Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (12)

Глава 12.

Шарлот отвори вратата на къщата и подкани колебаещото се момиче да влезе. Надяваше се, че постъпва правилно. Бяха изписали Ани от болницата. След седем дълги сеанса психиатърът стигна до заключението, че тя вече не е опасна за себе си и бебето. Ани беше признала, че скачането от кея е било импулсивно и глупаво и че не смята да повтаря постъпката си. Насред самотата и отчаянието суровото поведение на баща й я беше подтикнало към крайност, но тя искаше да живее и да изгради бъдеще за себе си и за детето.

Шарлот беше говорила с нея и й вярваше, но все пак възнамеряваше да я държи под око поне за известно време. През идните дни и седмици на Ани й предстоеше да се изправи пред много трудности и щеше да й е необходима помощ.

— Сигурна ли сте, че няма да има проблем? — попита момичето с пребледняло лице и тревожни светлокафяви очи.

— Да — успокои я Шарлот. — Майка ми много се радва, че ще останеш тук няколко дни, докато ти намерим постоянен дом.

— И тя не смята, че съм лоша, че съм… грешница?

Шарлот подозираше, че майка й е настроена доста негативно към Ани и преждевременното й забременяване, но се надяваше Моника да се прояви като съпруга на свещеник, а не като съдник, както преди много години към дъщеря си.

— Не се притеснявай, всичко ще е наред — каза тя и кръстоса суеверно пръсти, надявайки се, че наистина ще е така.

За своя изненада Шарлот усети, че от кухнята идва миризма на нещо вкусно. Когато излезе рано сутринта, майка й още спеше и обикновено не бързаше да стане и да посрещне деня. Явно нещо се беше променило.

— Най-накрая дойдохте — каза Моника, когато двете влязоха в кухнята.

Майка й беше сложила престилка върху черния панталон и сивия си пуловер, а бузите й руменееха. Като ги видя, се усмихна.

— Ти сигурно си Ани. Аз съм Моника Адамс. Надявам се, че обичаш овесени сладки със стафиди.

— Ъ-ъ, да — заекна момичето.

— Добре. Първо ще обядваме. Приготвила съм салата с пиле, а сутринта купих пресни ягоди от пазара. Какво ще кажете да се измиете и да седнем на масата? Банята е по коридора вляво.

— Направо си надминала себе си — удиви се Шарлот. Жената с оживените очи, която стоеше срещу нея, беше съвсем различна от онази, с която разговаря миналата вечер или коя да е вечер през изминалите няколко месеца. — Благодаря ти — добави.

— Не го правя заради теб, а заради баща ти. Снощи сънувах как той ми казва, че трябва да продължа напред, да бъда силна заради него, да пазя наследството му и да го накарам да се гордее. — Очите на Моника се насълзиха. — Изглеждаше толкова хубав, толкова жив и усмихнат — не като последните няколко седмици, когато страдаше. — Тя се покашля. — Смятам да почета баща ти по всеки възможен начин.

— Чудесно — отвърна предпазливо Шарлот, която не знаеше къде ще ги отведе новият начин на мислене на майка й, но беше доволна, че Моника вече не е онази полумъртва жена, с която живееше напоследък.

— Все пак нямаше да е зле да ми помогнеш тази сутрин — продължи майка й. — Трябваше да сменя чаршафите на Джейми и да разтребя стаята му. А уж щеше да поемеш цялата отговорност.

Майка й явно не се бе променила чак толкова.

— Трябваше да отида до болницата — обясни Шарлот. — Снощи Кара Линч получила контракции и аз исках да я прегледам. Добре е.

— Слава богу. Кара е прекрасно момиче, не като онзи неин брат Шейн, който е все навъсен. А и онези татуировки на ръката му — кой знае какво означават? Щом го видя, минавам на отсрещния тротоар.

— Шейн не е лош човек.

— Моля ти се, недей да ми защитаваш Шейн Мъри, нито който и да е от онези, с които излизаше в гимназията. Все се увличаше по момчета със съмнителни ценности. Единственият ти приятел, когото харесвах, беше Андрю. Само Господ знае защо престана да излизаш с него. — Майка й я погледна многозначително. — Сега, като се върне, двамата може да установите, че имате повече общо.

— Съмнявам се.

— Откъде знаеш? Не си го виждала от години, нали?

— Да, но не се виждам да излизам със свещеник.

Майка й стисна толкова силно устни, че те се превърнаха в тънка линия.

— Като мен, нали? Не се виждаш като жена на свещеник, защото мислиш, че съм си пропиляла живота.

— Въобще не си мисля такова нещо.

— Шарлот, не съм глупава. Знам, че според теб да си нечия съпруга и да се грижиш за нуждите на мъжа си, не стига. Ти си жена с кариера. Ти си лекарка и си много важна. Ти даваш нов живот на света. Как може една съпруга на свещеник, която пече сладки и носи супа на болните, да се сравнява с лекарка?

Шарлот се вгледа изумено в майка си. Досега не си даваше сметка колко гняв таи майка й към нея, и то без никакво основание.

— Не смятам, че животът ти е минал напразно — каза бавно дъщерята. — Ти помагаш на много хора.

— Толкова пъти съм виждала презрението в очите ти. Да не мислиш, че не знам колко беше разочарована, че точно аз съм ти майка?

Шарлот я погледна в очите.

— Онова, което си видяла в очите ми, нямаше нищо общо с ролята ти на съпруга на свещеник. Проблемът беше в решенията, които взимаше по отношение на мен, а не на себе си. Наистина ли искаш да говорим за онова, което стана? — попита и затаи дъх, защото не беше сигурна, че е готова да се карат.

След кратко мълчание майка й поклати глава.

— Няма за какво да говорим. Миналото е минало. Не можем да променим нищо.

Отиде до фурната и извади тава със златистокафяви сладки със стафиди. Бяха любимите на сестра й Дорийн; Шарлот мразеше стафиди и майка й много добре го знаеше.

— Все пак мисля, че трябва да дадеш шанс на Андрю — каза Моника, докато слагаше сладките в чиния.

— Сигурна съм, че всички неомъжени жени в църквата ще се втурнат след него — подхвърли Шарлот. — Надявам се, че обича печива и ръчно шити юргани. Ще получава много такива.

— Ето, пак се подиграваш с традициите в града.

— Не е така — каза с въздишка тя. — Имах предвид само, че Андрю ще е първи в класацията на желаните мъже и много неомъжени жени ще проявят интерес.

— Можеш да се съревноваваш с тях.

— Моля?

— Какво? — вдигна вежди майка й. — Нямам ли право да призная, че си хубава? Нали си моя дъщеря. — Моника спря и погледна към вратата. — Защо не отидеш да доведеш Ани? Май се е загубила.

Шарлот беше доволна, че има възможност да приключи разговора с майки си. Откри Ани в стаята на брат си. Момичето гледаше втренчено снимките на бюрото на Джейми, а в ръка държеше най-скорошната, направена, преди брат й да отплава за първата си мисия. На нея беше в униформа, някога дългата му коса беше подстригана късо, а момчешкото му лице изглеждаше много зряло, много решително.

Ани обвинително погледна Шарлот.

— Не мога да остана тук — каза равно.

— Какво има? — попита учудено тя.

— Това е стая на войник — отвърна Ани и посочи снимката.

Шарлот си спомни за баща й, облечен в камуфлажни военни дрехи, насочил пушка срещу тях.

— Армията кара хората да полудяват — продължи момичето. — Когато се върнат, вече не знаят кои са.

— Така ли стана с баща ти? Промени се, след като се върна вкъщи ли?

Ани кимна и продължи:

— Когато беше много разстроен, мама говореше с него и успяваше да го успокои, но когато тя почина, той затъна. Не знаех как да го извадя от това състояние. Той води своя собствена война горе в планината. Понякога си мислех, че съм негов заложник, военнопленник. После ставаше почти нормален. Когато се събудех сутрин, никога не знаех в какво настроение ще бъде. — Тя преглътна. — Разреши ми да ходя на работа в града само за да мога да купувам храна за нас. — Погледна разтревожено Шарлот и добави: — Не знам какво ще стане с него сега. Отглежда зеленчуци и няколко пилета, но друго почти няма. Каза ми повече да не се връщам. Не знам какво да правя.

— Трябва да останеш тук, да си почиваш и да се грижиш за бебето. Ани, ще намерим някакво решение. Може да му осигурим помощ и достатъчно храна, но не искам ти да се връщаш там сама. Трябва да мислиш не само за себе си, но и за бебето. Става ли?

— Добре — съгласи се Ани с явно облекчение.

— Мисля, че ще ти е по-добре в моята стая — каза Шарлот. — Ела, много ще ти хареса. Сестра ми Дорийн я обзаведе, когато бяхме тийнейджърки, а тя си пада по чисто момичешките неща.

— О-о! — възкликна Ани и ахна при вида на розовата стая, пухкавите възглавнички на двойното легло, плюшените животни на дивана до прозореца и лавиците с книги.

— Преди да завърша гимназия и да се изнеса, имаше две еднакви легла. После стаята стана на Дорийн. Книгите са мои; тя си падаше повече по грима — каза Шарлот и посочи тоалетката, където още стояха наредени лакове за нокти, огледалце и две четки за коса, чекмеджето пък беше пълно с гримове.

— Толкова е хубаво — каза Ани със светнали очи.

Макар да беше на осемнайсет и бременна, в много отношения тя беше малко момиче — красиво малко момиче със светлоруса коса и кафяви очи, в които се смесваха невинност и тъга. Беше видяла много лоши неща в живота си, но нямаше представа какво може да й предложи останалият свят.

Шарлот се зачуди кой ли е отнел невинността на Ани. Някое младо момче? Или някой по-възрастен, от когото се очакваше да е много по-мъдър? Беше питала Ани дали някой я е насилвал да правят секс и тя каза, че не. Като се изключи това, друго за бащата не бе споделила. Лекарката много се надяваше, че не лъже, но от собствен опит знаеше, че момичетата могат да изпаднат в какви ли не трудни положения, свързани със секса.

Ани погали пухената завивка.

— Прилича на стая от приказките. Голям късмет е да израснеш тук.

— Когато бях по-млада, не ми се струваше така.

Сега, виждайки стаята през очите на Ани, си даде сметка каква щастливка е била. Но пък тя винаги бе чувствала, че стаята е на Дорийн, а къщата е на майка й, и никъде не се чувстваше на място.

Внезапният звук на звънеца я стресна.

— Шарлот, ще отвориш ли? — извика майка й.

— Ей сега се връщам — обърна се Шарлот към Ани. — Разгледай спокойно.

Докато отиваше към вратата, звънецът звънна още веднъж. Отвори решително вратата, като очакваше да види някоя жена от църквата, дошла да остави поредния съд с готвено. Любезната й усмивка обаче замръзна при вида на мъжа с букет цветя. Някога русата му коса беше потъмняла, но сините очи, брадичката с трапчинка и красивата уста си бяха същите. Сърцето й подскочи. За миг се върна назад към момента, когато на прага видя звездата на гимназията, играча по бейзбол Андрю Шилинг с букет полски цветя, които беше набрал на път към къщата. Тогава той предложи да я повози с колата си, тя го хвана за ръка и после…

— Чарли? — изненада се той. — Наистина ли си ти?

Тя преглътна с усилие; не можеше да му позволи да разбере колко е смутена.

— Аз съм. Какво… какво правиш тук?

— Аз съм новият свещеник.

— Да, майка ми каза вчера. Не знаех, че ще дойдеш толкова скоро.

Не беше готова да го види, нито да говори с него. Но ето че той беше тук, облечен с тъмнокафяв панталон, кремава риза с разкопчано едно копче и кафяво сако. Изглеждаше делови, консервативен, но и по-възрастен. Прииска й се да беше облечена в нещо по-вълнуващо от сивите три четвърти панталони и черния пуловер, а косата й да не беше вързана на конска опашка.

— Много време мина — промърмори. — Чух, че си станала лекарка. Много впечатляващо.

— Да. А ти си станал свещеник.

— Това вече го изяснихме — каза той с лека усмивка.

— Е, с какво мога да ти помогна?

— Дойдох да говоря с майка ти. Виж, не искам да ви отнемам дома. Живеете тук, откакто се помним. Няма да е редно. Мога да си наема апартамент в града.

— Нищо подобно — обади се Моника Адамс, която се появи зад дъщеря си. — Здравей, Андрю.

— Госпожо Адамс. Донесох ги за вас — добави той и й подаде цветята.

— Красиви са, много мило, че си се сетил. Ти си новият свещеник и това ще бъде твоята къща, където можеш да доведеш жена си и децата си.

— Не съм женен — отвърна бързо Андрю.

— Е, сигурна съм, че и това ще стане.

— Но сега нямам нужда от къщата и не искам да ви гоня оттук. Това винаги е бил вашият дом.

— Да, моята къща. Много ще ми липсва, но съпругът ми би искал ти да живееш в нея. Мястото ти е тук. Радвам се, че ще се нанесеш ти, а не някой непознат — добави тя. — Искаш ли да обядваш с нас? Тъкмо се канехме да сядаме на масата. Има достатъчно храна за всички, а и с Шарлот сигурно имате да си казвате много неща. Спомням си колко бяхте близки, преди Шарлот да тръгне с онова момче.

Андрю видимо се почувства неловко и Шарлот се помоли той да откаже. Не можеше първият им разговор от тринайсет години насам да се състои пред майка й.

— Съжалявам, не мога — отвърна той. — Трябва да отида на една среща в църквата.

— Не се безпокой. Някой друг път.

— Много ще се радвам — каза Андрю.

Майка й се прибра и Шарлот понечи да затвори вратата, но той вдигна ръка.

— Искаш ли да се видим на кафе после? — попита.

— Днес съм заета — отвърна тя след кратко колебание. — Съжалявам.

Той кимна и печално се усмихна.

— Сигурно си го заслужавам. Мисля, че последния път, когато поиска да поговорим, аз ти казах точно това.

Така беше и тя си спомняше всяка дума.

— Оттогава мина много време, а и не беше кой знае какво. Сигурна съм, че ще се виждаме.

— Чарли?

— Какво? — попита тя, макар че изпитваше отчаяна нужда да затвори вратата за него и за миналото си.

— Радвам се, че си тук. Че и двамата сме тук по едно и също време.

— Не съм сигурна дали ще остана.

— Надявам се да останеш — каза той, без да откъсва очи от нейните.

Тя си пое бързо дъх, затвори вратата и стоя облегната на нея в продължение на цяла минута. Андрю Шилинг беше звездата на младежките й фантазии, но тя вече не беше онова момиче, а той не беше онова момче. Нямаше как да върнат времето назад, миналото беше минало. Имаше достатъчно грижи с настоящето, а и неща, които не искаше Андрю никога да разбира.