Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (11)

Глава 11.

Джена знаеше, че Рийд е прав. Не можеше да стои в този град до безкрай. Не можеше просто да се надява, че ще бъдат в безопасност; трябваше да предприеме нещо, за да е сигурна в това. Да се довери на репортер беше твърде опасно, но Рийд и без това знаеше много. Дори да откажеше да говори с него, той нямаше да спре да рови. Ако го оставеше да продължи сам, кой знае какво щеше да открие, на какво можеше да се натъкне и да събуди нечии подозрения?

— Ако ти разкажа — каза накрая тя, — обещаваш ли ми, че няма да отидеш в полицията и няма да пишеш нищо за мен и Лекси, докато всичко свърши? Докато сме наистина в безопасност и убиецът е заловен? Такава е сделката.

— Съгласен съм.

Джена се вгледа в очите му. Той не отклони поглед. Вътрешният й глас й казваше, че може да разчита на думата му, но все пак се отнасяше само за вътрешния й глас.

— Дано да не допускам грешка.

— Не допускаш. — Той седна на стола до бюрото и зачака тя да започне.

Джена седна на леглото и стисна длани.

— Добре, ето историята. Истината е, че всъщност не знам какво се е случило между сестра ми и съпруга й. Двете с Кели не бяхме близки. През последните няколко години бях предимно в Европа на турнета като концертираща пианистка. Преди няколко месеца в кариерата ми настъпи криза и аз се върнах в Щатите. Имах нужда да си почина от напрежението, да се възстановя. Отидох да видя Кели, която живееше близо до Бостън. Отседнах в хотел близо до къщата й, защото не знаех дали ще се радва да ме види. Много отдавна не бяхме разговаряли дори по телефона. Когато Кели дойде в хотела, видът й ме шокира. Беше много слаба, имаше синини по ръцете и една на врата. Каза ми, че е в беда, и то от доста време, но не си е давала сметка колко е сериозно.

Гърлото й се сви, когато си спомни паниката в гласа на Кели, ужаса в очите й. Защо онзи ден не беше накарала сестра си да остане с нея? Сега Кели можеше да е още жива.

— Спокойно, не бързай — каза тихо Рийд. — Искаш ли вода?

Джена си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Не, добре съм — отговори.

— Зет ти е малтретирал сестра ти. Това си открила, нали?

— Да, но не мисля, че това беше всичко. От известно време се опитвам да си припомня последните ни два разговора с Кели. Тя ми каза, че три седмици преди да пристигна, се е срещнала с един човек. Този мъж споделил с нея някакви ужасни неща за Брад, в които тя не искаше да вярва, но по някаква причина смяташе, че са истина.

— Какви неща?

— Не искаше да споменава подробности. Каза ми, че ще напусне Брад, но преди това трябвало да се увери, че всичко е уредено.

— Как е името на мъжа? — прекъсна я Рийд.

— Не ми каза. Предложих й веднага да вземем Лекси от училище и да напуснем града. Кели отказа. Убеди ме да изчакаме до следващия ден. Каза ми да не й се обаждам вкъщи и да не ходя у тях, защото не иска Брад да знае, че съм в града. Трябвало да свърши нещо. Преди да тръгне, ми даде един плик и ми каза да чакам нея и Лекси на следващия ден в парка до къщата й. Ако нещо й се случеше, трябваше да намеря Лекси и да следвам указанията в плика; да се погрижа за безопасността й. Преди всичко не трябваше да оставям Лекси на Брад.

Джена погледна към Рийд.

— Кели каза, че стига да си смени самоличността, всичко ще е наред.

— Попита ли я защо не е отишла в полицията? — поиска да знае той.

— Нямаше нужда. Зет ми е ченге.

— Ясно — каза той и стисна устни.

— На другия ден отидох в парка, както се бяхме разбрали. На улицата, където живееше Кели, видях полицейски коли; обзе ме ужасно предчувствие, но все пак отидох в парка. В началото реших, че няма никого, но после чух плач. Намерих Лекси да се крие в една от онези тръби по детските площадки. Не спираше да хълца, а по обувките й имаше кръв. — Джена преглътна буцата в гърлото си. — Лекси каза, че татко й е наранил майка й и тя й поръчала да изтича в парка и да ме намери. Не знам какво точно е видяла в онзи ден. Понякога излиза, че се е криела и ги е видяла да се карат, но баща й не я видял. Друг път става ясно, че Брад е тръгнал да я търси и докато го нямало в стаята, тя отишла при майка си, която й казала да бяга; значи в онзи момент Кели още е била жива.

Гласът на Джена секна при мисълта за сестра й — ранена, умираща, отчаяна и съвсем сама. Дали Брад се бе върнал и я бе намушкал отново? Дали Кели беше страдала и след тръгването на Лекси?

Ръцете й затрепериха, не можеше да си поеме въздух. Мускулите й бяха ужасно напрегнати и тя се чувстваше така, сякаш тялото й щеше да се прекърши.

После си даде сметка, че Рийд седи до нея и я прегръща. Възпротиви се — боеше се да приеме помощ. От много време разчиташе само на себе си, като отчаяно се опитваше да държи далеч всяка възможна опасност. Но когато той я притисна до себе си, тя се предаде на силата и топлината му, на утехата, която й предлагаше. Беше изтощена да носи товара на убийството на Кели и на сигурността на Лекси; чувстваше се изцедена от неспирния страх, че може да я открият.

Накрая Джена обви ръце около кръста му и опря лице в гърдите му, колкото да се съвземе и да продължи. Но емоцията в нея все още не бе стихнала и заплашваше да я погълне. Тя прехапа долната си устна и стисна силно очи, уплашена, че ще изгуби контрол. Не можеше да го допусне. Трябваше да бъде силна.

— Джена, всичко е наред. Можеш да дадеш воля на чувствата си — прошепна Рийд в косата й и я погали по гърба. — Тук си в безопасност. С мен си в безопасност. Вече не си сама.

От гърдите й се отрони ридание, после още едно и Джена заплака за първи път след смъртта на сестра си. Плачеше за бъдещето, което никога нямаше да има с Кели. Плачеше за обърканото минало, за острите думи, за недоразуменията и най-вече за разкаянието, което щеше да носи цял живот.

Никога не си беше представяла, че ще загуби сестра си. Не вярваше, че един ден двете няма да имат възможност да станат близки. Милион пъти си беше казвала, че следващия Ден на благодарността или следващата Коледа, или следващото лято ще прекарат заедно.

Винаги бе смятала, че разполага с утрешния ден, и сега вече не можеше да направи онова, което бе отлагала дълги години. Сестра й, с която някога бе деляла една стая, с която бе споделяла тайните си, живота си, вече я нямаше. И никога нямаше да се върне.

Сълзите й мокреха тениската му, но той продължи да я прегръща, докато бурята отмина. Когато риданията й се превърнаха в хлипания и тя се опита да си поеме въздух, той й подаде кутията с носни кърпи, която стоеше на масичката. Джена си издуха носа. Усети, че очите й са подпухнали и лицето й е мокро от сълзи.

— Извинявай — промълви. — Не знам какво ми стана.

— Крайно време беше — каза той, докато я гледаше с топли и разбиращи очи.

— Проявих слабост.

Джена никога не си позволяваше да плаче. Баща й винаги бе казвал да запази емоцията за музиката: „Не изплаквай болката, а я изсвири.“ Сега се чувстваше открита и уязвима. Никога не бе възнамерявала да допусне Рийд толкова близо до себе си, а ето какво стана.

— Джена, слабостта изобщо не ти е присъща. Ти си една от най-смелите жени, които съм срещал — каза меко той.

— Ти не ме познаваш толкова добре.

— Но знам, че си прекалено сурова със себе си.

— Повечето хора смятат, че не съм достатъчно твърда.

— И кои са тези хора?

— Няма значение. Благодаря, че ми даде рамо, на което да поплача. Май трябва да си смениш тениската, мокра е.

Погледът й се плъзна по широката му гръд и тя потисна импулса да му помогне да съблече тениската. Щеше да е толкова хубаво да се поддаде на желанието, да не мисли, да потъне в прекрасната забрава на…

— Джена — повика я рязко той.

Тя го погледна в очите и там видя същото пламенно желание.

— Не ме гледай така — предупреди той.

— Не… не знам какво искаш да кажеш — заекна засрамено тя.

— Напротив. — Той скочи на крака и отново седна на стола. — Трябва да ми разкажеш докрай, за да мога да ти помогна. Да се върнем там, докъдето бяхме стигнали. Какво стана после?

Тя си пое дълбоко въздух. Трябваше й минута да се съвземе.

— Исках да отида до къщата и да видя дали Кели е добре, но чувах как тя ми повтаря да взема Лекси и да я пазя. Знаех, че полицията е при къщата, затова направих каквото ми бе казала Кели. След четири часа път спрях при един мотел на неколкостотин километра. Носех си лаптопа и влязох в интернет. Там разбрах, че Кели уж е станала жертва на обир и е умряла от прободните си рани. Имаше снимка на Брад как ридае и се моли някой да намери убиеца на жена му. Ръцете му бяха превързани, понеже уж бил ранен при самозащита. От двете му страни стояха другарите му в униформа и беше толкова убедителен, та почти повярвах, че мъката му е истинска. После си спомних какво каза Лекси и нараняванията по ръцете на Кели, ужаса в очите й. Брад е убил сестра ми. Сигурна съм. — Тя погледна Рийд в очите. — Ако не трябваше да пазя Лекси, щях да го потърся. Щях да се погрижа да си плати.

— Знам — увери я той. — Къде са смятали, че е била Лекси по време на този обир?

— В съобщението се казваше, че за щастие малката дъщеря на семейството била при роднини в друг щат по време на обира, което, естествено, беше лъжа. Не знам защо Брад го е измислил.

— Една обикновена проверка е щяла лесно да го опровергае.

— Никой не търсеше Лекси, защото Брад им беше казал, че тя е в безопасност.

— Защо не е казал, че е изчезнала? — попита замислено Рийд. — В това няма логика.

— Може би е знаел, че тя е с мен.

— Може би. Продължавай.

— В плика, който ми даде Кели, имаше подробни указания как да започна нов живот. Беше се свързала с една група, която спасяваше малтретирани жени от опасни ситуации. Групата бе създала нова самоличност за нея и Лекси, така че аз просто заех мястото на Кели. Дадоха ми документи за самоличност и ме изпратиха в Ейнджълс Бей. Имах осигурена банкова сметка, къща, която да наема, нов живот — всичко, което ми трябваше да започна отначало. — Джена замълча за момент. — Само че… Лекси почти не ме познаваше. За нея аз бях далечната леля, която свиреше на пиано, живееше много далеч и й изпращаше хубави подаръци. Тя не разбираше защо я отвеждам далеч от дома й. Първите няколко дни бяха много трудни. В началото изобщо не говореше. Сякаш беше в транс или се беше пренесла на място, където няма болка. После започна да плаче и да пищи. Удряше ме и ми крещеше да я заведа у дома.

— Трябва да ти е било много тежко.

— Не знаех какво да правя. Лекси не спираше да ме пита къде е майка й и кога ще се приберем вкъщи. Накрая се наложи да й кажа, че майка й е мъртва и че е станала ангел на небето. По някаква причина това обяснение я успокои. Мисля, че тя вече знаеше, че майка й е мъртва; просто търсеше потвърждение. Накрая спря да плаче. Разказах й за спасителния план, който Кели беше измислила, и й обясних, че трябва да се преструваме на майка и дъщеря. Тя започна да го спазва и повечето дни поддържа заблудата изненадващо добре. — Джена си пое дъх, преди да продължи: — Знам, че все още е много объркана и страда. Просто се крие от болката — вероятно така, както ние се крием от баща й. Всичко се превърна в игра. Може би смята, че един ден играта ще свърши и всичко ще бъде както преди. Или пък е повярвала, че майка й е на небето. Не съм сигурна кое.

— Затова Лекси иска да говори с ангелите — отбеляза мрачно Рийд. — Иска да намери майка си, да я пита дали е добре.

— Да — кимна Джена. — Това ме измъчва, но какво да направя? Лекси нямаше възможност да осъзнае неизбежното. Тя не видя погребението или ковчега. А що се отнася до баща й, не знам какво мисли за него. Понякога той е лошият. Друг път е много объркана и казва, че някакъв зъл човек влязъл в къщата и убил майка й. Сигурна съм, че отчаяно се нуждае от психологическа помощ, но се боя да я заведа на лекар. Прекалено рисковано е. Все си мисля, че с времето Брад ще се откаже, ще мога да потърся помощ за Лекси и всичко ще се нареди.

— Звучи ми прекалено оптимистично. Какво мислиш, че ще прави Брад по отношение на Лекси? Мъжете, които малтретират съпругите си, невинаги малтретират и децата си. Той обича ли я? Иска ли си я обратно? Или иска да й навреди?

— Не знам. Възможно е Лекси да го посочи за убиец. Нейните показания може да го пъхнат в затвора. Но тя винаги разказва различна история.

— Адвокатите на защитата направо ще направят на пух и прах показанията й — каза Рийд. — Необходими са ти още доказателства. Трябва да разбереш какво е научила сестра ти за съпруга си.

— И как, за бога, ще разбера?

— Като за начало можеш да ми кажеш фамилията му.

Тя се поколеба. Но и без това бе отишла твърде далеч; по-добре да каже всичко.

— Уинтърс. Брад Уинтърс — рече.

Видя как в очите му проблясва пламъче, затова скочи на крака и сложи ръка върху неговата.

— Рийд, трябва да внимаваш. Брад е много умен и освен това е ченге. Ако започнеш да разпитваш, може да го насочиш към нас.

— Това няма да стане — каза твърдо той. — Но вие ще се чувствате сигурни само ако намерим начин да го победим.

— Ние, така ли?

Мисълта за партньорство й допадаше. Силата и увереността му вече й вдъхваха чувството, че има подкрепление.

— Точно така. Сега най-добрият начин да победиш врага е да научиш за него всичко, което можеш — продължи Рийд. — Сестра ти е открила нещо за мъжа си. Ако разберем какво е то, ще можем да го атакуваме. Джена, не можеш да отстъпваш до безкрайност. В някой момент човек се натъква на стена и единственият начин да продължи да се бори, е като отвърне на удара.

Джена се почувства по-добре.

— Добре — кимна, — готова съм да се боря. Трябва обаче да отбележа, че тази война не е твоя. Рийд, ако се намесиш, може да стане опасно за теб. Дори разследването ти да не доведе Брад тук, той пак може да ме намери. Ако ми помагаш, животът ти може да се окаже в опасност.

— Мога да се грижа за себе си.

— И искаш да направиш всичко това само за да се сдобиеш с тема за материал?

— Точно така — отвърна бързо Рийд.

Той опита да се отдръпне, но Джена стисна ръката му.

— Не ти вярвам. Мисля… мисля, че искаш да ми помогнеш.

— Може би малко — призна той.

— Не бих те взела за рицар на бял кон.

Лицето му помръкна.

— Джена, никога не ме бъркай с такъв. Не съм никакъв рицар, повярвай ми.

— А сега кой е прекалено суров със себе си?

— Джена, имаш си достатъчно проблеми за решаване — поклати глава той. — Не се притеснявай за мен. — Погледна към ръката й, която все още държеше неговата. — По-добре ме пусни.

Наистина щеше да е по-добре, но тялото му излъчваше такава прекрасна топлина, а пространството помежду им беше наситено с електричество. Изпитваше същата възбуда, както когато се качваше на сцената — прекрасното и плашещо чувство, че може да се случи нещо невероятно, стига тя да го позволи. Стомахът й се сви в очакване. Погледна в тъмните очи на Рийд и видя, че и той се чувства така.

Рийд сложи ръце на кръста й и я притегли към себе си.

— Помни, че ти казах да ме пуснеш — изрече, а после притисна устни към нейните.

В началото целувката беше груба и малко гневна, сякаш беше ядосан на себе си, че я желае. Но когато тя отпусна устни, гневът се превърна в страст. Целуваше я така, сякаш не можеше да й се насити, сякаш умираше от жажда и тя беше неговото спасение.

Преди да се усети, краката й се удариха в ръба на леглото и тя падна върху матрака, който меко прошумоля. Тялото на Рийд покри нейното, устата му затърси меката извивка на шията й, ръката му загали гърдата й, а кракът му разтвори бедрата й.

Джена прокара пръсти през косата му, като се опитваше да приближи максимално тялото си към неговото. Искаше да почувства ръцете и устата му върху кожата си. Копнееше да облекчи точката на нестихващото, болезнено желание, което напрягаше всеки неин нерв.

Изведнъж часовникът заби. В първия миг тя не разбра какво стана. Дотолкова бе изгубила представа къде се намира. Часовникът продължаваше да бие.

Рийд вдигна глава.

— Проклет часовник! — каза през зъби. — Какво търси това допотопно нещо в хотелска стая?

Когато часовникът отброи десет удара, Джена се сепна и се изправи.

— Божичко, закъснявам! Трябва да вземе Лекси от библиотеката!

Тя избута Рийд встрани и се изправи на крака. За момент се видя в огледалото на стената — косата й беше разрошена от нетърпеливите пръсти на Рийд, устните й бяха подути от целувките, а очите й изглеждаха тъмни и унесени.

— На нищо не приличам — каза тя.

— Изглеждаш красива, но трябва да си вървиш — отвърна Рийд.

— Да. Това не може да се повтаря. Не е нито моментът, нито мястото.

— Тогава защо изглежда правилно? — попита той.

Джена грабна чантата си и се втурна през вратата. Нямаше никаква представа за отговора на този въпрос.