Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (2)

Глава 2.

Клиника „Редуд“ се намираше в покрайнините на Ейнджълс Бей и беше заобиколена от грамадни секвои. Тук се лекуваха хора с по-несъществени здравни проблеми, а по-тежките случаи и ранените се препращаха в болница „Сейнт Мери“ на петдесет километра от клиниката. Като акушер-гинеколог Шарлот Адамс беше свикнала да се занимава с щастливи бременни жени. Младото момиче, което бе опитало да се самоубие миналата нощ, очевидно не попадаше в тази категория.

Шарлот влезе в стаята, където спеше пострадалата. След като линейката я докара в клиниката, повикаха лекар да я прегледа. Младата жена помоли да проверят дали бебето й е добре, после заспа от изтощение и още не се бе събудила. Сега бе девет сутринта. Бяха я изследвали за наркотици, но не бяха открили дрога в кръвта й. Нямаше физиологична причина да спи така продължително, освен може би изтощението и стресът.

Взе картона на младата жена, за да прегледа жизнените й показатели, които медицинската сестра бе измерила преди няколко минути. Бяха нормални.

Жената имаше руса коса, стигаща почти до раменете й. Кожата й беше бледа, а тялото — само кожа и кости, с изключение на малкия закръглен корем. Шарлот взе ръката й, за да провери пулса. Той се ускори и клепачът на момичето потрепна. Дали не се преструваше, че спи? Сигурно беше уплашена, объркана, не знаеше къде се намира и вероятно се чувстваше много самотна.

Когато я докараха в болницата, у нея нямаше никакви документи за самоличност, а и засега никой не беше дошъл да пита за нея. Ейнджълс Бей беше малко градче, но много хора живееха в планината и край провинциалните пътища. Може би близките й още не бяха разбрали, че е изчезнала. А може би те я бяха прогонили. Може би затова се беше опитала да се самоубие.

Прониза я горчива болка и тя си пое дълбоко дъх. От момента, в който бе зърнала момичето, Шарлот се мъчеше да потисне лошите спомени. В ума й се заредиха картини от миналото — собственият й положителен тест за бременност, който си направи в банята у най-добрата си приятелка, ужасът и разочарованието на майка й, когато най-сетне й призна, и страшното пътуване до болницата. Беше прекалено млада и слаба, за да се справи с положението. Дали и това момиче се чувстваше по същия начин?

— Всичко вече е наред — каза нежно. — Вече можеш да се събудиш. Тук си в безопасност.

В първия момент непознатата не реагира, после бавно отвори очи — кафяви със златисти точици. Шарлот погледна в тях и видя наивността на дете и страха на възрастен човек.

— Аз съм доктор Шарлот Адамс. Намираш се в клиника „Редууд“. Спомняш ли си какво се случи?

Момичето се поколеба, после прошепна със сух, скриптящ глас:

— Защо тя не ме остави да умра?

— Как се казваш? — попита Шарлот, за да отклони разговора от опита за самоубийство. Момичето я погледна и в очите й лекарката видя не объркване, а нерешителност. — Можеш да ми кажеш — добави. Непознатата само поклати глава. — Сигурно има някой, който се тревожи за теб — опита отново Шарлот.

— Не — отвърна с безизразен глас младата жена.

— А родителите ти?

— Искам да си вървя. Къде са дрехите ми? — попита непознатата и се огледа.

Шарлот можеше да й каже, че не може да си тръгне, защото по закон трябваше да я задържат в продължение на седемдесет и два часа заради опита за самоубийство или докато психиатър не заявеше, че може да бъде изписана. Вместо това опита по-мек подход.

— Трябва да си починеш и да се нахраниш — каза тя, — а и аз искам да направя някои изследвания на бебето ти, за да сме сигурни, че всичко е наред. Изглежда си в около шестнайсетата седмица. Да се надяваме, че етапът на сутрешното гадене вече е преминал. Аз съм акушер-гинеколог. Постоянно израждам бебета и се грижа за майките. — Шарлот замълча за момент. — Много ми се иска да знам как да те наричам.

Момичето подръпваше края на одеялото, после най-сетне вдигна очи.

— Можеш да ме наричаш Ани.

— Добре, Ани — каза с усмивка Шарлот. — Ходила ли си на лекар, откакто забременя?

— Не.

— Бих искала да ти направя ултразвук. Това значи да направя снимка на бебето и ще ми помогне да определя датите.

— Боли ли?

— Изобщо не.

— Да кажем, че става. — Момичето облиза устни. — Малко съм гладна.

— Добре, ще изпратя някого да ти донесе закуската. Ани, ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Би ли ми казала на колко години си?

— Осемнайсет. — Изглеждаше по-малка, но може би казваше истината. Отговори без колебание. — Полицията ще дойде ли пак?

— Да. Притесняват се за теб и ще искат да се уверят, че си добре.

— Ще им кажеш, че съм добре, и те ще си тръгнат, нали? — Южняшкият й говор показваше, че не е от Калифорния.

— Наистина ли си добре?

Ани се поколеба за миг, после отвърна:

— Налагаше се да го направя. Трябваше да видя дали ангелите ще ме спасят, дали съм достойна, и те го направиха. Сега всичко е наред.

Не ангел бе спасил Ани. Ако някой не я бе видял и не бе скочил след нея, сега тя щеше да е мъртва. Но този разговор можеше да почака.

— Сигурна съм, че има хора, които се тревожат за теб. Искаш ли да позвъня на някого?

— Не. Моля те, не казвай на никого, че съм тук. — Очите й се изпълниха с тревога. — Обещай ми.

— Засега си почивай — успокои я Шарлот. — След малко ще ти донесат закуската.

Излезе, затвори вратата и тръгна към стаята на медицинските сестри. Видя началникът на полицията да чака там и пулсът й се ускори. Джо Силвейра беше красив мъж с матова кожа, дълбоки кафяви очи и гарвановочерна коса. Като млад сигурно беше разбил не едно женско сърце, но вече беше женен — поне доколкото можеше да се вярва на местните клюки. Никой не знаеше къде е жена му.

— Началник — каза тя със спокоен глас, като се опитваше да не обръща внимание на глупавата си реакция. Не беше в неин стил да се чувства привлечена от женени мъже. Всъщност никой не я бе привличал от много време насам, а това определено не бе подходящият момент за разпалване на либидото й.

— Доктор Адамс — обърна се към нея той с усмивка, която стопли лицето му. — От доста време не съм ви виждал.

— Откакто изродихте онова бебе на Оук Роуд.

— Нямаше да се справя, ако през цялото време не ми казвахте какво да правя, но се надявам случката никога да не се повтаря. — Той замълча за момент, после кимна към стаята, откъдето Шарлот току-що бе излязла. — Как е нашето момиче?

— Събуди се. Каза, че мога да я наричам Ани, но не съм сигурна, че това е истинското й име.

— Истинското е. Намерихме раницата й до един мотор край кея. Казва се Ани Дюпон и според училищния регистър е на осемнайсет години, макар че от две години не ходи на училище. Семейството й живее в планината и явно я обучават вкъщи.

— Свързахте ли се с родителите й?

— Още не. Изпратих един полицай, но той намерил само изоставена колиба. Мислите ли, че Ани ще ми каже настоящия си адрес?

— Със сигурност не — каза откровено Шарлот. — Поиска да й обещая, че няма да кажа на никого, че е тук. Явно се страхува. Ако сега я притиснете, се опасявам, че ще избяга, а не искам да се налага да я задържам насила. Много е млада, емоционално нестабилна, а и е бременна. Ще ми се да направя така, че да се почувства в безопасност, и да видя дали няма доброволно да сподели. Искам с нея да поговори психиатърът ни доктор Реймънд, но той ще се върне чак следобед. Можете ли да отложите разговора с нея за по-късно днес?

— Тя е на осемнайсет, мисля, че мога да почакам. Не спомена ли защо е скочила от кея?

— Искала да види дали ангелите ще я спасят.

— Онзи проклет видеоклип! — Джо поклати отвратено глава. — Изважда наяве лудостта у всички.

— Значи не мислите, че ангелите дълбаят надписи в скалата.

— Мисля, че някой си е наумил нещо и използва легендите за ангелите като прикритие или за отвличане на вниманието.

— Знаете ли, Джо… тоест полицай…

— Можете да ме наричате Джо. И да си говорим на „ти“, става ли?

Шарлот се покашля; топлите му очи я караха да се чувства неудобно. Човекът наистина трябваше да обуздае тази своя усмивка. Тя се насили да се съсредоточи върху разговора.

— Аз съм израснала тук, Джо, и трябва да ти кажа, че не е толкова лесно да опровергаеш легендите за ангелите. Тук са ставали напълно необясними неща — и хубави, и лоши.

Именно заради тези сенки бе искала да стои далеч, но дългът я беше призовал.

Той спря очи върху лицето й.

— Говориш много загадъчно. Мислех, че си жена на науката и логиката.

— Някога наистина бях — въздъхна тя. — Докато не се върнах вкъщи.

 

 

Джена потрепна, когато Стела Рубинщайн, четирийсет и две годишна жена, която преживяваше криза на средната възраст и развод, досъсипа увертюрата към „Ромео и Жулиета“ на Чайковски. Накрая победоносно изгледа Джена и попита:

— Ставам по-добра, не мислите ли? Сидни направо няма да повярва, когато я изсвиря на сватбата на Каръл.

Сидни определено нямаше да повярва. Джена внимателно заподбира думите си:

— Може би е по-добре да разкриете таланта си в по-тесен кръг. На сватбата на дъщеря ви трябва да се забавлявате, а ако се притеснявате за свиренето, няма да се отпуснете.

— Шегувате ли се? Всички в града ще говорят за мен. Сидни каза, че съм правела все едно и също, че не съм била способна да уча нови неща и с мен нямало тръпка. Каза още, че не мога да се сравнявам с по-млада и по-талантлива жена. Все едно онази сервитьорка от заведението на Мъри ме превъзхожда с нещо, освен с големи цици. Сид сбърка, като ме напусна, и аз ще му го докажа — добави. — Ще направя така, че да види в мен нещо повече от жената, която двайсет и три години му переше чорапите и му готвеше вечеря. Която заряза, защото била скучна. Е, вече не съм!

— Определено не сте скучна.

Всъщност сърдечната и шумна Стела беше сред най-колоритните личности в Ейнджълс Бей. Джена не разбираше защо тя беше избрала да се докаже точно със свиренето на пиано, но знаеше, че музиката лекува душата. Изглежда, именно така се отразяваше и на Стела. Когато преди шест седмици дойде за първия си урок, жената беше лишена от увереност и изглеждаше почти безжизнена. Сега беше с боядисана коса, отслабнала с няколко килограма и вместо анцуг носеше тесни дънки и пуловер. Наскоро бе направила кичури в русата си коса и се беше подстригала така, че сега имаше по — свеж и младежки вид.

— Обичам начина, по който, се чувствам, когато свиря — продължи Стела. — Сякаш правя нещо важно, сякаш вече не съм аз. Глупаво е, знам.

— Не е глупаво. Музиката докосва сърцето, преобразява…

Когато беше нещастна или самотна, самата Джена винаги бе търсила утеха в пианото, забравяйки неволите си заради предизвикателството да изсвири Трети концерт за пиано на Прокофиев или Патетичната соната на Бетховен. Въпреки увереността, с която се бе сдобила Стела, Джена щеше много да съжалява, ако тя решеше да свири, преди да е напълно подготвена. Всъщност беше твърде вероятно никога да не е готова. Макар свиренето да й носеше радост, жената нямаше усет за ритъм и пръстите й често се сблъскваха върху клавишите. Но пък свиреше с ентусиазъм и това заслужаваше признание.

— Защо другата седмица не дойдете на урок два пъти? — предложи. — За да поизгладим някои неща. Нека и дъщеря ви се гордее с вас.

— Именно Каръл ми плати за тези уроци като подарък. Каза ми: „Мамо, вместо да се оплакваш, че няма какво да правиш, захвани се с нещо. Не си престаряла. Можеш да започнеш нов живот. Да срещнеш друг мъж.“ — Стела се засмя. — Все едно имам желание да чистя след още един. Но нямам нищо против да започна нов живот. Джена, знам, че всъщност не ме бива, обаче ми е забавно. Отдавна не съм се чувствала така добре. — Очите й се навлажниха. — Ще ми е тежко да гледам как малкото ми момиче се омъжва. Надявам се да е избрала по-добър мъж от моя. — Замълча за миг, после попита: — Вашите родители заедно ли са още?

Джена поклати глава с ясното съзнание, че ще изрече поредната лъжа. Напоследък лъжите й нямаха край.

— И двамата починаха.

— О, съжалявам.

— Беше много отдавна — отвърна тя с надеждата да няма повече въпроси.

— Сигурна съм, че още ви боли. Мама почина преди петнайсет години, а на мен още ми се иска да мога да си поговоря с нея. Всеки път в Деня на благодарността, когато правя плънката по нейната рецепта, виждам лицето й и чувам как ми се кара, че слагам твърде много масло. — Стела примигна, за да сдържи сълзите си. — Господи, още отсега заревах.

— И на мен мама ми липсва — призна Джена. — Умря на Бъдни вечер. Отиваше да свири на пиано в църквата. Трябваше да отиде рано, затова не тръгнахме заедно. — Замълча, връщайки се към онази ужасна нощ. Отначало бе взела сините и червените светлини за коледна украса, но скоро разбра, че са на линейка и полицейска кола. В съня си още чуваше ужасния вик на баща си. Видя изпълнените със съчувствие очи на Стела и измънка: — Все едно, това е минало…

— Знам. Време е да си тръгвам. Благодаря.

— Моля.

Когато се изправи, Джена се озова в топлата прегръдка на Стела и инстинктивно се скова. Откакто майка й почина, в живота й нямаше прегръдки и целувки, а и тя не беше от онези, които обичаха интимностите. Приятелствата й не бяха от този тип, а гаджета бе имала малко, през голям интервал от време. През последните месеци не бе допускала толкова близо до себе си никого, освен Лекси, не позволяваше да я докосват. Сега допирът на друг човек й се стори изненадващо приятен.

— Ама че сте слаба. Трябва да ядете повече. Знам, че не е моя работа, но не мога да се сдържа. — Стела се усмихна широко и пусна Джена. — Чао засега. — Грабна чантата си от масата, помаха с ръка и излезе, като си тананикаше фалшиво.

Щом вратата се затвори след нея, Джена погледна часовника си. До следващия й урок оставаха няколко минути, така че седна пред пианото, което вървеше с обзаведената малка къща. Когато за пръв път видя къщата и пианото, почувства, че двете с Лекси са попаднали точно където трябва. Имаше ли музика, можеше да се справи с всичко. Пианото беше поне на седемдесет години и въобще не можеше да се сравнява с рояла, на който беше свикнала да свири, но все пак ставаше. Дори вършеше много добра работа, защото й напомняше какво е да свириш без претенции, без амбиции, без външен натиск. Музиката беше най-добрият й приятел и най-големият й враг, а точно сега тя имаше нужда от приятел.

Докато се взираше в клавишите, я завладя опасно изкушение. Знаеше, че трябва да му устои. Не можеше да му се отдаде. Ако започнеше да свири нещо повече от прости мелодии, нямаше да иска да спре, а трябваше. Сега животът й беше различен. Никога вече нямаше да има онова, което бе имала преди.

Но клавишите я мамеха. Може би само няколко ноти, колкото да засити глада си за музика; ушите й още бучаха от свиренето на Стела. Знаеше, че си търси оправдание, но не можа да устои на желанието да сложи пръсти върху клавишите, на нетърпението, което изпитваше винаги, преди да изсвири първата нота.

Щом пръстите й докоснаха гладката слонова кост, тя се изгуби, пренесе се на друго място, в друг свят. Отначало се задоволи да свири мелодии, които знаеше отпреди да има спомени. Родителите й я бяха научили да свири, преди да започне да чете. Докато музиката течеше през нея, мелодиите станаха други, нахлуха емоциите от миналото, спомените от времето, когато музиката управляваше живота й…

Тълпата притихна, докато тя прекосяваше сцената в зала „Айзък Стърн“ на Карнеги Хол. Беше й отнело цяла вечност да стигне дотук — безкрайни часове упражнения и притеснения, че не е достатъчно добра. Но ето че беше тук. Щом започна да свири, страхът изчезна. Тя вече не беше себе си. Беше проводник на музиката, която идваше не само от пианото, но и от почитаните музиканти, които някога бяха свирили в старата зала. Сега тя беше една от тях, беше свързана с миналото; музиката течеше във вените й. Когато завърши изпълнението си, се възцари мъртвешка тишина. После в залата гръмнаха аплодисменти. Почти беше забравила, че свири за някой друг, а не за себе си.

Изправи се и докато се покланяше, зърна мъжа на първия ред. Той не се усмихваше. Нито пък ръкопляскаше.

Може би не се бе представила достатъчно добре. Но, по дяволите, нали тя бе на сцената, не той. Отвърна поглед. По-късно щеше да плати за тази своя бунтарска постъпка. Но тази вечер само щеше да се радва на преживяването. Беше нейният миг и принадлежеше само на нея.

 

 

Рийд Танер спря колата пред малката едноетажна къща в края на Елмуд Лейн. Зад дома на Джена Дейвис започваше горичка от червеникави дървета. Къщата беше встрани от останалите, отделена от съседната от празно пространство. От другата и страна имаше още дървета, които обточваха стръмна скала, спускаща се рязко към океана.

Улицата се намираше на няколко пресечки от пристанището, в една по-спокойна част на града, но само на десет минути пеша от сцената на драмата. Къщата беше скромна, моравата беше прилежно окосена, до градинската врата имаше няколко храста, но от имота не лъхаше жизненост, ведрост или гостоприемство. Прозорците бяха затворени, закрити от завеси или щори.

Къщата изглеждаше самотна, някак отделена и изолирана, може би точно като собственичката си. „По-скоро като наемателката си“ — помисли си Рийд. В града говореха, че Джена Дейвис се е нанесла преди два месеца и че макар да се държи приятелски, е доста резервирана. Никой не знаеше нещо лично за нея и дъщеря й Лекси. Той възнамеряваше да промени това.

Тъкмо се канеше да почука на входната врата, когато отвътре се чу музика. Който и да свиреше на пиано, беше много талантлив. В мелодията обаче бушуваха болка и гняв, гръмотевична буря, която набираше сили. Пулсът му се ускори в очакване — сам не знаеше на какво. Музиката сякаш изпълваше въздуха, който дишаше, течеше във вените му, напрягаше всеки нерв в тялото му. Той опита да се противопостави на притегателната й сила, защото усещаше, че го тегли нанякъде, където не иска да отива, караше го да мисли, да чувства… По дяволите, той не искаше да изпитва чувства. Трябваше да си тръгне, но не можеше да помръдне.

Мелодията завърши със страхотно кресчендо. Той си пое дълбоко дъх, смутен от яростта, която беше доловил в музиката, от страшното отчаяние, от чувството на ужас. Рийд изчака малко да види дали музиката няма да продължи, но къщата беше притихнала. Затишие пред нова буря или край на бурята?

Кой знае… Толкова дни се бе чудил дали този кошмар някога ще изчезне, или винаги ще го дебне, за да нанесе удар, когато най-малко го очаква, за да му напомни, че никога няма да бъде свободен.

Дали и човекът в къщата се чувстваше така? Онзи, който свиреше с такава яростна емоция, на каквато Рийд никога не бе ставал свидетел. Докато размишляваше за това, се зачуди дали постъпва разумно. Трябваше да интервюира местните във връзка с ангелите, но за жалост беше много по-заинтригуван от жената, която снощи го бе разкарала. А ако именно тя беше свирила на пианото, тогава трябваше да й зададе и други въпроси.

Позвъни и усети прилив на адреналин, когато вдигна фотоапарата.

Господи, как само щеше да се ядоса жената! Отдавна не се бе чувствал така жив.

Тя отвори вратата.

— Кажете „зеле“! — извика и я снима. Видя как тя се изненада, а после в тъмносините й очи проблесна гняв, устните й се свиха и на лицето й се изписа шок. Той я снима още веднъж и протегна крак, за да й попречи да затръшне вратата в лицето му. — Нали ви казах, че ще ви снимам пак.

— А аз ви казах да не се занимавате с мен. Защо не сте при скалата с останалите репортери?

— Не обичам да вървя със стадото, Джена.

Тя се намръщи при това умишлено споменаване на името й; изражението й беше интригуваща смесица от гняв и предпазливост. Рийд чувстваше, че тя е сложна личност, което беше още една причина да стои на прага й.

— Как ме намерихте?

— Не беше трудно. Всички в закусвалнята на Дина говореха за героизма ви снощи. Повечето хора не си представят да направят такова нещо. Чудно ми е как от местния вестник не са ви подгонили за интервю. — В погледа й пролича неудобство. — Или пък са опитали, но вие сте отказали, нали?

— Не държа медиите да пишат за мен. Всеки би се притекъл на помощ. От местния вестник зачитат правото ми на лично пространство.

— Значи са дупедавци.

— Какво искате? — попита нетърпеливо тя.

— Искам да знам защо го направихте. Повечето хора няма да станат от дивана, за да спасят дори майка си, а вие скочихте в ледената вода заради една непозната. Заинтригувахте ме.

Погледът му пробяга по тялото й. Предишната нощ дрехите и косата й бяха мокри, а и в сенките не можа да я огледа добре. Беше хубава по ненатрапчив начин. Гъстата й кестенява коса беше прибрана в стегната опашка и освен двете ярки розови петна на бузите й едва ли използваше грим. Нито пък носеше бижута, дори венчална халка, което му се стори много интересно. Дънките й бяха евтини, с широки крачоли, фланелката й с дълъг ръкав, изглежда, бе видяла и по-добри дни и беше поне с един размер по-голяма, отколкото трябваше. Приличаше на жена, която води скромен начин на живот, но това впечатление беше някак изкуствено, сякаш тя се опитваше да не бие на очи. Рийд имаше чувството, че е нагодила вида си така, че хората да я забравят веднага, а това само го заинтригува още повече.

— Как да ви накарам да изтриете снимките? — попита тя и скръсти ръце.

При това движение платът се опъна на гърдите й и той забеляза, че извивките й са доста привлекателни. Гледката накара тялото му да се стегне. Покашля се и я погледна в очите:

— Можете да ми обясните защо не желаете да ви снимат…

— Просто искам да живея тихо и спокойно. За кого работите, между другото?

— За списание „Спотлайт“.

— Никога не съм го чувала.

— Е, шест милиона други са го чували — отвърна иронично Рийд. — Отразяваме всичко, което интересува хората.

— Никой не се интересува от мен.

— Аз се интересувам.

— Представа си нямам защо.

— Защо давате уроци по пиано на начинаещи при положение че свирите като концертираща пианистка? — предизвика я той.

Очите й се разшириха от тревога.

— Значи сте ме чули?

— Да, и трябва да кажа, че сте много добра. Но вие и без това го знаете, нали?

— Не съм достатъчно добра. — Джена поклати глава.

— Значи критериите ви са много високи. Любопитно ми е защо избрахте такава мрачна мелодия. Звучеше, сякаш сте страшно ядосана или много страдате, или и двете.

Тя извърна очи и погледна часовника си.

— Наистина нямам време за подобни неща. Очаквам ученик след няколко минути. Вижте, господин…

— Танер. Рийд Танер. Джена, ето как стоят нещата. Имам време за убиване, докато чакам ангелите отново да се появят. Мога да задам въпросите си на вас, а мога и да поразпитам из града. Сигурен съм, че хората с готовност ще говорят за вас. Вече са започнали след онова, което направихте снощи. Но вие решавате. Ако искате да си тръгна, трябва да ми дадете нещо в замяна.

Тя дълго се колеба, в красивите й сини очи се водеше борба. Рийд усети, че й се иска да затръшне вратата в лицето му, но понеже първия път това не даде резултат, трябваше да смени тактиката. Обикновено жените лесно се съгласяваха да говорят с него, но тази беше настръхнала като таралеж.

— Добре — неохотно измънка тя. — Ето какво предлагам. Направихте ми две снимки. Давам ви право на два въпроса, след което ще изтриете снимките.

— Ще ми кажете ли истината? Това не е първият ми въпрос — побърза да добави той.

— Ще видим.

— Добре. — Рийд се позамисли, подбирайки внимателно думите си. — Къде е бащата на Лекси?

— Мъртъв е — гласеше лаконичният отговор. — Следващият въпрос.

— От какво се страхувате?

Джена стисна устни и не отговори веднага. После го погледна право в очите и каза:

— В момента — от вас.