Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (19)

Глава 19.

Между завесите на дневната навлизаше лунна светлина и Рийд лежеше загледан в сенките, които танцуваха по стената. Сърцето му още не се бе върнало към обичайния си ритъм, но това може би имаше нещо общо с прекрасното голо тяло на Джена в обятията му. Той издърпа одеялото, метнато на гърба на дивана, и зави и двамата. Джена бе положила страна на гърдите му. Сигурно чуваше силното тупкане на сърцето му. Беше преметнала крак върху неговия и бе обвила кръста му с ръка, сякаш не възнамеряваше скоро да го пусне.

Той си бе представял как прави любов с нея откакто я срещна, но реалността се оказа по-хубава от мечтата. Под ненатрапчивата й хубост се криеше страстна натура, великодушна любовница, грижовна душа. Не трябваше да я допуска толкова близо до себе си. Караше го да иска неща, които не можеше да има. Заради нея искаше да вярва, че някои неща са възможни, че има бъдеще, но за тях двамата нямаше. Или имаше?

Тя се размърда и ръката му се затегна около нея. Той също не беше готов да я пусне.

Джена вдигна глава и му се усмихна многозначително.

— Направо чувам какво си мислиш — каза тя. — И отговорът е не, не беше грешка.

— Не си мислех за това.

— Напротив. — Тя притисна устни до гърдите му.

— Добре де, може и да си права — усмихна се той.

— Не очаквам нищо.

— Добре, защото нямам какво да предложа.

— Подценяваш се — измърмори тя и очите й се изпълниха с нежна загриженост.

Това бяха същите думи, които Алисън му беше казвала толкова пъти. Но тя грешеше, Джена също. Някога той вярваше, че всичко ще се оправи. Всеки път, когато отидеше в нов детски дом, смяташе, че този е подходящият, че отново ще има семейство. Но това така и не стана. Не му беше писано да принадлежи на някого.

— Това беше само секс. — Искаше положението да й бъде пределно ясно. Знаеше, че думите му ще я подразнят; с малко повече късмет щеше много да се ядоса и да го изхвърли.

Тя обаче само се развесели.

— Да, бе. Правила съм „само секс“. Това не беше същото.

— Значи съм добър — сви рамене той. — Това не значи нищо.

Тя направи лека физиономия.

— Добре де, значи не се подценяваш във всяка област, а само когато стане въпрос за обич.

— Не вярвам, че някога си правила „само секс“. Не си от този тип жени.

— Той беше музикант като мен, цигулар. Да кажем, че цигулката беше по-добрият му инструмент.

Рийд се ухили и погали косата й. Не искаше да я харесва толкова много, но не можеше да се удържи. Тази нейна непринуденост много му допадаше.

— А другите мъже?

— Списъкът ми не е дълъг. Никога не съм имала време за връзки. Ами ти? Имал ли си сериозни романтични връзки?

— Знаеш ли, това ми е най-нелюбимата тема след секс.

Тя се засмя.

— Трябва да приемеш и хубавото, и лошото.

— Вече си изчерпа разрешения брой въпроси.

— Добре, и без това знам отговора. При теб няма сериозни връзки. А аз по принцип не правя неангажиращ секс, но в това между нас не виждам нищо неангажиращо. Недей да изпадаш в паника — побърза да го предупреди. — Знаех какво правя. Не съжалявам за нищо.

Рийд се намръщи; все едно какво казваше Джена, той подозираше, че все пак ще поиска повече, отколкото той можеше да й даде. Но понеже вече не му се говореше за това, той притегли главата й за още една целувка.

Чу се остър писък. Джена скочи и дръпна одеялото със себе си. Лекси отново изпищя — в гласа й личеше истински ужас.

— Чакай — каза Рийд, но Джена се затича, без да му обръща внимание. Той грабна дънките си и ги нахлузи. Да можеше Джена да изчака две секунди. В стаята на Лекси можеше да има някой.

Когато стигна до прага на стаята, видя как Лекси се мята в леглото и се бори със завивките, сякаш срещу себе си имаше невероятно силен противник. Ту пищеше, ту хлипаше, лицето й беше тъмночервено, а косата й беше залепнала за главата от пот.

Джена грабна племенницата си и притисна главата й до гърдите си.

— Всичко е наред, миличка. Ти си в безопасност. Аз съм тук. Никой не може да те нарани.

Страхът дотолкова противоречеше на обичайната нагласа на Лекси, че Рийд почти беше забравил какво всъщност е преживяла тя. Сега травмата беше изписана на ужасеното й лице. През деня се разсейваше с приятели и забавления, но през нощта кошмарите я застигаха. Нейният баща я беше травмирал за цял живот и трябваше да си плати за стореното, за това, че бе унищожил семейството.

Джена продължаваше да притиска Лекси, като й шепнеше успокоителни думи, залюляла я в средата на леглото. Сърцето му се сви при вида на любовта и решимостта, изписани на лицето й. Джена беше различна — войнствена майка, предана сестра, невероятен приятел — може би тя беше тази, която се подценяваше.

Тя заслужаваше някой по-добър от него.

Мисълта го прониза.

Той се обърна, върна се в дневната и се дооблече. Събра дрехите на Джена и ги занесе в спалнята й. След миг тя се появи на вратата, все така загърната с одеялото.

— Значи си тръгваш — каза, а в тъмносините й очи видя разочарование.

— Едва ли искаш Лекси да ме завари тук сутринта, като се събуди. — Стисна юмруци, за да се възпре да не протегне ръце към нея.

— Лекси няма да се събуди преди осем, може и по-късно — поясни меко Джена. — Наистина няма нужда да си тръгваш сега.

— Често ли се случва да сънува кошмари? — смени темата той.

Тя кимна и се загърна с одеялото.

— Сега е по-добре, обикновено се случва само веднъж на нощ. В началото постоянно спеше при мен, но накрая я убедих да спи в отделна стая; реших, че трябва да живеем по-нормално, за да не се страхува толкова. Може би сбърках.

— Имаш добра интуиция, Джена. Не я подлагай на съмнение. Лекси те обича. Има ти пълно доверие.

— И аз я обичам, сякаш е мое дете. — Сините й очи се вгледаха в неговите. — Рийд, наистина ли искаш да си тръгваш?

„Дали искам? Не, по дяволите. Но на всяка цена трябва.“ — каза си той.

— Мисля, че така е по-добре. Освен ако не те е страх да останеш сама.

За миг му се прииска тя да каже, че се страхува, което щеше да му даде основателна причина да прекара нощта с нея.

Погледът й не трепна.

— Вече два месеца съм сама. Не поисках да останеш, защото ми трябва бодигард. Исках теб.

Сърцето му се сви при думите й.

— И аз те исках. Просто съм свикнал да не оставам с жените през нощта. Така не усложнявам нещата.

— А ти си от мъжете, които обичат простите неща. Тогава по-добре си върви. Ще заключа след теб.

Сега, след като му каза да си тръгва, на него пък му се прииска да остане.

— Казах ти, че не мога да ти дам онова, което искаш.

— Не, ти се страхуваш да вземеш онова, което искаш. Проблемът не е в мен. В теб е.

Това, че бе толкова прозрачен за нея, го ужасяваше.

— Вече си предлагал сърцето си и са го стъпкали. Разбирам — каза Джена. — Трябва да си тръгнеш пръв, защото не можеш да допуснеш отново да те изоставят. — Тя прибра кичур коса зад ухото си; очите й бяха изпълнени с разбиране. — И макар че ми се иска да ти кажа, че никога няма да те изоставя, не мога да обещая това. Не знам какво ще стане с живота ми. Трябва да поставя Лекси над всичко останало, каквито и да са последствията. Така че ти си прав, по-добре да не усложняваме нещата. Лека нощ, Рийд. — Тя го целуна по устата — сладка, нежна целувка, която напомняше повече на сбогуване, отколкото на пожелание за лека нощ.

Сърцето му се сви. Искаше да й каже толкова неща, но не можеше да изрече и дума. Тя го изпрати до входната врата, после я заключи и пусна резето. Точно както той бе поискал.

„Рийд, ти си пълен идиот“ — прозвуча в главата му гласът на Алисън.

— Знам — измърмори той, докато вървеше по пътеката. — Знам.

 

 

В ранната неделна утрин телефонът на Джена звънна. Тя механично протегна ръка да го вземе. След като Рийд си тръгна, почти не спа, защото мислеше за всичко, случило се между тях.

— Ало?

— Джена, Кара Линч е. Съжалявам, ако те събудих, но имам проблем.

Джена седна в леглото и разтърка очи. Погледна часовника — беше малко преди осем.

— Какво има? — попита.

— Човекът, който свири на пиано в нашата църква, е болен. В десет часа новият свещеник ще даде служба и не искаме да бъде без музика.

Сърцето на Джена се сви. Не искаше да свири пред публика. Частните уроци бяха едно, свиренето пред група хора — друго.

— Едва ли ще познавам мелодията — опита да се измъкне тя.

— Всички казват, че си фантастична учителка. Сигурна съм, че песните ще са лесни за теб. Или пък може да изсвириш нещо, което знаеш. Само този път — помоли Кара.

Тя имаше чувството, че битката вече е изгубена, но направи още един опит да се измъкне:

— Не мога да оставя Лекси.

— Доведи я със себе си. На нея ще й хареса. След службата има обяд в чест на новия свещеник. Всъщност с него бяхме съученици — казва се Андрю Шилинг. Не мога да повярвам, че е станал свещеник, но това е друга тема. Просто гледай да си тук до десет без петнайсет, за да могат да ти покажат какво да правиш. Всички ще ти бъдем много, много благодарни.

Джена отвори уста, за да протестира, но тя вече беше затворила. Ако й се обадеше и откажеше, можеше да привлече по-голямо внимание, отколкото ако отидеше и свиреше.

Можеше да се справи. Можеше да изсвири няколко лесни песни. Никой нямаше да заподозре, че е нещо повече от обикновена учителка по пиано.

Лекси влезе в спалнята и скочи на леглото. Усмихваше се; кошмарът бе забравен. В ръката си държеше доларова банкнота, която Джена бе пъхнала под възглавницата й през нощта. За малко да забрави, но след като Рийд си тръгна, тя отиде в стаята на Лекси, за да види как е, и си спомни за зъба.

— Виж какво си имам — каза радостно Лекси и размаха банкнотата. — Феята е дошла!

— Нали ти казах — усмихна се леля й.

— Може би феята е господин Танер. Снощи той беше в стаята ми. Аз го харесвам — заяви детето. — Симпатичен е. И много хубаво чете приказки.

— И аз го харесвам — изрече Джена с тиха въздишка.

— Кой се обади?

— Госпожа Линч. Искат днеска да свиря на пиано в църквата.

— На църква ли ще ходим? — попита развълнувано Лекси. — Ти каза, че не можем.

Джена го беше казала, защото не искаше да се сближава с хората в града, но сега това изглеждаше невъзможно.

— Е, ще направим изключение.

През последните дни беше направила много изключения. Надяваше се, че това няма да й навлече още неприятности.

 

 

Рийд стоеше и гледаше как вълните се блъскат в скалистия бряг. Денят беше хубав и слънчев, синьото небе беше изпълнено с обещания. Предпочиташе да е мрачен и бурен, за да подхожда на настроението му.

Миналата нощ постъпи като истински идиот, като се уплаши да прекара нощта с една жена, на която държеше, с която можеше да прави още невероятен секс.

Досега не беше срещал жена, която да е толкова пряма относно намеренията и очакванията си, както и в действията си. Това, че всичко беше ясно изложено, трябваше да улесни нещата, но той не беше свикнал с такава откритост. Освен това не се чувстваше на място с човек, който обичаше да дава. Повечето хора бяха използвачи, готови да вземат всичко, до което се докопат. По негови наблюдения децата бяха един вид стока за ползване. Джена обаче се бе отказала от целия си живот заради Лекси, която дори не беше нейно дете. Беше скочила в океана, за да спаси една непозната. Беше прекалено добра за него.

Той взе бирена бутилка и я пъхна в едната от двете торби, които носеше — едната за отпадъци, които можеха да се рециклират, другата за обикновени. Братята Харлан също чистеха плажа според нареждането за общественополезен труд. Роджър беше довел двама от синовете си, деветгодишни близнаци, които се редуваха да хвърлят пръчка във водата, за да може кучето им да я гони.

По светло и напълно трезви, братята Харлан се държаха като хора със семейства, а не като негодници, каквито си ги бе представял. Бил дори му се беше извинил, че го е блъснал. Рийд също се извини. Знаеше, че си е изкарал на тях гнева и безсилието си. Вярно, че Бил го бе ударил пръв, но той охотно отвърна на удара.

Чу се свиркане и Рийд вдигна глава. По плажа се задаваше Джо Силвейра, облечен с дънки и тениска, придружен от златен ретривър. Той кимна на Рийд, замахна и хвърли една топка за тенис. Ретривърът се спусна след нея, но вниманието му беше отвлечено от кучето на Харлан и в крайна сметка двете животни взеха да се гонят във водата.

— Май вече сте приключили — каза Джо, приближавайки се до Рийд.

— Не беше много зле.

— Местните се грижат за плажа. Много хора тук се гордеят с града си.

— Забелязах. Хубаво куче — добави Рийд.

Златният ретривър дотърча обратно и разтърси козината си, при което опръска и двамата.

— Руфъс се оказа страхотен другар. Беше на чичо ми. Наследих го заедно с къщата.

Рийд винаги беше искал куче, но то нямаше да е щастливо в никое от жилищата, в които беше живял. Апартаментът му във Вашингтон беше на дванайсетия етаж. Не си представяше да качва и сваля кучето с асансьора. Начинът му на живот не допускаше домашни любимци, жени и деца, помисли си с въздишка.

— Разбирате ли се с братята Харлан?

— Свестни са.

— Да. — Джо се наведе да вземе топката за тенис, хвърли я по плажа и кучето се впусна след нея. — Е, колко време мислиш да останеш в града?

— Още не знам.

— Няма нищо ново на скалите напоследък. От три дни не са се появявали нови знаци. Сигурно защото наоколо има прекалено много хора.

— Наистина ли мислиш, че някой ходи при скалата и дълбае някакви линии? — попита Рийд.

— Не знам как става, но в ангели не вярвам. Трябва да има някакво човешко обяснение.

— Определено бих искал да го чуя.

— Аз също. — Джо наклони глава и изгледа замислено репортера. — Двамата с Джена Дейвис май сте се сприятелили.

Рийд застина при думите му: знаеше, че забележката не е случайна. Полицаят имаше нещо наум.

— Никой не знае много за нея — продължи Джо. — Със сигурност кара клюкарите да се чудят. Проверих тук-там и никъде не намерих информация за нея. Изглежда ми малко странно.

— Съмнявам се да е извършила престъпление, началник. Защо ти е да я проверяваш?

Джо постоя загледан в океана.

— Не си използвам ресурсите, за да си играя на Биг Брадър — каза, — но Джена Дейвис се страхува от нещо и това ме притеснява. — Погледна отново към Рийд. — Мисля, че знаеш какво имам предвид.

Той трябваше да се досети, че началникът ще забележи страха на Джена. И той, и Силвейра имаха опит с хора, които криеха нещо.

— Ако се задават проблеми, бих искал да зная — добави Джо, докато изучаваше изражението на репортера.

— Доколкото знам, няма такова нещо — каза с равен глас Рийд. — Но тази история не е моя работа.

— Така ли? Реших, че ти работиш върху нещо с нея. Или може би работиш, но върху някаква друга цел. Тя е красива жена.

— Да, така е — съгласи се Рийд. Поколеба се дали да не му каже повече. Беше убеден, че Джена се нуждае от помощта на полицията, но й беше дал обещание и не можеше да го наруши.

— През последните два дни получихме сигнали за влизания с взлом — каза Джо. — Вероятно става дума за дребни кражби, но смятаме да увеличим патрулите в жилищните зони. Решиш ли, че трябва да знам нещо, ще съм ти благодарен, ако ми дадеш знак.

Кучето на Джо донесе топката за тенис и излая. Джо я взе и отново я хвърли по брега. Кучето се впусна след нея, хвърляйки пясък с лапите, но вниманието му беше отклонено от ято чайки, които кацаха на плажа. Птиците се разпръснаха, като кряскаха и пляскаха с криле.

— Сещам се за няколко причини една жена в беда да не иска да отиде в полицията — продължи Силвейра. — Първо, направила е нещо незаконно, второ, предпазва някого и трето, не смята, че може да има доверие на полицията. — Погледна Рийд право в очите. — Ако е третото, много греши.

— Аз не прикривам никого.

— Полезна информация.

— Предай я.

Рийд кимна и тръгна към водата, където беше забелязал нещо като бутилка насред купчина водорасли. Когато се приближи, видя, че не е бутилка, а метален предмет. Коленичи до него, отмести водораслите и го изрови. Оказа се някаква много стара и ръждясала камбана с диаметър почти трийсет сантиметра. Той проследи с пръст буквите — Габриела, 1850. Сърцето му заби по-силно, когато си даде сметка какво е открил.

Камбаната на кораба — току-що бе намерил камбаната на кораб, потънал преди сто и петдесет години.

Хенри му беше казал, че от утрото след корабокрушението на брега не е изхвърлен и един-единствен предмет. Рийд сложи длан върху надписа и усети как кожата му пламва. Усети замайване, почти му се зави свят. Затвори очи.

Подушваше страха, сковал хората на кораба — от моряците, които се бореха с яростта на океана, до пътниците, скупчени в главния салон. Никой не говореше. Музиката беше спряла. Беше късно през нощта, но хората се страхуваха да заспят, ужасени, че може никога да не се събудят. Това беше най-силната буря, която ги беше връхлетяла, откакто потеглиха от Сан Франциско.

Докато вървеше по палубата, той се притесняваше най-вече за жената, с която се беше запознал по-рано днес. Интервюира и нея, както много други. Възнамеряваше да публикува историите, когато се върне в Ню Йорк, а нейният разказ беше твърде завладяващ. Трябваше отново да говори с нея. Не можеше да спре да мисли за нея.

Изведнъж чу писък на жена и ускори ход. Интуитивно разбра, че е тя, но едва направил и една крачка, загуби равновесие. Сигурно се бяха ударили в скали по време на бурята.

През вратите и страничните отвори на кораба нахлу вода. Не можеше да се изправи на крака. Водата го помете на външната палуба, докато накрая успя да сграбчи част от тръба и да спре спираловидното си спускане към разпенената вода. Хората тичаха към спасителните лодки. Жени, деца, мъже, моряци.

Той се помъчи да се изправи, но корабът се накланяше под опасен ъгъл. И тогава я видя, видя страха в очите й, кръвта по роклята й…

— Какво намери?

Рийд отвори сепнато очи и объркано се взря в Джо. Отне му минута, докато си даде сметка къде е. Полицаят го изгледа странно, после коленичи до него, за да види какво е открил.

Рийд отмести длан от камбаната; пръстите му бяха все така изтръпнали, сърцето му препускаше под влияние на картините, проблеснали в съзнанието му. Не можеше да повярва на онова, което беше видял. Имаше чувството, че самият той се беше озовал на онзи кораб, сякаш беше един от онези на прага на смъртта. И той ли беше умрял тогава? Мисълта беше налудничава. Не познаваше никого от хората на борда. Не знаеше почти нищо за корабокрушението. Тогава защо чувстваше, че сякаш е нахлул в нечий чужд живот, в нечия чужда памет?

— Мамка му! — изруга Джо. — Наистина ли е това, което си мисля?

— Камбаната на потъналия кораб — произнесе бавно Рийд, който още се мъчеше да се опомни.

— Невероятно. Знаеш ли какво означава това?

— Че ще трябва да се разправяш с още повече туристи?

Джо го изгледа остро.

— Какво става с теб? — попита. — Сякаш си видял призрак.

— Изпитах някакво странно чувство, когато докоснах камбаната.

Едва довърши изречението, и при тях дойдоха братята Харлан, двете деца и двете кучета, за да видят какво гледат.

— О, господи! — възкликна Роджър Харлан. — Това е камбаната от „Габриела“. Сигурно ангелите са я донесли тук. Ето какво са правили — летели са наоколо, разбунвали са водите, за да може камбаната да излезе и хората отново да повярват. Те искат корабът да бъде намерен.

— Може просто приливът да е изхвърлил камбаната — каза Джо.

Рийд погледна към водата и сърцето му заби силно. Пред слънцето премина облак. Или беше ангел? Той примигна, за да прогони образа от ума си. Не можеше да е видял ангел. Трябваше да се вземе в ръце.

— Ще я взема в полицейското управление, там ще е на сигурно място — каза Джо.

— Я, чакай малко. Аз я намерих — възрази Рийд.

— Нали не смяташ, че ще остане у теб?

— Няма да я задържа, но искам да я снимам и да я включа в статията — отвърна той, докато мислеше какво да прави.

— Можеш да дойдеш в управлението и там да си направиш снимките. Докато не разбера какво точно е това и къде трябва да отиде, остава при мен. — Джо въздъхна, когато братята Харлан се затичаха по брега, за да разкажат за находката. — Тези двамата ще разпространят новината, преди да стигна до управлението. Това е стара камбана от някой стар кораб. Защо им трябва на хората да измислят какво ли не?

— Значи ти не усещаш нищо, като я докоснеш? — не можа да се сдържи Рийд.

— Не. — Силвейра се изправи на крака. — Нали не мислиш, че ангелите са измъкнали камбаната от дълбините?

Шокиран, Рийд осъзна, че не може веднага да отхвърли този сценарий — образите от видяното и почувстваното още препускаха в ума му. Откъде, по дяволите, се бяха взели?

После си даде сметка, че полицаят още чака отговор.

— Естествено, че не. Не вярвам в ангели.

— И аз така си помислих — отвърна Джо. — Тогава защо имам чувството, че не си така сигурен, както преди?