Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът на Ангелите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Suddenly One Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 17гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Bonbon4e(2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Барбара Фрийти

Заглавие: Заливът на ангелите

Преводач: Росица Златанова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Плеяда

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Аси принт

Редактор: Лилия Атанасова

ISBN: 978-954-409-334-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13727

История

  1. —Добавяне

Глава 13.

Джена отвори вратата, която водеше от кухнята към сутерена, спря на площадката, за да светне лампата, и бавно слезе долу. Беше идвала тук само веднъж, когато нае мястото — тогава искаше да се увери, че никой не може да проникне в къщата отвън. На едната стена имаше прозорци с дължина около петнайсет сантиметра, но те бяха твърде малки, за да може някой да се покатери през тях. Сега Джена търсеше следи, които да й подскажат нещо за собственика на къщата и да й помогнат да разбере защо са ги изпратили точно тук.

— Какво правиш? — попита Лекси от прага.

— Просто разглеждам. Внимавай — добави тя, когато детето започна да слиза.

— Зловещо е — заяви момиченцето.

Джена светна някаква лампа и за нейно облекчение сенките се разпръснаха. И тя като Лекси не си падаше по зловещото, особено през последните два месеца.

В избата нямаше кой знае какво: едно бюро, чин, две стари лампи, голям куфар, който изглеждаше поне на сто години, бойлер и ръждясали градински мебели.

— На кого са тези неща? — попита Лекси.

— Не съм сигурна — отвърна леля й. — Може да са били на жената, която някога е притежавала къщата. Казвала се е Роуз Литълтън.

— Роуз. Какво хубаво име — измърмори детето и смръщи малкото си челце. — Мама говореше за някоя си Роуз.

— Така ли? — попита Джена, която все повече се убеждаваше, че изборът на Ейнджълс Бей не е бил случаен. — Какво казваше майка ти за Роуз Литълтън?

— Не си спомням. А, чакай, Роуз е ангел.

„Страхотно“ — помисли си Джена.

— И имала ангелски белег като мен и мама — добави Лекси.

Джена я зяпна.

— Искаш да кажеш, че Роуз е имала същия белег на стъпалото като теб и майка ти? Откъде е знаела майка ти за това?

Лекси само сви рамене.

— Ти защо нямаш такъв белег? — попита детето.

— Не знам.

Тя никога не бе смятала белега на Кели за нещо специално. Не мислеше, че и нейната майка е имала, но в интерес на истината не си спомняше. Имаше дни, в които едва си спомняше лицето й. Повечето й спомени бяха неясни, смесица от собствените й мисли и онова, което й бяха разказвали за майка й. Зачуди се какво ли ще си спомня Лекси за Кели след двайсет или трийсет години. Сигурно нямаше да е много.

Момиченцето отиде до куфара, опита се да повдигне капака, но той не помръдна.

— Какво има тук? — попита.

Джена дръпна силно дръжката и куфарът се отвори насред облак прах. Тя се закашля и размаха ръка.

— Дрехи — изписка Лекси и коленичи до куфара. — Можем да си играем на маскарад, както правехме с мама. — Извади една безкрайна рокля, бяла, със стара, избеляла дантела. — Това рокля на ангел ли е?

— Не, миличка, мисля, че е булчинска рокля.

Странно, защото Кара й беше казала, че Роуз не се е омъжвала. Може би дрехата беше на сестра й.

Лекси порови в куфара и извади воал, пожълтели ръкавици до лактите, потъмнял сребърен гребен и четка. Купчината ставаше все по-голяма, докато накрая извади малък дневник с черна кожена подвързия. Тя сложи воала на главата си, а Джена отвори дневника и седна на пода. На първата страница имаше посвещение. Джена го зачете на глас:

— Скъпа моя Роуз, почувстваш ли се сама, знай, че не си. Вслушай се в сърцето си и ще чуеш шепота на онези преди теб. Ти си ангел и един ден отново ще полетиш. С обич, майка ти.

— Нали ти казах, че е била ангел — каза Лекси и седна до Джена.

— Да, наистина — измърмори тя и отгърна на следващата страница.

— Какво друго пише? — попита момичето.

Първите бележки бяха с дата 8 юни 1950 г. Джена продължи да чете:

— Днес погребахме Мичъл. Вчера трябваше да е сватбата ни, но вместо това аз погребах годеника си в твърдата, студена земя. Хвърлих рози върху ковчега му. Слушах как преподобният Джейкъб говори за живота му. Знам, че вече го няма, но все още не мога да го осъзная. Чувствам се толкова самотна. Майка и момичетата ме утешават, но сърцето ми е разбито. Не знам как ще продължа нататък. Как ще живея без него? Всичките ни мечти, всичките ни планове отлетяха — просто така. Когато се прибрах вкъщи, седнах на пианото и се опитах да посвиря. Музиката винаги е била моята утеха, но сега не мога да избягам дори в нейния свят. Вече нищо няма да е същото.

Джена отново погледна булчинската рокля и каза:

— Предполагам, че е била нейна.

— Не е могла да я облече — рече Лекси. — Колко тъжно. Какво друго пише?

Джена отгърна на следващата страница — 14 юли 1950 г.

— Откакто Мичъл почина, си запълвам времето, като проучвам корабокрушението. Знам, че с майка имаме същия белег по рождение на петата като Габриела, бебе, изгубено при корабокрушението. Изглежда, че такъв има всяка първородна дъщеря, потомка на Габриела. Според легендата един ангел я грабнал за крака от бурните вълни на океана и нежно я положил на брега, в безопасност. Белегът на петата й е останал от ангела. Но легендата не казва какво се е случило с родителите на Габриела. Как са умрели? Как едно малко бебе е било отделено от майка си?

Мама казва, че всяка жена, родена със същия белег, се е опитвала да намери отговорите на тези въпроси, но родителите на Габриела не се споменават в никой от разказите за корабокрушението. Всъщност повечето от оцелелите се кълнат, че изобщо не са виждали бебето преди сутринта, когато корабът се е разбил. Как е възможно, след като са прекарали на кораба близо две седмици? Дали Габриела е била ангел, изпратен на земята, за да постави ново начало? Според някои хора е така, но подобна мисъл изглежда плод на въображението. Вече ми е трудно да вярвам в ангелите. Не разбирам защо Бог взе Мичъл толкова млад. Но аз само се опитвам да си запълня времето с това.

Днес отидох в библиотеката и търсих още информация. В един дневник намерих бележки на Самюъл Мартин, един от моряците на кораба. Няколко минути преди корабът да се разбие, той чул ужасна кавга, изстрел и плач на бебе. За жалост никое от телата, изхвърлени на брега, не носи рана от куршум, така че той не е сигурен какво се е случило. Мисля, че нещо е станало на кораба, преди да потъне, нещо, свързано с родителите на Габриела, моите предци. Но дали някога ще узнаем като?

Джена отгърна на следващата страница с очакването историята да продължи, но там имаше нова дата — 9 септември 1950 г., два месеца по-късно.

— От последните ми записки се случиха много неща. Майка се разболя от ужасна треска. През нощта мокрех челото й с хладка вода и я слушах да бълнува как ще отиде при баща ми на небето. Опитах се да я накарам да се бори, да остане при мен и сестрите ми, но тя продължаваше да губи сили и снощи почина. Сега сме съвсем сами. Трябва да отгледам трите си по-малки сестри, както и бебето, което расте в мен. Как ще успея да се справя с всичко?

— Значи е родила бебе? — попита Лекси.

— Така изглежда — каза учудено Джена и отгърна на следващата страница, с дата 10 март 1951 г.

— Днес дадох детето си. Имах само няколко секунди да я подържа и да се сбогувам с нея. Жената, която я взе, ме увери, че семейството, което ще я отгледа, са мили и любящи хора и ще й дадат всичко онова, което аз не мога. Това беше най-трудното решение, което ми се е налагало да взема, но нямам достатъчно пари, за да се грижа и за сестрите си, и за бебето. Надявам се един ден да я намеря. Утешава ме мисълта, че ще я позная по белега на петата й, същия като моя. Колкото и далеч да сме една от друга, винаги ще бъдем свързани от целувката на ангела. Пъхнах медальона, който ми даде Мичъл, в одеялцето й, така че винаги да има у себе си нещо от своите родители. Надявам се да ми прости, че съм я оставила. Може би някой ден тя ще се върне при мен.

Джена прелисти останалите страници, но те бяха празни. Погледна към Лекси, защото момиченцето беше необичайно мълчаливо. На лицето му беше изписано объркване.

— Миличка, какво има?

— Мама имаше медальон. Той се отваряше и тя каза, че ще сложи снимката ми вътре. Мислиш ли, че е бил медальонът на Роуз?

— Не виждам как е възможно — каза бавно и несигурно Джена. Щом Роуз е имала белег по рождение и дъщеря със същия белег като Кели и Лекси…

Джена се върна към откъса в дневника и датата я порази.

— О, боже мой! — прошепна.

Нейната майка, Кристъл Бенет, беше родена на 10 март 1951 г., същия ден като бебето на Роуз. Но Джена никога не беше чувала майка й да е била осиновена. Дали тя е знаела? Или Кели?

Сестра й сигурно е знаела, сигурно е разбрала, че семейството им произхожда от Ейнджълс Бей. Затова са ги изпратили в къщата на Роуз — къщата на баба й.

Пулсът й се ускори три пъти. Изглеждаше невъзможно, но всички факти сочеха натам. Дори датите да бяха съвпадение, рожденият белег на Лекси беше неоспорим.

Роуз Литълтън беше нейна баба. Двете с Лекси бяха свързани с този град чрез кръвта на предците си. Кели е искала да започне нов живот там, където е била родена и дадена за осиновяване майка й. Тръпки пробягаха по гърба на Джена. Почти чуваше гласа на Роуз, хлипанията й, когато оставяше детето си. Усещаше отчаяната й нужда един ден отново да го види.

Но доколкото знаеше, това така и не е станало. Роуз беше починала преди две години, вероятно преди Кели да реши да бяга. И все пак те някак се бяха озовали тук.

Лекси се изправи и кихна, с което върна Джена в настоящето.

— Сега може ли да отидем на карнавала? — попита детето.

Джена бе вторачена в миналото, но Лекси вече гледаше напред, което сигурно беше хубаво.

Остави книгата и се изправи; трябваше да се заеме с един важен въпрос.

— Лекси, след това, което стана снощи, мисля, че е по-добре да си останем вкъщи.

Лицето на детето помръкна.

— Аз ще съм послушна. Ще остана при теб и ще ти казвам „мамо“. Обещавам — рече така сериозно, че на Джена й се доплака. — Няма да забравя — продължи детето. — Кими каза, че тази вечер на плажа ще има лагерен огън и всички ще пекат бонбони маршмелоу. Ще има и фойерверки. Моля те, трябва да отидем.

— Ами ангелите? Пак ли ще избягаш и ще отидеш да ги търсиш?

— Те няма да дойдат по време на фойерверките, защото ще е прекалено шумно — каза Лекси така авторитетно, че леля й се усмихна.

— А преди и след фойерверките?

Видя колебанието в очите й.

— Няма да ги търся, но ако ме открият, ще ги питам за мама.

— Миличка, не става така.

— Ти не знаеш как става. — Ти не си на небето и не знаеш нищо за ангелите. Ако говорят с някого, това ще е с мен, защото имам ангелски белег на стъпалото.

Това Джена нямаше как да оспори.

— Добре, но никакво преследване на ангели без мен, разбрахме ли се?

— Да! — Лекси радостно заприпка напред, преди леля й да е размислила.

Джена бавно я последва. Когато изкачи стълбите, погледна към избата, после изгаси лампата и затвори вратата. По-късно щеше да дойде пак и да търси нови следи към миналото. Когато влезе в дневната, старото пиано я зовеше. Прекоси стаята и седна на столчето. Представи си как на него седи друга жена и докосва тези клавиши. Спомни си думите на Роуз за утехата, която носи пианото. Музиката беше част от семейството им от поколения. Джена не беше наследила ангелския белег, но беше наследила музикалния талант.

Тя положи леко ръце на клавишите и започна да свири. Не знаеше мелодията, не знаеше откъде идват нотите. Когато спря, потрепери. Обърна бързо глава и долови отнякъде лек повей, но прозорците бяха затворени. Изпита странното чувство, че Роуз току-що е изсвирила мелодията вместо нея. Каква лудост — та Роуз беше мъртва. Но когато стана и тръгна да излиза от стаята, един тих глас й напомни, че според някои хора музиката е гласът на ангелите.

 

 

Тичането беше любимото средство на Шарлот за намаляване на стреса, но днес навън имаше твърде много хора. Понеже не искаше да рискува отново да срещне Андрю, беше взела колелото. Обичаше да разговаря със съседи и приятели, но днес имаше много неща, за които не беше в настроение да говори: например бебето на Ани, завръщането на Андрю, майка й, която трябваше да напусне къщата — все теми, които в града несъмнено обсъждаха.

Имаше нужда да остане сама, за да реши как да се държи с Андрю. Не че смяташе да поддържа каквато и да било връзка с него, но пътищата им щяха да се пресекат. Майка й очакваше от нея да ходи на църква в неделя и щом Андрю щеше да се нанесе в тяхната къща, несъмнено щеше да се наложи да обсъжда с него тези въпроси.

Шарлот зави по една улица и пое към следващия хълм. Вече усещаше как бедрата й горят, но тя знаеше как да облекчи тази болка. За разлика от душевната рана на младостта, която така и не бе зараснала.

След като видя Андрю, в главата й нахлуха спомени, хубави и лоши, а тя не искаше да си спомня онзи период от живота си. Беше продължила напред и сега се боеше, че Андрю ще й зададе въпроси, на които не желаеше да отговаря. Най-много се страхуваше, че може отново да започне да изпитва нещо към него, а това беше последното, което искаше.

Взе да върти още по-бързо педалите и когато стигна върха на последния хълм, вече се задъхваше. Зави по улица и след като стигна до равната й част, пулсът й се забави. Знаеше, че майка й ще се опита да ги събере с Андрю. Вече беше усетила как тя обмисля възможността дъщеря й да се омъжи за новия свещеник. Сякаш историята щеше да се повтори и тя щеше да води същия живот като майка си. Това нямаше да стане. Тя не желаеше такъв живот за себе си, нито пък вече искаше да стане съпруга на Андрю. Прекалено много вода бе изтекла от онова време.

Шарлот прогони Андрю от мислите си и се опита да се порадва на карането. След като се върна, започна да си дава сметка колко й е липсвал градът — чистият и свеж въздух, океанът, който се виждаше, където и да застанеш, мирисът на океана, чувството на принадлежност към общността. Все едно дали й харесваше или не, тя беше местно момиче и винаги щеше да е такова.

Почти беше стигнала краят на улицата, когато един пикап я задмина и паркира пред последната къща. Щом шофьорът слезе от колата, тя позна Джо Силвейра. Носеше избелели дънки и фланелка с дълъг ръкав. Стомахът й се сви. Замисли се дали да не обърне, но беше твърде късно. Той я видя и й помаха.

Тя приближи колелото до тротоара и спря пред него.

— Здравейте, началник.

— Доктор Адамс — каза той с усмивка. — Обикновено ви виждам да тичате. Не знаех, че обичате да карате колело.

— Имах нужда да потренирам по нагорнище.

Топлият му поглед леко я смути. Имаше такива тъмни, секси очи.

— Впечатлен съм. Аз се уморявам само като изкачвам този хълм с колата.

— Не трябва да се задоволявате само с шофиране. В добра форма сте.

Щом го каза, Шарлот прехапа устни. Браво, да се издаде, че го оглежда. Колко непристойно.

Джо, който явно нямаше нищо против, се усмихна по-широко.

— Благодаря. Вие също.

Тя отчаяно затърси друга тема. У Джо Силвейра имаше нещо, което винаги я изкарваше от равновесие.

Освен това й се искаше да си беше сложила гланц за устни, може би и малко руж, а всъщност беше потна и един господ знаеше на какво прилича косата й, стърчаща изпод каската, която винаги носеше, откакто бе работила известно време в спешното отделение.

— Взех Ани вкъщи — тоест в къщата на майка ми — рече тя, тъй като й стана неловко от настъпилото мълчание. — Ще остане там една-две седмици, докато намерим някакво решение.

Погледна я учудено.

— Много великодушно от ваша страна и от страна на майка ви.

— Ани е сама и в трудно положение. Нуждае се от помощ. Не можех да я зарежа.

— Много хора биха могли.

Шарлот знаеше, че той има право; беше срещала толкова студени, безразлични, „изхабени“ медицински работници. Надяваше се тя самата никога да не стигне дотам, че да не й пука.

— Ако питате майка ми, щеше да ви каже, че имах лошия навик да прибирам бездомни животни. След две кучета и четири котки тя настоя да им намеря други домове. Учудих се, че се съгласи Ани да остане с нас, но побързах да приема поканата, преди да е размислила.

— Ако мога да помогна с нещо, кажете ми.

— Добре. Е, ще ходите ли на празника довечера?

— Аз съм дежурен. А вие?

— Не знам дали ще ходя — отвърна тя, като сви рамене. — Била съм много пъти.

— Сигурно, но преди доста време. Нещата се променят.

— Не и тук — усмихна се тя. — Ходих в заведението на Дина да пия кафе и мога да се закълна, че Руди и Уил водеха същия спор кой е хванал най-голямата риба, както всяка година.

— А доколкото разбрах, и двамата не ги бива като рибари — ухили се Джо. — Е, колко още ви остава да карате днес?

— Това беше последният хълм. За щастие на връщане ще се спускам.

— Моментът изглежда подходящ за едно питие. Ще влезете ли? Предполагам, че сте жадна.

— Ами… — поколеба се Шарлот. Знаеше, че трябва да откаже, но в следващия миг се чу да казва: — Благодаря, би било хубаво.

Закара колелото си до входната врата и го облегна на верандата на Джо, после свали каската и разтърси коса. По раменете й се спуснаха заплетени кичури.

Джо отвори вратата на къщата и навън изтича златист ретривър, който се спусна с лай първо върху Джо, а после и върху Шарлот.

— Долу, Руфъс — заповяда стопанинът, но кучето беше твърде заето да ближе лицето на Шарлот с радостно вълнение.

— Ама че си сладък — каза тя, като се наведе да го почеше по главата.

— Съжалявам — обърна се към нея Джо и сграбчи Руфъс за нашийника.

— Няма защо. Обичам кучетата. Откъде го взехте?

— Вървеше заедно с къщата. Беше на чичо ми. Когато той почина, съседите го взели у тях. Дори не знаех за него, докато преди две седмици не изкопа дупка под оградата и не дойде тук. Оттогава не желае да си ходи. Съседите са възрастни и явно се радват, че Руфъс реши да се изнесе, защото скоро след това намерих на верандата голяма торба с кучешка храна.

— Не изглеждате недоволен — отбеляза Шарлот. Радваше се да види Джо така отпуснат и безгрижен, а не на дежурство, както досега.

— Като дете винаги исках куче, но майка ми казваше, че й стигат шестте деца. Когато се появи Руфъс, не можех да го отпратя. Реших, че това е повече неговият дом, отколкото моят.

— Разбирам.

— Знам — каза той, като я гледаше в очите. — Заповядайте вътре.

Шарлот влезе, любопитна да види къде живее Джо. Къщата беше сравнително стара, вероятно с две или три спални. Дневната и трапезарията бяха с дървен под и оскъдна мебелировка. Дневната имаше плъзгащи стъклени врати, през които се излизаше на веранда от червено дърво.

— Вода? Студен чай? Сода? Бира? Какво предпочитате?

— Би трябвало да кажа вода, но ми се пие студена бира.

— Жена по мой вкус. — Усмихна се той. — С чаша или от бутилката?

— Нека да е от бутилката.

— Ей сега се връщам. Ако Руфъс вземе да фамилиарничи, разкарайте го.

Той пусна нашийника, но вместо да се втурне към Шарлот, кучето го последва в кухнята.

Докато чакаше Джо с бирите, тя излезе на верандата. Гледката беше невероятна. Виждаха се Оушън Авеню, пристанът и синята морска шир. Нямаше мъгла, а само няколко ивици бели облаци в лятното небе.

След миг Джо се появи и й подаде една бутилка бира. Студената течност беше истинска наслада.

— Гледката е невероятна.

— Знам. Щом прекрачих прага и излязох на верандата, ми се прииска да не си тръгвам — каза той, после остави бирата на парапета. — Къщата ми я завеща чичо ми, може би защото само аз от племенниците му идвах тук и ходех с него за риба. Мисля, че по онова време бях на дванайсет и майка ми се чудеше как да ме отпрати за лятото. Чичо Карлос беше луд на тема риболов. Прекарахме в океана три дни и хванахме повече риба, отколкото можех да преброя. Сигурно е решил, че ще оценя къщата и града. В началото дойдох да обявя къщата за продан, но щом я видях, разбрах, че няма да мога. Направо отидох в полицейското управление и попитах дали търсят служители. Началникът Робинсън се канеше да се пенсионира, така че аз се оказах на подходящото място в подходящия момент.

— Трябва да сте имали впечатляващи препоръки, за да ви назначат за началник.

Той опря лакти на перилата, загледан в панорамата.

— Работих дванайсет години в лосанджелиската полиция. Постъпих там на двайсет и три, веднага след като завърших академията. Работих като патрул, в отделите за борба с бандите, в хазарта. Видял съм какво ли не.

Съдейки по тона му, Шарлот реши, че повечето от видяното е било лошо.

— След Лос Анджелис Ейнджълс Бей сигурно ви се вижда малко досаден.

— Не, идеално е. — Той се обърна и я погледна. — Бях готов да напусна Лос Анджелис. Всъщност месец преди да получа къщата, напуснах работа. Още не бях решил какво да правя с живота си; знаех само, че ми трябва промяна. Бях започнал да се превръщам в човек, когото сам не можех да позная. Трябваше да се измъкна от онова положение.

— Случи ли се нещо конкретно? — попита Шарлот, но понеже той не отговори веднага, реши, че е преминала границата. — Това не е моя работа. Не трябваше да питам.

Джо въздъхна.

— Докато арестувах един, той ме нападна. Аз му отвърнах. Беше извратено копеле и исках да го убия заради онова, което беше направил. Партньорът ми ни разтърва. Иначе не знам докъде щях да стигна. На следващия ден си подадох оставката и си мислех, че повече никога няма да работя като ченге. Минаха няколко седмици обаче и главата ми взе да се прояснява. Когато дойдох в тук, сякаш лампичката в мен отново светна. Мястото ми хареса. Няма много престъпления, а с малкото, които стават, ми харесва да се занимавам. Харесваше ми да съм ченге; просто имах нужда да съм ченге другаде, не в Лос Анджелис. Повечето хора тук са добри и ги е грижа един за друг. — Той прокара пръсти през косата си и добави: — Съжалявам. Вие ме попитахте.

Шарлот много се радваше, че е попитала, а също и че той сподели с нея тези неща.

— Няма проблем, знам за какво говорите — отвърна. — Работата в клиниката ми позволява да опозная пациентите си, да бъда част от общността, и това ми харесва.

— Мислех, че не сте сигурна дали ще останете. — Той вдигна вежда. — Струва ми се, че си харесвате работата.

— Наистина я харесвам. Харесвам много неща в този град, но отношенията с майка ми са сложни, а и ми се иска да забравя някои моменти от миналото. Но не е лесно, понеже миналото ми е тук.

— Където и да отидете, не можете да избягате от миналото — каза Джо. — Може би е време да спрете да бягате и да се изправите лице в лице с него.

— И това го казва човек, който сам си признава, че е избягал — отбеляза тя.

— Така е — каза той, като наклони глава, — но аз не бягах от миналото. По-скоро исках да избегна това, бъдещето ми да бъде същото като миналото.

— Е, за момента аз просто се опитвам да помогна на майка ми да се справи с живота си и да приеме смъртта на баща ми. — Шарлот замълча, после смени темата: — Как се казваше чичо ви? Чудя се дали съм го познавала, в случай че е идвал в нашата църква.

— Казваше се Карлос Рамирес. Беше брат на майка ми. Вярваше, че е потомък на Хуан Карлос Рамирес, който уж бил на кораба, който потънал преди около двеста години.

— Колко интересно.

Джо само сви рамене.

— Ами вие? Имате ли роднини от времето на корабокрушението?

— Не. Родителите ми са дошли тук, когато баща ми бил назначен за пастор. И двамата са израснали в Сан Диего и повечето ни роднини още живеят там. Мислех, че майка ми може да реши да се върне, но този град е нейният живот. Баща ми е погребан тук, затова предполагам, че тя ще остане завинаги. — Шарлот отпи голяма глътка от бирата. — Мислите ли, че ще сте все така доволен от живота си в този град? Разбирам, че сте имали нужда от промяна, но да останете тук постоянно?

Джо я стрелна с поглед.

— Говорите като жена ми.

Жена му — да. Почти беше забравила за нея.

— Рейчъл е убедена, че за шест месеца ще се отегча — продължи той — и ще поискам да се върна в Лос Анджелис, но греши. Тук се чувствам у дома си. Именно такова място съм търсил, само дето не го знаех, преди да дойда тук. Не знам дали има някаква логика в това, което казвам.

— Не сте знаели какво ви липсва, докато не сте го намерили. Разбирам.

— Да — каза меко той, без да сваля очи от нея. — Странно е как човек си мисли, че има всичко, което иска, а после разбира, че не е така.

Шарлот нямаше представа за какво говореше сега. Начинът, по който я гледаше, я разсейваше, както и фактът, че двамата бяха съвсем сами.

Изведнъж от къщата се чу затръшване на врата, последвано от женски глас.

— Джо, къде си? — извика жената и след миг се показа на верандата.

Беше красива, с черна коса, бледа кожа, тъмни очи и изключително слаба. Носеше къса черна рокля и обувки на висок ток; приличаше на много изтънчен модел. Когато видя Шарлот, жената се намръщи.

— Рейчъл! Не мога да повярвам, че дойде — каза Джо.

— Да, виждам — каза остро жената. — Ще ме запознаеш ли с… приятелката си?

— Това е Шарлот Адамс. Доктор Адамс — поправи се той. — Жена ми Рейчъл.

— Радвам се да се запознаем — каза Шарлот и протегна ръка.

Рейчъл я стисна с хладно изражение на лицето.

— Мислех, че не можеш да се освободиш за уикенда — каза Джо.

— Стори ми се, че за теб е важно да дойда. Но ти явно си прекарваш добре и без мен.

— Не, не е така. — Той я изгледа остро. — Шарлот просто минаваше оттук. Караше колело и двамата се засякохме.

— Точно така, пък и вече трябва да тръгвам. Благодаря за бирата и за съвета, който ми дадохте за Ани. — Шарлот искаше да му даде оправдание, тъй като жена му изглеждаше разстроена от присъствието й.

— Ще те изпратя — предложи Джо.

— Няма нужда, ще се оправя. Надявам се да се видим отново, госпожо Силвейра — каза Шарлот. — Довиждане, началник.

Тя прекоси бързо къщата, взе каската и колелото си и тръгна по улицата. Предчувстваше, че Джо ще има неприятности. Може би го заслужаваше заради начина, по който я гледаше. Добре, че Рейчъл си беше дошла. Джо беше женен и тя, Шарлот, не трябваше да го забравя. Нито пък той.