Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (17)

Глава 17.

Рийд отдавна не бе изпитвал такова нетърпение да види някого. Това очакване го смущаваше, възпираше го. Беше настроен оптимистично, а той не знаеше как да реагира на чувството на оптимизъм. Единайсет месеца искаше да напусне живота си, както се напуска хотел, но тази вечер си даде сметка, че гледа напред, а не назад. Искаше да приема Джена като героиня от свой материал, но не можеше да забрави вкуса й, усещането, когато докосна гърдите й, мекото й тяло. След като тя си тръгна от хотела му, се наложи да си вземе дълъг студен душ. Той вече бе замесен в живота й, все едно дали искаше и все едно дали тя искаше. А сега се притесняваше, че всъщност твърде много му харесва — това беше истинският проблем.

Тази вечер Джена беше с пусната коса — тъмна и поразрошена. Той си представи как прокарва пръсти през нея, как обхваща лицето й в ръце и се взира в онези големи, красиви, уплашени сини очи, как плъзва устни по нейните и двамата се пренасят в друг свят. Искаше да прогони самотата и страха от очите й, да я види как се усмихва, да чуе как затаява дъх, когато докосва устните й със своите. Искаше да отприщи страстта, която тя така строго контролираше, преструвайки се на обикновена майка от предградията.

Джена се бе настанила в ума му, бе влязла под кожата му. Беше го събудила и връщане назад нямаше.

Той дойде и седна на одеялото до нея.

Джена му се усмихна предпазливо.

— Доста време ти трябваше — каза тя. — Стоеше и ме гледаше. Колебания ли имаш?

— Някои — призна той.

— Ние с Лекси не сме твой проблем. Ако искаш, все още можеш да се оттеглиш.

Думите й му напомниха колко е великодушна. Макар че беше ужасно уплашена, беше в опасност и съвсем сама, тя му предлагаше да излезе от играта.

— Не искам. Вътре съм.

Джена присви колене и ги обгърна с ръце. Носеше блуза от трико, която подчертаваше извивките й, и мек пуловер. Краката й бяха боси и Рийд се усмихна при вида на лакираните й в червено нокти. Имаше чувството, че е зърнал частица от истинската Джена. Тя явно забеляза погледа му и зарови пръстите на краката си в пясъка.

— Не се притеснявай. Червеният лак няма да те издаде… Джулиет — каза той, нарочно използвайки истинското й име.

— Шшт — отвърна бързо тя и се огледа, за да е сигурна, че никой не ги подслушва.

— Спокойно. Никой не може да ни чуе. — Беше видял, че Лекси играе с други деца няколко метра встрани. — Приличаш ми повече на Джена.

— Вече започвам и да се чувствам като Джена. Джулиет прилягаше на старото ми „аз“ — класическо, романтично, откъснато от земната реалност. Но това вече определено не е моят живот. Как откри името ми?

— Чрез интернет. Не беше трудно, след като ми даде имената на Брад и Кели. — Рийд говореше тихо, защото, макар да бяха встрани от другите хора, някой можеше да чуе думите му. — Фактите, които имаш, съвпадат с полицейските доклади. Все още се чудя как Брад е успял да запази в тайна местонахождението на Лекси. Сигурно се тревожи, че не може да поддържа заблудата до безкрай. Има приятели, съседи, хора, които ще започнат да питат къде е дъщеря му.

— Обявил е къщата за продан — каза Джена. — Лицето, с което съм в контакт, ме информира какво прави.

— Така определено ще си спести въпросите на съседите.

— Може затова да го е направил, но въпреки това съм притеснена. Намислил е нещо и ако знаех какво, щяхме да сме в по-голяма безопасност.

Рийд не й каза да не се притеснява. Мъжът на сестра й беше опасен човек и Джена трябваше да почувства опасността. Не можеше да си позволи да се отпусне и да свали гарда. Залогът беше твърде висок.

— Трябва да ти кажа някои неща — заяви той.

Тя въздъхна.

— Ще ми харесат ли?

— Не.

— Винаги си толкова откровен. Не знаеш ли, че няма нищо лошо в това да представиш нещата малко по-розови, отколкото са?

— Напротив, има, когато животът ти е заложен на карта.

Тя обърна лице към него.

— Добре. Казвай.

Рийд извади имейла от Пит. Почти се беше стъмнило, но все пак светлината беше достатъчна, за да може Джена да види снимката.

— Познаваш ли този човек?

Джена се загледа в снимката.

— Не мисля. Защо, трябва ли?

— Казва се Брад Уинтърс.

— Това не е човекът, за когото бе омъжена сестра ми.

— Знам. Само че той има същия номер на социалната осигуровка, учил е в същото училище и е работил на същите места, които Брад е посочил в молбата си за постъпване в полицейската академия.

— Рийд, не разбирам.

— Твоят Брад е откраднал самоличността на този човек — каза директно Рийд.

Очите й се разшириха невярващо.

— Не може да бъде. Брад Уинтърс е често срещано име. Трябва да има някаква грешка.

— Няма. Поисках един приятел, частен детектив, да провери миналото на зет ти.

Той извади другата снимка, която беше принтирал, онази на зет й и историята за опита за отвличане. На нея Брад бе вдигнал ръка да закрие лицето си. Сега вече Рийд знаеше защо: не е искал снимката му да се появи във вестника.

— Тази снимка е направена три седмици преди смъртта на Кели. Зет ти е бил местен герой.

— Кели не ми е казвала за това — каза тя, като взе снимката.

— Но ти е казала, че наскоро някой е дошъл при нея и й е казал нещо за Брад.

— Не виждам връзката.

— Времето съвпада с момента на появата на статията. Възможно е тази снимка да го е издала на някого, който е познал зет ти и е знаел, че той не е Брад Уинтърс.

— Тогава кой е?

— Още не знам.

— Става все по-зле и по-зле — каза Джена. Тя отмести поглед към Лекси, която правеше пясъчен замък с едно друго дете. — Рийд, той й е баща. Какво ще й кажа? Как да й представя нещата, за да не страда?

Той долови болката в гласа й; знаеше, че ще е трудно.

— Ще й помогнеш да приеме истината, когато му дойде времето.

— Рийд, не мога да позволя Лекси да се върне при него. Трябва да намеря начин да докажа, че Брад е убил Кели — вирна брадичка тя.

Джена беше боец. Вероятно именно решимостта й беше помогнала да стигне върха в света на класическата музика. Вярно, беше рухнала под напрежението, но това само я правеше повече човек, по-симпатична. Макар че беше паднала, тя се беше изправила — и може би само това имаше значение. Може би и той това трябваше да направи — да стане и да се бори, вместо да се оставя бремето на вината да го потиска.

— Лекси никога няма да може да превъзмогне факта, че баща й е убил майка й — продължи Джена. — Тези белези ще й останат завинаги.

— Какво си й казала досега?

— Че баща й е болен и има нужда от помощ, и че затова трябва да бъде сам. Явно Кели е подготвила Лекси за бягство, защото тя знаеше, че ще се казва Лекси, а майка й — Джена. — Тя примигна, за да пропъди бликналите сълзи. — Кели трябваше да е Джена, не аз. Не знам защо е избрала това име. Но като го нося, се чувствам по-близо до нея, сякаш е мост между нас. Все едно че и двете сме умрели и сме станали един човек — Джена. Налудничаво ли звучи?

— Не, не е налудничаво. Мисля, че сестра ти би се гордяла с теб.

— Надявам се. Има ли начин Брад да разбере, че твоят детектив го проверява, и да ни проследи дотук?

— Използвах посредник. Прикрил съм следите си, Джена.

Тя кимна с облекчение.

— Щом Брад не е Брад, тогава кой е?

Рийд сви рамене.

— Някой, който иска да избяга от миналото си.

— Ами истинският Брад Уинтърс? Ако мъжът на Кели е използвал чужд номер на социална осигуровка, нямаше ли другият да разбере за това през последните осем-десет години?

— Надявам се да науча повече, но е много вероятно да не е жив.

Джена пребледня.

— Мислиш, че Брад не само е откраднал самоличността му, ами… го е убил?

— Може да греша.

— Или пък си прав. Кели сигурно е разбрала. Затова е планирала да избяга.

— Възможно е другият Брад да не е мъртъв, да се е появил и да е казал на Кели какво става. А може и да е съвсем различен човек. Може да е някой, който знае кой всъщност е Брад. Нямаме никаква представа от какво бяга зет ти. Ако някой е видял снимката му във вестника и е знаел нещо за него, може да е решил да говори с Кели, не с Брад. Ще разберем, когато разполагаме с повече парчета от пъзела.

Джена го гледа известно време.

— Това ли е всичко? — попита.

— Искам да ти задам още няколко въпроса.

— Естествено — въздъхна тя.

— Къде мисли баща ти, че си в момента? На лечение от наркозависимост ли?

В погледа й се появи разочарование.

— Баща ми знае, че не вземам наркотици. Смята, че си почивам на един курорт на Карибите. Един приятел има къща на Антигуа.

Отговорът й му напомни от колко различни светове идваха.

— Мъж ли?

— Това важно ли е? — вдигна вежда тя.

— Просто се чудех защо не си потърсила някого да ти помогне. Как може една красива, известна пианистка да няма приятел?

— Никога не съм имала време за сериозни връзки. — Тя прокара пръсти в пясъка и остави песъчинките да се изплъзнат между тях. — От тригодишна допреди два месеца живеех само за музиката.

— Каза, че си преминала през някаква криза. Какво стана?

— Припаднах на сцената. Не знам защо. От изтощение, депресия, безпокойство, паника… Или всичко заедно. Не спях и не се хранех добре. Турнето беше смазващо, през седмица бях в различен европейски град. Напрежението се трупаше от години; непрестанно се стремях към съвършенство и все не го постигах. Никога не бях достатъчно добра. Концертите ми костваха много. Всеки път, когато излизах на сцената, изпитвах ужасно безпокойство. Накрая рухнах. Измъкнах се от положението като страхливка. Припаднах, за да не се налага да кажа на баща ми, че съм изчерпана.

Самоанализът й го впечатли, но и му напомни какви високи очаквания има тя към себе си.

— Само затова ли не се отказа — защото се боеше от реакцията на баща си?

— Не. Обичах музиката. Тя ме помита, пренася ме на друго място. За мен музиката е освобождение, радост. Отражение на моята същност. За жалост музиката има и обратна страна — бизнесът, напрежението да се представиш добре, критиката на критиците, диригентите, публиката и баща ми. Имах нужда от почивка, но все нямаше време за това. Баща ми настояваше да продължавам, докато съм популярна, казваше, че не трябва да допускам хората да ме забравят, че ако не правя турнета, ако не се съм до най-добрите, с мен ще бъде свършено. Не исках да го разочаровам. Аз бях продължение на успеха му. Той ме създаде.

— Не е вярно — възрази Рийд. — Сама си го постигнала.

— Той беше мой учител.

— Ти си тази, която е свирила. Това е било твое постижение.

— Разумът ми го знаеше, но със сърцето беше много по-сложно — каза тя, взирайки се в очите му. — След като майка ми умря, баща ми остана единственият ми родител. Той виждаше майка ми в мен, а аз усещах присъствието й, когато свирех. Гласът й звучеше в съзнанието ми. Мислех, че ако не свиря, ще загубя тази връзка с нея. А тогава ще загубя и баща си. Ще остана сама. — Тя се обърна и насочи поглед към огъня; пламъците танцуваха върху лицето й. — Най-тъжното е, че никога не се боях, че ще загубя Кели. Приемах я за даденост и смятах, че винаги ще я има. Грешах. Грешах за толкова много неща.

Той потисна желанието да я прегърне. Знаеше какво е да си сам, наистина сам. С години се бе мъчил да стане част от семейства, които не го искаха. Накрая се оказа по-лесно да бъде сам, да не рискува повече да се разочарова. Но Джена беше познала обичта и все още имаше двама важни души в живота си.

— Пак ще видиш баща си. Може да е ядосан, но се обзалагам, че ще се върне в живота ти. А имаш и Лекси.

— Прав си. Освен това си човек, с когото е твърде лесно да се говори. Последните два месеца държах всички на разстояние. После се появяваш ти и аз си изливам сърцето.

— Добър слушател съм — усмихна й се той. — Баща ти сигурно е чул, че сестра ти е била убита. Беше ли на погребението? Свърза ли се с теб? Дори пресата да е смятала, че си на лечение, той е знаел, че не е така.

— Обадих му се от уличен телефон в деня след убийството на Кели. Вече беше чул новината, но не можеше да се освободи от ангажиментите си и да дойде на погребението. Искаше аз да присъствам на службата и да го държа в течение, докато търсят убиеца. Отначало мислех да не му се обаждам, но се притеснявах, че ако изчезна, може да започне да ме търси. Затова му се обадих няколко пъти, когато знаех, че го няма, и му оставях съобщения. Използвах улични телефони, така че да не могат да проследят обажданията.

Рийд поклати отвратен глава.

— Баща ти изглежда пълен задник. Дъщеря му е била убита. Как е могъл да не вземе самолета и да не потърси справедливост? Как не се е притеснявал за внучката си?

— Баща ми изостави Кели преди много време. Тя нямаше музикална дарба, затова беше оставена на бавачките и домашните помощници, докато той обикаляше света с мен. Дори не отиде на сватбата й. Май е виждал Лекси не повече от два пъти.

— Значи наистина е задник.

— Той е изтънчен, интелигентен и образован човек, но да, освен това е и задник. Що се отнася до Кели, и аз не бях по-добра. Аз също я изоставих. Може да звучи смахнато, защото имах много повече от нея, но аз й завиждах. Тя беше свободна от баща ми, от неговите очаквания. Не й се налагаше непрекъснато да се старае да спечели одобрението му; можеше да прави каквото си поиска. Сигурна съм, че тя е виждала нещата различно. Трябва да се е чувствала изоставена и от двама ни. — Джена го погледна, а в очите й се четеше вина. — Не можеш да си представиш колко съжалявам, че с Кели се отдалечихме. Ако й бях обръщала внимание, може би щях да разбера, че е в беда. Може би тя щеше да се обърне към мен по-рано, когато все още можех да й помогна. Може би, може би, може би — каза тя все по-високо и по-високо, с безсилие в гласа. — Де да можех да върна времето и да променя нещата.

Рийд много добре познаваше това чувство.

— Сега правиш нещо. Закриляш Лекси. Отказала си се от живота си заради това.

— Не е достатъчно.

— Страшно много е. Ти си спасението на това момиченце.

— Дано да е така. Искам да дам на Лекси онзи живот, който Кели искаше за нея, но знам, че съм жалък заместник. Не съм майка й. А знам какво е да загубиш майка си. Не бях много по-голяма от Лекси, когато мама умря.

— Как умря тя?

— В катастрофа. Трябваше да свири в църквата на Коледа — и тя беше пианистка. По пътя колата й попаднала на заледен участък и се преобърнала. Загинала е на място. — Джена си пое въздух. — Загубих двама души. Два пъти не успях да си взема сбогом. Не искам повече да взимам някого за даденост.

Рийд се загледа в огъня. Много добре знаеше за какво говори тя. Но какво значение имаше сбогуването, по дяволите? Важното беше какво има преди края. Той не съжаляваше, че не се е сбогувал с Алисън. Съжаляваше, че я е въвлякъл в живота си.

— Имаш ли нещо против да сменим темата? — попита Джена.

— Определено не — отвърна с облекчение той.

— Как върви статията? Повярва ли вече в ангелите?

— Не, още не съм си сменил вярата.

— Костелив орех си ти.

— Реалист съм. Ти нали не вярваш, че около скалите летят ангели?

— Идеята е интригуваща.

— Всеки компютър има специални ефекти, с които може да се направи такъв клип — поклати глава той. — Знаците върху скалата може да са резултат от приливите, ветровете, ерозията.

Тя наклони глава встрани и го изгледа лукаво.

— Това ли ще напишеш в статията?

— Да, бе. Ерозията не продава списания. Ще разкажа всички страхотни приказки, които чух за преживените чудеса, и ще оставя хората да решат какво да мислят.

— Въпреки че не вярваш в тях?

— Само предавам онова, което ми казват хората. Не съм им съдник.

— Майка ми казваше, че не можеш да откриеш надеждата, ако не погледнеш нагоре. Може би затова всички се взират в небето. — Джена се изтегна назад и се подпря на лакти, с извърната нагоре глава. — Нощта е красива. Рийд, опитай.

— Знам как изглежда небето.

— Не и тази нощ, и не с мен. Хайде. Какво имаш за губене?

Той се поколеба, после също се изпъна на одеялото. Отдавна беше загубил и вяра, и надежда, и всички подобни глупости. Вярно, че последните единайсет месеца гледаше все надолу, но не смяташе, че отношението му ще се промени, като се взира в небето. Обаче се изненада колко много са звездите, повече, отколкото някога беше виждал.

Беше израснал в голям град, където небостъргачите и светлините на града скриваха звездите. Той обичаше енергията, забързаността, адреналина на оживените улици. Но и това си имаше недостатък. В Ейнджълс Бей хората се познаваха. Грижа ги беше за съседите им. Те имаха надежда, даде си сметка той. И точно както беше предположила Джена, Рийд започваше да чувства как тази надежда прониква в него.

— Кели познаваше съзвездията — каза Джена. — Аз не успявам да ги запомня. Онази група там прилича на лъв, не мислиш ли?

— Мисля, че хората виждат онова, което искат да видят — отговори Рийд и се изненада, че използва същите думи като Хенри. Каза си, че ако скоро не се измъкне от този град, ще загуби разума си.

— Имам нужда да видя лицето на Кели — изрече Джена с тъга в гласа. — Трябва да знам, че правя онова, което тя искаше.

Той плъзна ръка по одеялото и я постави върху нейната.

— Така е, Джена, и мисля, че вече го знаеш. Няма нужда да ти го казва ангел. Няма нужда и аз да ти го казвам.

— Благодаря все пак — каза тихо тя.

— Няма защо. — Докато пръстите му бяха преплетени с нейните, той отново се чувстваше свързан — със света, с живота си и най-вече с нея. Тази връзка то плашеше до смърт.

Тъкмо отдръпна ръка и седна, когато при тях дотичаха Лекси и приятелката й. Лицето на Лекси светеше като коледна елха. По бузите й беше полепнал пясък, сигурно имаше и в косата, но очите й бяха изпълнени с чиста радост. Именно Джена й беше дала този миг, това чувство на защитеност и безопасност. Рийд се надяваше, че тя го осъзнава.

— Ще правим шмори — каза развълнувано момиченцето.

— Какво е това? — попита леля й.

— Не знаеш ли? — учуди се другото момиченце. — Взимаш две пълнозърнести бисквити, слагаш парче шоколад между тях, а после и разтопен бонбон маршмелоу. Страшно е вкусно.

— Искаш ли да ти дам един? — попита Лекси.

— Не мисля, че… — започна Джена.

— С удоволствие ще си вземе — каза Рийд. — И аз също. Хайде, Джена. — Той я дръпна и я изправи на крака.

— Не искам. Звучи отвратително.

— Довери ми се, искаш и не е отвратително.

Той я поведе към масата за пикник, където правеха шморите. Лекси и приятелката й ги последваха.

— Изглежда ужасно — сбърчи нос Джена.

— Но може да е вкусно. — Той й подаде две бисквити, после грабна парче шоколад и изхлузи полуразтопен бонбон от една пръчка. — Сложи първо шоколада, а върху него бонбона — инструктира я той. — Сега отхапи.

Тя го погледна със съмнение, но отхапа. Той гледаше как по лицето й се изписва чувство на наслада и го обзеха гордост и задоволство, каквито отдавна не беше изпитвал.

— Е? — попита той.

— Страхотно — каза учудено тя. — Фантастично е.

— Казах ти.

— Не мога да повярвам, че досега не съм опитвала това нещо. И не смея да си помисля колко калории има в него.

— Не мисли, просто се наслаждавай. — Той се наведе и си отхапа.

— Хей, вземи си друго.

— Ако не те бях накарал, нямаше дори да го опиташ. А сега не ми даваш?

— Не, но благодаря, че ме доведе — каза му тя със смях, после лапна остатъка от бисквитата.

— Имам по-добра идея. — Той грабна пръста й и облиза шоколада, останал по него. Сърцето му заби силно, като видя, че очите й потъмняха от желание.

Джена издърпа ръка, взе салфетка от масата и я избърса. Каквото и да бе изпитала в този кратък момент, тя го потуши.

Той тръгна след нея.

— Не трябваше да го правиш — каза тя сърдито и седна на земята. — Всеки можеше да те види.

— Е, и какво? — Той се настани до нея.

— Какво? Знаеш, че не трябва да привличам вниманието.

— Никой не гледаше.

— Няма как да знаеш — отвърна тя и огледа плажа. — Все имам чувството, че някой ме наблюдава.

— Струва ти се, защото си уплашена. Но дори някой да ни беше видял, да не сме извършили престъпление? Ти живееш като вдовица. Аз не съм женен. Целунахме се. Можем да правим каквото искаме.

— Не, не можем. След ден-два ти ще си заминеш, а аз съм бегълка с малко дете. Не съм в позиция да се обвързвам с някого, дори ти да искаше такова нещо, а съм сигурна, че не искаш. Сега не е моментът да започваме каквото и да било, дори краткотрайно.

— Кой казва, че ще е краткотрайно? — предизвика я той. Думите неволно се изплъзнаха от устата му и той не можеше да си ги вземе обратно.

— Защото ти не си от мъжете, които си падат по сериозните връзки, а аз не съм от жените, които си лягат с някого за една нощ.

Искаше му се да й каже, че не го е преценила правилно, но тя беше познала за връзките му. През последната година избягваше всичко, по-дълго от една нощ. Ако трябваше да си признае, това важеше за по-голямата част от живота му. Не знаеше как да остане с една жена. Годините, прекарани по домовете, го бяха научили да напуска другите, за да не го напуснат те. Така и не успя да повярва, че някоя връзка може да се развие различно. Затова и не се поставяше в такава позиция. Не поставяше сърцето си на карта.

— Познах, нали? — попита Джена.

— По-голямата част от живота си гледах да се издигна в кариерата.

— Като репортер на свободна практика на някой таблоид? — попита тя и изви невярващо вежди.

— Работил съм и на други места.

— Например?

Рийд въздъхна.

— За „Ню Йорк Таймс“, „Сан Франциско Кроникъл“ и наскоро за „Уошингтън Ди Си Джърнъл“.

— Много впечатляващо. Как се срина?

— Кой казва, че съм се сринал? Може просто да съм търсел промяна.

— А аз може да не съм глупачка. Хайде, Рийд. Знам, че има нещо. Решимостта, личността и амбицията ти не се връзват със сегашната ти работа. — Тя го изгледа остро и продължително. — Имам чувството, че и ти бягаш от нещо.

— Тук съм просто да си върша работата.

— Не. Вярно, че преди се бях съсредоточила върху себе си и проблемите си и не забелязвах през какво преминават другите, но когато грабнах Лекси и избягах, това се промени. Сега не мога да си позволя да не обръщам внимание какво става с останалите. — Рийд, разкажи ми историята си.

Той не знаеше какво да отвърне на това. Определено не му се искаше да си признава греховете пред Джена. За негов късмет тогава се появи Лекси. Устата й беше изцапана с шоколад и държеше нещо в ръка. Заприлича му на камъче, но после той видя кръвта. Тялото му се напрегна, докато не чу Лекси да казва:

— Зъбът ми падна! Виж!

— Еха — отвърна Джена. — Сигурно се е заклещил в шморите. — Тя взе зъба от ръката й. — Какво ще кажеш аз да го пазя?

— Мислиш ли, че феята на зъбчетата ще ме намери? — попита детето с тревога в очите. — Ами ако не успее?

— Тя може да намери всички. — Джена извади носна кърпа от чантата си, уви в нея зъба и наложи друга кърпа на лицето на Лекси. — Повярвай ми, ще дойде, докато си потънала в страната на сънищата.

— И ти ли така мислиш? — попита Лекси Рийд.

— Определено.

Тя го изгледа замислено, сякаш се опитваше да прецени дали казва истината.

— Добре. Отивам да гледам фойерверките с Кими и техните, става ли? Те са заели по-добро място. — Посочи към другата част на плажа. Майката на Кими й помаха в отговор.

— Добре, но не мърдай оттам. Говоря сериозно, Лекси — никакви бягства да търсиш ангелите — предупреди я Джена.

— Няма. Обещавам. — Лекси се втурна напред.

— Същинско кълбо енергия е — обърна се Джена към Рийд. — И Кели беше такава. Добре, че този зъб падна. Ужасно се боях, че ще се наложи да го извадя. Макар че се оправям с някои страни на майчинството, ваденето на млечни зъби не ми се вижда забавно. — Тя поклати глава. — Но да се върнем на това как си преминал от „Джърнал“ в „Спотлайт“.

— Сега съм тук, така че няма значение как. И не гледам назад; не гледам и напред. Съсредоточил съм се върху настоящето.

Една ракета освети нощта и Джена се стресна. Обърна глава и лунната светлина улови мрачната красота на лицето й. Рийд затаи дъх. Тъмната й коса падаше на раменете и той се изкушаваше да я отметне настрана и да целуне извивката на врата й.

— Фойерверките май започват — каза Джена, когато тълпата зашумя развълнувано.

— Мисля, че вече започнаха — поне за мен — промълви той.

Тя обърна глава и го погледна в очите.

— Рийд. Недей.

Фойерверки разтърсиха небето и нощта беше осветена от червени, златни и сини искри, които се спуснаха надолу. Те обаче далеч не бяха толкова зрелищни, колкото тези в главата на Рийд.

— Не мога да се сдържа. — Той се наведе и си открадна една целувка. Устните й бяха меки, дъхът — топъл. Рийд искаше още.

Джена сложи ръка на гърдите му, но не го отблъсна. Стисна ризата му.

— Някой ще ни види.

— Никой не гледа към нас.

— Лекси…

— … е добре — каза той и наведе отново глава. — Отпусни се. Живей за мига. Имаш право на това.

— Може би само един миг — промълви тя. — Но само толкова.