — Да вярвам в тези глупости с ангелите. Все едно го чувам да казва: „Не са глупости, Кара. Просто имай вяра.“ Така и ще направя. Ще продължа да вярвам, докато мога.

— Правилно.

Кара отмести поглед от Джена към Рийд, който ги наблюдаваше внимателно.

— Така значи — каза тя. — В Ейнджълс Бей си намерила не само личната си история и сигурен пристан. Намерила си и друго.

— Да. Намерих любовта — отвърна Джена.

Кара плъзна дланта си в нейната.

— Ето, за това е всичко. Заради любовта. Нали няма да ме оставиш да го забравя? Имам чувството, че в близките дни и седмици ще трябва някой да ми го напомня.

— Няма да те оставя да забравиш — отвърна тя и стисна дланта й. — И Колин няма.

— Ще се боря за него. Ще се боря за нас — заяви Кара.

— Знам — и ние ще се борим с вас. — Джена погледна претъпканата стая. — Защото Ейнджълс Бей винаги се грижи за своите.