Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (18)

Глава 18.

Джена се отпусна за много повече от една целувка, преди да отблъсне Рийд. Сърцето й тупкаше бързо в гърдите, устните й горяха, а тялото й беше готово да стигне много по-далеч. Съдейки по погледа му, Рийд беше обзет от същите чувства.

— Джена… — започна той.

— Не казвай нищо — прошепна тя, когато фойерверките се пръснаха. Тълпата ликуваше, докато от небето валяха последните цветове. Тя се изправи на крака и няколко пъти си пое дълбоко въздух. Потърси Лекси и се успокои, като я видя със семейство Купър.

Рийд се приближи зад гърба й и тя усети горещия му дъх на врата си. Колко беше да се облегне на гърдите му, той да обвие ръце около кръста й, тя съвсем леко да извие глава…

— Не е престъпление да ме целуваш — каза той.

— Това не е в мой стил. Потъпквам всички правила.

— Какви правила?

— Никакви публични прояви на емоция или обич. Никакви скандали. Никакви фалшиви ноти. Никакви лоши дни. Никакви сривове. Никакво забравяне какво трябва да правя и каква трябва да бъда.

— Това сигурно са правилата на баща ти. Джена, ти можеш да си избереш свои. — Рийд обви кръста й с ръка. — Престани да се тревожиш толкова — прошепна в ухото й. — Не си направила нищо лошо.

Тя сложи ръка върху неговата и топлината на пръстите му проникна чак в душата й. Защо този мъж? Защо сега, когато имаше толкова проблеми за решаване?

Както обикновено вселената не я включваше в плановете си. Тя просто се пускаше по едно необуздано течение.

Фойерверките свършиха и хората започнаха да се разотиват. Кара и Колин се приближиха към тях и Джена се отдръпна от Рийд. Беше благодарна, че ги прекъснаха.

Лицето на Кара сияеше, Колин беше прегърнал жена си, сякаш не възнамеряваше никога да я пусне. Ако до думата „щастие“ в речника имаше изображение, на него щяха да са двамата.

— Джена, здрасти — каза с усмивка Кара. — Фойерверките бяха зрелищни, нали?

— Невероятни — отвърна тя.

— Наистина зрелищни — съгласи се Рийд.

Джена долови насмешката в гласа му и разбра, че няма предвид фойерверките. Усети как страните й пламват, но се надяваше, че никой не е забелязал.

— Май не се познаваме. — Кара погледна репортера с любопитство. — Аз съм Кара Линч, а това е съпругът ми Колин.

— Рийд Танер. — Той пристъпи напред и стисна ръката й. После протегна ръка към Колин, който обаче само се намръщи насреща му.

Кара вдигна очи към съпруга си.

— Какво ти става? — попита. — Държиш се грубо.

— Вече сме се срещали — обърна се Колин към жена си. — Той е един от онези, които снощи се сбиха в бара.

— Мислех, че те е ударил един от братята Харлан. — Кара погледна намръщено Рийд. — Нали не ти си направил тази синина на съпруга ми?

— Не — отвърна той. — Съжалявам за сбиването. Братята Харлан изтълкуваха като неучтивост желанието ми да отида до другия край на стаята. Решиха, че съм блъснал единия от тях, което не беше така. За жалост, ако някой ми посегне, аз му отвръщам.

Лицето на Колин се разведри и той кимна.

— Роджър и Бил са доста темпераментни; винаги са били такива. Когато бяхме деца, имахме доста недоразумения. Бих те посъветвал да стоиш далеч от тях, когато пият. Иначе не са лоши момчета. — Протегна ръка. — По-добре да ти кажа официално — добре дошъл в града. По каква работа си тук? Или си на ваканция?

— Пиша статия за ангелите за едно списание.

Колин кимна в знак, че разбира.

— Голям фен съм на местните легенди — каза, — но нямам нищо против ангелите да изчезнат за известно време. Отдавна не сме имали толкова случаи на вандалски прояви, колкото този уикенд. И няколко влизания с взлом. На всяка цена си заключвай вратата вечер. Увеличихме броя на патрулите, но в града има много пришълци и много ще се радвам, когато си заминат. Като стана дума… — Колин погледна към жена си. — Трябва да се прибираме. Бебето има нужда от сън.

— Това означава ли, че направо ще си легнем? — попита Кара с игриво пламъче в очите.

— Трябва да видим колко си изморена — отговори със смях Колин и нежно отметна кичур коса от лицето й.

— Чао, Джена — каза Кара, преди съпругът й да я отведе.

— Хубава двойка са — отбеляза Джена. — Много влюбена.

Рийд не каза нищо. Изглеждаше потънал в мислите си.

— Рийд? — подкани го тя. — За какво мислиш?

— За онова, което Колин каза за вандалските прояви. Чудя се дали има връзка между нахлуванията, видеоклипа, обсебените от ангелите и символите по скалата. Не знам как някой може да стигне дотам в момента; прекалено много хора са насочили очи към нея. Но въпреки че ангелите не са се появявали поне от седмица, май никой не си е отишъл вкъщи.

— Сигурно за вярата няма ограничение във времето. А аз си мислех, че съм любимата ти тема за материал — добави ведро тя.

— Мога да се занимавам с много неща едновременно — усмихна й се той. После стана сериозен. — Джена, като стана дума за твоята история. Какво ще кажеш да я споделиш с Колин?

— В никакъв случай. Той е добър човек, но е и ченге. Рискът е прекалено голям.

— Може да се наложи да го поемеш.

Дори да беше прав, тя не беше готова да вземе такова решение.

— Ще си помисля. Сега трябва да прибера Лекси вкъщи. — Взе одеялото и го изтърси от пясъка.

— Ще ви изпратя дотам — каза Рийд, когато доброволците започнаха да разглобяват масите до огньовете.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Не се притеснявай. Ще ви пожелая лека нощ на вратата.

Тя не му повярва дори за миг.

— Прекалено те бива да ме уговаряш за неща, които не искам да правя.

— О, мисля, че ги искаш — ухили се той. — Трябва ти само малко насърчение.

— Много си самонадеян, знаеш ли?

— Казвали са ми го.

Джена въздъхна. Трудно беше да му се устои. Колкото повече го опознаваше, толкова повече го харесваше, със самонадеяността му и всичко останало.

Миг след това дотича Лекси и заговори за фойерверките. Когато най-накрая забави темпото, за да си поеме дъх, Джена каза:

— Радвам си, че ти е било весело, но отдавна трябваше да си в леглото. Време е да си отиваме вкъщи.

— Кими каза, че утре мога да отида у тях, ако искам — сподели момиченцето. — В задния двор имат люлки. Много обичам да се люлея.

Джена въздъхна. Лекси искаше да прави безброй неща, при които Джена нямаше как да се грижи за нея и да я закриля; това беше нормално и тя трябваше да намери начин да се справи.

— Хайде да говорим за това утре сутринта.

Когато поеха по стъпалата, които водеха към плажа, Джена видя как Лекси хваща Рийд за ръка, докато му говореше за любимите си фойерверки. Той беше добър с Лекси. Говореше с нея, а не на нея, отвисоко и усмивката му караше Лекси направо да цъфти. Сигурно й липсваше бащина фигура, но Джена се притесняваше да не би да се привърже към Рийд. Той беше с тях само временно; трябваше да се увери, че Лекси разбира това.

Когато изминаха две пресечки от плажа, Лекси изведнъж спря и вдигна ръце.

— Изморих се. Може ли да ме носиш на гръб? — попита тя Рийд.

— Разбира се. — Той клекна. — Качвай се, хлапе.

Лекси обгърна с ръце врата му и докато той се изправяше, обви кръста му с крака.

Когато Рийд се затича, тя изписка.

Джена се усмихна на себе си. Мъжът се перчеше, нямаше никакво съмнение. Дано само знаеше, че следва хълм.

 

 

Ани погледна телефона в кабинета на семейство Адамс. Часът беше почти десет вечерта и Шарлот и майка й сигурно си бяха легнали. Откъм стаите им отдавна не се чуваше шум. Госпожа Адамс прекара по-голяма част от вечерта в кухнята с две дами, който й бяха дошли на гости. Шарлот беше говорила поне половин час със сестра си Дорийн по телефона от стаята си; явно спореха за нещо.

Очевидно Шарлот не се спогаждаше много с майка си и със сестра си, но Ани не разбираше защо. Тя беше най-симпатичният човек, който момичето беше срещало. И госпожа Адамс беше симпатична. Но беше и строга. Обичаше работите да се вършат по определен начин и Ани се надяваше да не оплеска нещо. Изобщо не знаеше къде другаде би могла да отиде. Можеше да помогне да разведрят госпожа Адамс и тогава щяха да й позволят да остане.

Тя познаваше тъгата. Беше я изпитвала цял живот, но най-много скърбеше за майка си. Загуби не само майка, а и най-добрата си приятелка. Не можеше да си представи живота си без нея. Не можеше да си представи да роди детето си, без майка й да е до нея и да й помага. Но тя си беше отишла. Толкова.

Ани отмести очи от телефона и огледа стаята. Преподобният Адамс я беше използвал за кабинет. На бюрото до Библията стоеше семейна снимка. Ани се зачуди дали и бащата на Шарлот я беше накарал да наизусти Библията, както нейният.

Покрай книгата си спомни за срама, който беше навлякла на баща си. Сега той я мразеше. За него тя беше мъртва. Би трябвало да не я е грижа. Баща й отдавна бе спрял да я обича. Всъщност може би никога не я беше обичал — или само когато беше малка, преди войната да го промени.

Не й липсваше поредната барака, която той наричаше дом. Не й липсваше тревогата, че може случайно да я застреля, когато нощем тя отива до тоалетната. Не й липсваше суровата плесница или това, че я наричаше курва. Но…

Липсваше й дом, семейство. Тя сложи ръка на корема си. Вътре растеше дете. Мисълта за това страшно я плашеше, но тя тайно се радваше, че най-сетне ще има някого, когото да обича, някой, който също ще я обича. Само че бебето не беше само нейно. Може би…

Може би трябваше да се обади.

Взе телефона и избра номера, преди да се е разколебала.

След три позвънявания той вдигна. Развълнува се, като чу гласа му. Спомни си усещането, когато той изговаряше името й, докато правеха любов. Каза й, че е красива, и тя му повярва. По страните й се търкулнаха сълзи.

— Ало? — каза нетърпеливо той. — Кой се обажда?

Ани чу друг глас, знаеше какво трябва да направи.

Затвори. Тя и бебето бяха сами. Трябваше да приеме тази мисъл.

 

 

Хубаво беше да не се прибират сами, каза си Джена, когато наближиха къщата й. Не обичаше нощите, мрачната тишина, високите сенки на дърветата наоколо. Колкото и да се радваше, че Рийд е с тях, трябваше да го отпрати, преди да е направила някоя глупост — като например да го целуне. Харесваше го прекалено много.

Повечето мъже, с които бе излизала, принадлежаха към нейния свят; бяха изтънчени, безупречни, познаваха културата, изкуствата, музиката. Имаха абонамент за операта и балетните представления. Рийд често не се държеше като добро момче. Явно умееше да се бие. Но пък беше умен, чаровен, секси и, изглежда, я разбираше по-добре, отколкото тя сама себе си. Държа се мило, предложи й да поплаче на рамото му, изслуша тревогите и опасенията й. Джена не беше толкова наивна, че да не вижда изгодата за него, възможността, която получаваше той да разкаже историята й, но знаеше, че има и друго. Той беше с добро сърце. Беше го грижа дори когато не искаше да е така.

— Ще вляза вътре — каза Рийд, когато стигнаха верандата.

Тя не си даде труда да спори и отключи вратата. Винаги се страхуваше от момента, когато влизаха в мрачната, празна къща. Започна да включва лампите. Лекси изтича в спалнята си да си сложи пижамата. Джена бързо провери останалите помещения, усещайки как Рийд следи всяко нейно движение.

— Наред ли е всичко? — Той я последва в кухнята и кимна към вратата на избата. — Накъде води?

— Към избата. Не може да се проникне отвън.

 

 

— Какво ще кажеш да проверим за всеки случай?

— Добре. — Тя отвори вратата и светна лампата на стълбите.

Рийд слезе първи.

— Какви са тези неща? — попита, докато се оглеждаше.

— Били са на собственичката на къщата. Може да не ти се вярва, но тя явно е свързана с моето семейство.

В очите му мигновено проблесна любопитство.

— Продължавай.

— В този куфар намерих стари дрехи и един дневник. Изглежда, жената, която е прекарала по-голямата част от живота си тук, е дала бебето си за осиновяване, когато е била много млада. Детето е имало на петата белег по рождение с формата на ангелско крило, който много прилича на онзи в средата на юргана на Ейнджълс Бей. Не знам дали си чувал историята на града, но бебето било изхвърлено на брега без родителите си и жителите се погрижили за него; нарекли го Габриела. В дневника, който намерих, пише, че всяка първородна дъщеря, произлизаща от Габриела, носи белега.

— Чух нещо за бебето — каза Рийд, докато оглеждаше помещението. — Каква е връзката му с теб? Мислех, че си дошла тук случайно, че са те пратили от тайната мрежа.

— И аз така си мислех. Докато не прочетох дневника. Явно Роуз е дала бебето си за осиновяване и то е имало рожден белег е формата на ангелско крило. Майка ми и бебето на Роуз са родени на една и съща дата.

— И майка ти е била осиновена?

— Не знаех да е осиновена. Никой не е споменавал такова нещо, а откакто тя почина, нямам контакт със семейството й. Те живееха в друг щат и баща ми не ме насърчи да поддържам каквато и да е връзка с тях.

— Значи общото е само рождената дата?

— Не. Кели имаше същия белег по рождение на петата, Лекси също. Не знам за майка ми, но е много вероятно и тя да е имала. Мисля, че Кели е открила връзката с Роуз и затова е дошла тук. Затова живеем под наем в тази къща — къщата на жената, която вероятно е биологичната ни баба. — Рийд не изглеждаше убеден в думите й. — Ти не ми вярваш.

— Ами ти? Ти имаш ли такъв белег?

— Аз не съм първородната дъщеря, а в дневника на Роуз пише, че белегът се предава само на тях. Доказателство ли искаш? Ще ти покажа.

Поведе го нагоре по стълбите и към стаята на Лекси. Тя беше по пижама и седеше в средата на леглото си с гребен в ръка. Опитваше се да разплете косата си.

Джена взе гребена и седна зад нея на леглото.

— Дай на мен, миличка. Защо не покажеш на господин Танер целувката на ангела на петата си? Той иска да я види.

Лекси веднага си подаде крака. Рийд седна на леглото и разгледа внимателно стъпалото й.

— Супер — каза той, като проследи очертанията е пръст.

— Само много специалните хора имат такъв. Това е целувка на ангел — каза Лекси. — И мама имаше. Исках да кажа… — Тя облиза устни и погледна към Джена.

— Миличка, няма проблем. Господин Танер знае, че съм ти леля. Но той е единственият и други хора не трябва да научават. Разбираш, нали?

Лекси кимна тържествено и се обърна към него:

— Преди се казвах Каролайн, но Лекси ми харесва повече. Мама каза, че мога да си избера което име искам. Бях чела приказка за момиченце, което се казваше Лекси, и тя си прекарваше много забавно. Катереше се по дърветата, караше сърф в океана и търсеше заровени съкровища. Когато порасна, ще се науча да карам сърф.

— И аз винаги съм искал да се науча да карам сърф — усмихна се той.

— Може да се учим заедно.

— Може — каза уж ведро Рийд, но Джена виждаше, че му е неловко.

— Харесва ми името Лекси — продължи той. — Винаги съм искал да сменя моето.

— На какво? — попита Лекси.

— На Дракон — каза сериозно Рийд.

— Никой не се казва Дракон — разсмя се момичето.

— Глупаво е.

— Не мисля. Ако някой ми каже нещо, което не искам да чуя, или ме накара да направя нещо, ще избълвам огън и така ще го уплаша, че ще избяга. Смятах, че това е идеалното име.

„Рийд сигурно е имал тежко детство“ — помисли си Джена. Беше споменал, че е израснал в детски дом, и мисълта за загубата му я трогна. Нищо чудно, че така се изолираше. Вече беше изстрадал много. Може би миналото му помагаше да намери общ език с Лекси. Той знаеше какво е да загубиш родителите си.

— Господин Танер, ще ми прочетеш ли приказка? — попита тя. — Нямам за дракони, но имам една за русалки.

— Ъ-ъ, мисля, че Джена иска да си тръгвам.

— Има време за приказка, ако искаш — отвърна с усмивка тя.

Лекси му подаде книгата, която си беше взела от библиотеката. Разказваше се за русалки, които живееха в едно омагьосано море, но пирати искаха да им откраднат златото. Докато Рийд четеше приказката, Джена разресваше косата на Лекси. Изненада се колко се вживява той, как си преправя гласа според героите. Рийд определено не вършеше нищо наполовина.

След като Джена разреса заплетената й коса, Лекси се отпусна на леглото. Очите й взеха да се затварят, докато Рийд четеше най-важната част, когато русалките надхитряват пиратите и си връщат златото. Джена харесваше историята, защото русалките успяха да се спасят сами, без дори да се появи герой, което беше рядко за приказка.

— И заживели щастливо до края на дните си — завърши Рийд и затвори книгата.

— Лека нощ, Рийд — прошепна Лекси, после се обърна настрана и пъхна ръка под брадичката си. След миг вече спеше.

Джена я зави, включи малка нощна лампа и един бебефон и изведе Рийд от стаята. Затвори вратата и последва Рийд в дневната.

— Беше страхотен с Лекси.

— Тя е добро хлапе — сви рамене той. — Това е най-малкото, което можех да направя. Ще ми се да можех да сторя повече.

— Каза, че си израснал по детски домове. Какво е станало с родителите ти? Умрели ли са?

— Не, изчезнаха. — Рийд пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се поклати. — Баща ми се е изпарил преди още да се родя. Никога не съм го виждал.

— А майка ти?

— Тя ме заряза няколко години след това. Един ден ме заведе на църква. — Той се усмихна горчиво. — А аз реших, че това е добър знак. Коленичихме до една пейка в дъното. Тя наведе глава и, предполагам, изрече няколко молитви. После ми каза да стоя там и че веднага се връща. Пет часа по-късно все още чаках, докато свещеникът не дойде да заключи църквата.

Очите му бяха изпълнени с горчивина от предателството и Джена затаи дъх; сърцето й се свиваше при мисълта за малкото изоставено момче.

— Рийд, много съжалявам. — Нищо чудно, че искаше да бъде дракон. В него имаше насъбран толкова гняв, а нямаше къде да го излее. — Виждал ли си я отново?

— След около година. Дойде да ме търси, защото искаше пак да си получава детските надбавки. За съжаление съдията реши, че не е добра майка, и ме остави където си бях. Тогава бях бесен, защото исках да съм с нея. Вярвах й въпреки всичко, което направи. Бях глупак.

— Бил си дете.

— През годините я видях още няколко пъти. Опитваше се да остави наркотиците, но накрая все се връщаше към тях.

— Кой те отгледа тогава?

— Всъщност никой. Живях в пет-шест семейства. Не бях харесвано дете; все бягах, за да търся майка си.

— Кога я видя за последен път?

— Преди десет-дванайсет години… може дори да е умряла.

— Не искаш ли да знаеш? Нали си журналист. Сигурно има начин да разбереш.

— Повече няма да я търся. Понякога човек трябва да признае, че е загубил, и да знае кога да спре.

Джена кимна; сега го разбираше по-добре.

— Искаш ли да поседнеш за няколко минути?

Той се поколеба.

— Защо?

— Защото имаш и друго за казване — усмихна се тя. Отиде до дивана, седна и потупа мястото до себе си.

Той се приближи, но седна на креслото срещу нея.

— Добре, да се разберем така: имаш право на още два въпроса, и толкова.

— Преди уговорката не те спря — напомни му тя. — Оттогава си ми задал стотина въпроса.

— Казвам само да си подбираш внимателно думите — усмихна й се той.

— Добре. Как се издигна от детските домове и бедността до журналист в такива значими вестници? Това е удивително постижение.

— Знаех, че ще трябва да постигна всичко сам в живота. Отдавна исках да работя в пресата. Исках да бъда някой, когото хората трябва да чуят и не могат да игнорират. Исках силата на пресата. И я получих.

— Защо се отказа от нея?

— По много причини.

— Говори конкретно.

Той се вторачи в пода, после я погледна в очите.

— Подготвях материал за фалшивите лекарства. Това е процъфтяващ, а и опасен бизнес. Хора умират, защото получават плацебо или разредени лекарства. Моя много близка приятелка, Алисън, беше медицинска сестра в една от болниците, за които се подозираше, че използват фалшиви лекарства. Помолих я да ми помогне да получа вътрешна информация. Няколко седмици се рови и ми намери някои факти. После един ден, когато си тръгвала от работа, я прегазила кола. Никой не видял шофьора. След няколко часа почина. Бяха направили така, че да прилича на инцидент, но беше убийство.

Джена беше шокирана.

— Алисън беше убита заради моя материал — моят много важен материал, с който да изпреваря всички останали — продължи Рийд. — Тя беше сестра, а не шпионин под прикритие, и аз не трябваше да я използвам така.

Джена искаше да му каже, че вината не е негова, но знаеше, че той няма да се вслуша в нея. Затова отиде при него, коленичи и сложи ръце върху неговите. Усещаше колко е напрегнато тялото му и съжали, че го е накарала да говори за нещо толкова болезнено.

Той сключи пръсти около нейните.

— Когато поисках помощ от Алисън, тя веднага се съгласи. Каза ми, че винаги я държа на разстояние, че не я допускам в живота си. А сега е мъртва. — Впи очи в нейните. — Джена, може би трябва да ме отдалечиш от себе си. Може да се окажа толкова опасен за теб, колкото и Брад.

— Не го вярвам.

— Казах ти да ми се довериш. Последният човек, който го направи, е мъртъв.

— Значи заради смъртта на Алисън се самонаказваш, като работиш за някакъв таблоид и се преструваш, че вече не те интересува какво пишеш.

— Не се преструвам — каза той равнодушно. — Наистина не ме интересува.

— Напротив — възрази тя, без да отвръща очи от неговите. — Преди може и да е било така. Може да си успял да изкараш годината, вярвайки, че си приключил със стария си живот. Но после ти дойде тук — и заради мен започна да те е грижа. — По очите му позна, че това е истина. — Срещна мен и усети, че от това ще излезе материал. Аз събудих у теб желание отново да се занимаваш с истински новини. Аз събудих у теб желание да помогнеш някому.

— Голяма заслуга си отдаваш.

— Права съм, нали?

Той отвърна на втренчения й поглед; въздухът между тях беше наситен с електричество.

— Да скочиш от онзи проклет кей. Не можех да повярвам, че някой би сторил такова нещо, за да спаси непознат. Но ти го направи. Независимо колко неща имаше да браниш, не можа просто да отминеш. Както и не си могла да откажеш, когато сестра ти е потърсила помощта ти, когато Лекси се е криела в парка, когато си захвърлила целия си живот, за да защитиш племенницата си. Джена, ти ме удивяваш.

— Ти също ме удивяваш. Животът ти е бил труден, а си успял да постигнеш толкова много. И то съвсем сам.

— Просто успях да оцелея, това е. Не преувеличавай.

— Ти наистина не виждаш какъв страхотен човек си.

— Джена…

— Не. Не се опитвай да ме разубедиш. Когато се налага, съм много упорита.

— Забелязах — усмихна се той.

— Аз наистина ти имам доверие, Рийд. Нищо от това, което каза, не промени този факт. Съжалявам за случилото се с приятелката ти. Но съдейки по онова, което ми каза за нея, подозирам, че тя е искала да помогне не само защото ти си я помолил, но и за да предпази хората. Била е медицинска сестра. Знаела е колко са опасни фалшивите лекарства. Сигурна съм, че твоята статия и нейното разследване са спасили много хора. Не е било напразно.

— Аз улових само малката риба и запуших една дупка. Това не беше достатъчно. Когато станах репортер, мислех, че ще мога да променя света, а промених само този на най-добрите си приятели. И го унищожих. В деня след смъртта й напуснах.

На Джена й стана мъчно, като видя болката в очите му и вината, която го смазваше. В живота си беше обичал само няколко души и явно Алисън е била една от тях.

— Разбирам защо си напуснал, макар че не съм съгласна с решението ти. Трябвало е да се възстановиш. И сега си готов. Ще ми помогнеш. Двамата ще бъдем партньори.

При тези думи в очите му преминаха различни емоции. С всички сили се бореше с нея и със самия себе си. Беше сам много отдавна и беше издигнал около сърцето си непробиваема стена. Не умееше да вярва на хората. Не умееше да вярва и в себе си. Тя обаче виждаше онова, което той не можеше — един силен, интелигентен, красноречив, решителен мъж, който можеше да промени живота на много хора, включително и нейния.

С възцаряването на тишината напрежението между тях нарасна. Гневът и скръбта бяха заменени от нещо друго, нещо далеч по-опасно.

— Не искам да съм ти само партньор — каза Рийд.

Дъхът й секна при думите му. Всичко беше сложено на масата — явно и открито. Новопоявилата се искра и безмълвният въпрос в очите му накараха стомаха й да се свие на топка. Даваше й избор, питаше я дали наистина иска да прекрачи тази граница. Тя си каза, че не желае, че е най-добре да му каже да си върви — но думите не идваха. Беше уморена да лъже, да се преструва. Може би трябваше да е честна в този единствен миг.

Но Рийд не й остави този миг. Преди тя да реагира, той стана и тръгна към вратата.

Проклет да е! Не можеше да почака и две секунди за отговор. Бягаше от нея също както и предната нощ. Оставяше ли я? Това край на съюза им ли беше, или просто край на тази вечер? Беше й писнало от желанието му винаги да има последната дума.

Тя се втурна към отворената врата. Вече беше изминал половината от алеята.

— За втори път си тръгваш по средата на разговора — извика тя. — Не ми харесва.

Той спря и се обърна да я погледне.

— Ти не искаш да довършим разговора.

— Не ми казвай какво искам. Аз знам какво искам.

Той се колеба в продължение на един дълъг миг, после се върна и спря на десетина сантиметра от нея.

— И какво е то?

Джена си пое дълбоко дъх — чувстваше се така, все едно се канеше да скочи от скала.

— Теб.

Очите му проблеснаха на лунната светлина.

— Джена…

— Уплаших ли те? — С всяка изминала секунда ставаше все по-дръзка.

— Да, по дяволите — изрече дрезгаво той. — Сигурна ли си?

— Да. Остани. — Джена протегна ръка и в продължение на един дълъг миг се тревожеше, че той може да не я поеме, но после пръстите му се свиха около нейните. Тя го поведе обратно в къщата. Той затвори вратата, пусна резето и я придърпа в обятията си.

Целувката му не беше бавна, нямаше неуверено докосване или колеблива ласка. Рийд покри устата й, сякаш я притежаваше. Устните му бяха горещи, настоятелни, нетърпеливи. Той преплете език в нейния и тя усети как огънят му я изгаря. Пръстите му бяха в косата й и той държеше главата й така, че да може да я целува където иска. Устните му се отделиха от устата й и се спуснаха по лицето, бузите, челюстта й. Захапа леко шията й — едно сладко, страстно ужилване.

После ръцете му слязоха на талията й и пръстите му опариха корема й. Той й помогна да свали пуловера, а ръцете им се сблъскаха, когато и двамата посегнаха към края на тениската й, за да я издърпат през главата й.

Той се усмихна при вида на предизвикателния й червен сутиен.

— Значи това криеше. Секси бельо. Харесва ми. — Очите му потъмняха, когато ги впи в нейните. — Харесвам теб.

— И аз те харесвам — отвърна тя.

Рийд прокара устни по ключицата й, после устата му се спусна надолу. Откопча сутиена й и засмука зърното на гърдата й. Заля я силно желание. Прокара пръсти през косата му и го придърпа по-близо. Той премести устни към другата гърда и започна да я дразни и измъчва с обещанието за още.

Тя плъзна ръце под тениската му и ги прокара по силните, гъвкави мускули на гърба му. Той вдигна глава и смъкна фланелката. Джена свали сутиена и се отпусна в прегръдката му, като се наслаждаваше на допира на фините косъмчета по гърдите му до нейните.

Рийд я целуна отново и пръстът му се насочи към ципа на дънките й. Тя също го искаше съвсем гол, да усети кожата му със своята, устата му със своята, без никакви препятствия между тях.

Двамата смъкнаха дънките си и стигнаха до дивана в дневната. Джена се свлече върху меките възглавници, а Рийд се надвеси над нея. Той обхвана гърдата й, зацелува челюстта й, раздели с крак бедрата й. Тя погали рамото му и придърпа главата му за нова целувка.

— Трябва да забавим темпото — измърмори той.

— Не и този път.

В очите му пламна желание, той измъкна презерватив от дънките си и разкъса опаковката. Тя му помогна да го нахлузи и след миг той се движеше над нея, вътре в нея — навсякъде, където го искаше.