Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (10)

Глава 10.

Кара гледаше как съпругът й спи. Малкото натъртване под окото му не й харесваше. Братята Харлан имаха късмет, че Колин е сговорчив човек и не му се иска да поставя старите си приятели в трудно положение, като ги обвини в насилие. Кара не бе така великодушно настроена; мразеше, когато се случваше Колин да пострада. Всъщност мразеше, когато той трябваше да свърши и най-малкото опасно нещо. Слава богу, Ейнджълс Бей беше мирен град, но всеки път, когато съпругът й излезеше от къщи, дълбоко в себе си тя беше много по-ужасена, отколкото трябваше.

Откакто забременя, стана още по-зле; през главата й минаваха всички лоши неща, които можеха да му се случат. Ами ако сбиването се бе оказало фатално? Ако някой беше извадил нож или пистолет? Какво щеше да прави тя, ако на Колин му се беше случило нещо? Самата мисъл за това й беше непоносима. Тя докосна ръката му и здравите му мускули й подействаха успокояващо. Знаеше, че той спокойно може да се грижи за себе си. Освен това се беше грижил за нея през по-голямата част от живота й. Сърцето му беше голямо като океана, изпълнено с толкова много любов; той винаги беше искал да й даде тази любов, дори тогава, когато тя не я желаеше.

Кара се измъкна от леглото, наметна халата си и излезе от стаята. Часът беше четири сутринта, но тя беше превъзбудена и не можеше да заспи. Отиде в стаята на бебето. Миналия уикенд Колин бе сложил нови тапети с балони и животни от цирка, без клоуни, защото тя ги намираше по — скоро за страшни, отколкото за смешни.

Отиде в другия край на стаята и се загледа с усмивка в кошчето, което й беше дала майка й. В него бяха спали повечето деца от семейство Мъри, включително двамата й по-големи братя Шейн и Патрик, по-малката й сестра Дий и по-малкият й брат Майкъл. Това, че и нейното бебе щеше да спи тук, й се струваше съвсем правилно. Семейство Мъри винаги бяха държали един на друг и затова преди толкова много време бяха приютили малката Габриела.

Отдавна не се беше сещала за миналото, докато разговорите с Джена не й напомниха колко дълбоко е свързана с мястото, където бе живяла цял живот и където смяташе да остане завинаги. Слава богу, че и с Колин беше така. Неговото детство беше много по-трудно от нейното. Родителите му се бяха разделили, когато той беше малък. Баща му се бе преместил да живее в Сан Диего и през лятото Колин беше ту при единия, ту при другия. После и двамата му родители се ожениха повторно и създадоха нови семейства, а Колин сякаш се изгуби в бъркотията. Но той винаги бе добре дошъл в нейния дом, в нейното сърце. А сега от любовта им щеше да се роди бебе.

Искаха да имат дете от цяла вечност, но тя почти беше загубила надежда. Най-несигурният период от брака им беше годината преди положителния тест за бременност. Дългите месеци борба да зачене бяха породили напрежение между съпрузите и в един момент Кара си помисли, че може да загуби Колин заради това. Но както баба й повтаряше, трябваше да вярва, че нещата ще се оправят и точно така стана.

Тя докосна играчката, която висеше над кошчето, и загледа залюлелите се ангелчета. Беше подарък от една приятелка на баба й, а скоро бебето й щеше да има и специална завивка, ушита е любов и грижа от всички жени в града. Нямаше търпение да види какво ще измислят.

— Хей, какво правиш тук? — попита Колин от вратата. Прекара ръка през косата си и я погледна загрижено. — Нещо не е наред ли?

— Не, просто се почувствах малко… кофти.

Предния ден чувстваше тялото си напрегнато, а сега имаше контракции. Уплашена, бързо сложи ръка на корема си.

Колин веднага отиде при нея.

— Нещо с бебето ли?

— Ами… не знам.

Той я заведе до люлеещия се стол, помогна й да седне и коленичи до нея.

— Ще се обадя на лекаря.

— Посред нощ е.

— Не ме интересува.

— Чакай. Мина. — Неприятното усещане премина и тя издиша. — Сигурно са били газове.

Той не изглеждаше убеден.

— Мисля, че трябва да те заведем в болницата или поне да се обадим на Шарлот.

— Но…

Съпругът й обаче излезе и след малко тя го чу да говори по телефона. Върна се и й подаде слушалката.

— Извинявай, Шарлот — каза Кара. — Казах на Колин да не ти звъни.

— Няма проблем. Какво стана? — отвърна сънено Шарлот.

— На практика нищо. Имах слаби контракции, но след минута изчезнаха.

— Имаш ли кървене?

— Не мисля. Имам ли основание да се притеснявам? Нали няма да загубя бебето?

Не можеше да понесе мисълта да го изгуби сега.

Но тъкмо си го помисли, и усети как бебето рита, сякаш за да я успокои. Тя сложи ръка на корема си и издиша.

— Усетих как бебето мърда.

— Кара, това е много добър знак. Предлагам ти да се върнеш в леглото и да се опиташ да поспиш. Обади ми се на сутринта или преди това, ако отново се появи проблем.

— Благодаря, Шарлот. Извинявай още веднъж — добави Кара и затвори.

Колин беше коленичил пред нея с ръка на корема й; в зелените му очи пролича облекчение.

— Благодаря на господ — каза.

— Не исках да те уплаша — отвърна тя, като сложи ръка върху неговата.

— Без повече среднощни разходки до тоалетната без мен, нали така?

— Само прекосих коридора. Не можех да засия.

— Следващия път ме събуди, без значение колко мислиш, че съм уморен — добави той, предугаждайки какво ще му отговори. — Ти и бебето сте най-важни за мен.

— И за мен е така, Колин. — Очите й се замъглиха от внезапно бликналите сълзи, тя подсмръкна и му се усмихна глупаво. — От хормоните е.

— Така ли? А моето оправдание какво е? — дрезгаво попита той, хвана я за ръката и я заведе в леглото.

 

 

Когато Ани Дюпон стана от леглото и погледна през прозореца на болницата, едва беше съмнало. Стаята й гледаше към горичка от червеникави дървета. На утринната светлина се различаваха върховете на някои сгради в града. На изток се издигаше планината — мястото, където живееше баща й и където тя бе прекарала целия си живот.

Искаше й се да има стая с гледка към океана, за да може да следи кога ще се появят ангелите. Знаеше, че те съществуват; един я бе спасил от ледените води на океана. Всички й казваха, че жената, която я е спасила, не е ангел, а просто добра самарянка, но Ани беше чула ангелските гласове, които й казваха накъде да плува. Видя как към нея се протягат ръце и я извеждат на повърхността, когато тя вече си мислеше, че ще се удави. А щом погледна ангела в очите, видя лицето на майка си — сигурна беше, че е тя, — което се взираше в нейното.

Майка й беше вярвала в ангелите. Баща й може би също, макар че неговите религиозни вярвания бяха съсредоточени повече върху адските огньове и Сатаната с неговите опити да обладае човешките души. Майка й веднъж й каза, че той невинаги е бил луд и обсебен, че преди е бил мил и нежен, добър човек. Но когато се върнал от служба в армията, се променил. Видял бил как другарите му умират и едва не загубил собствения си живот. Така станал студен, затворен, параноичен. Именно такъв го познаваше тя — с камуфлажни военни дрехи, да патрулира около колибата, в която живееха, все едно беше палат, пълен със злато. Мъкнеше оръжията си навсякъде, а понякога будеше нея и майка й посред нощ и ги караше да бягат по-нагоре в планината, където никой няма да ги открие.

През повечето време се хранеха с каквото намерят. Понякога майка й отиваше в града, за да вземе поръчки за шиене. А преди състоянието на баща й да се влоши, на Ани й бе позволено да ходи на училище; после мина на домашно училище, а когато майка й почина, за нея вече нямаше училище. Единственото хубаво нещо беше, че баща й я остави да започне работа във фирмата за почистване на Майра. Позволи й да пътува от планината до работа с един стар мотоциклет, стига да се прибираше по светло и срещу обещанието, че няма да говори с никого в града.

Но тя копнееше за човешки контакт и когато ходеше в града, винаги стоеше колкото може по-дълго.

После срещна него — бащата на бебето, който я накара да се чувства така, сякаш е част от истинския свят, а не от този на баща й. Но тя не можеше да му каже за бебето. Вече бе разрушила собствения си живот. Не можеше да направи същото и с неговия.

Когато една сутрин я завари да повръща, баща й веднага се досети, че е бременна. Каза й, че това е дело на дявола, че в нея расте демон и тя трябва да моли за прошка; а ако е достойна, ангелите случайно може и да я спасят.

И те наистина го сториха.

Или може би просто бе извадила късмет.

Ани знаеше, че е постъпила много глупаво, но постоянните подигравки на баща й през последните дни я бяха объркали. Сега тя знаеше, че не може да се върне в планината. Трябваше да намери къде да живее. Не само тя самата, но и бебето. Но къде можеше да отиде? Нямаше пари, а и заплатата й не беше голяма — ако Майра въобще я оставеше на работа. Какъв живот щеше да осигури на едно дете, щом не беше сигурна, че може да се грижи за себе си?

Докато гледаше през прозореца, се запита дали ангелите не са допуснали грешка.

 

 

Джена обичаше да става рано. Харесваше спокойствието на ранните часове, звуците на пробуждащия се град, мириса на кафе, продавачите, които отваряха магазинчетата и вадеха на тротоара стелажите с пресни плодове, шумоленето на разгърнатите вестници, миризмата на риба от лодките, завърнали се от ранния сутрешен курс. Лятното слънце вече нагряваше въздуха. Денят щеше да бъде прекрасен.

Обикновено, след като оставеше Лекси за съботните детски занимания в библиотеката, си взимаше кафе и сядаше да чете местния вестник. Тази сутрин обаче мислите й бяха заети с друго, а именно с Рийд Танер.

Беше прекарала безсънна нощ, чудейки се как ще постъпи той. Дали щеше да отиде в полицията и да им каже, че я подозира в отвличане? Дали щеше да започне на своя глава да рови в живота й? Или, чудо на чудесата, щеше просто да махне с ръка и да забрави? По някаква причина тя се съмняваше Рийд някога да е махал с ръка на каквото й да било в живота си.

Една полицейска кола зави на ъгъла и бавно тръгна към нея, при което дъхът й спря. Да не би той да я търсеше? Колата спря до нея. Стъклото бавно се спусна и тогава тя чу гласа на Колин Линч.

— Добро утро, Джена — каза той. — Рано си излязла.

Сърцето й така биеше, че щеше да се пръсне, но изглежда, Колин само искаше да я поздрави.

— Ти също — отвърна. — Никога ли не ти дават почивен ден? Снощи беше на работа, нали?

— Уикендът е натоварен. Има твърде много хора, които прекаляват с алкохола.

— Сигурна съм, че е така.

— Желая ти хубав ден — каза той и потегли.

Джена въздъхна облекчено. Може би Рийд не бе разкрил тайната й. Тя трябваше да се увери в това. Може да беше грешка да ходи при него, но неизвестността я побъркваше, така че зави на следващата пресечка и тръгна към хотел „Чайките“.

Минута след като Джена почука, Рийд отвори вратата: изглеждаше така, сякаш току-що е станал от леглото. Беше бос, с дънки и поизмачкана кафява тениска. Косата му беше къдрава и много рошава, но не тя накара Джена да зяпне, а насиненото око и другите натъртвания по лицето му.

— Какво ти се е случило? — попита изненадано.

— Блъснах се в нечий юмрук — отвърна й намръщено.

— Май са били няколко юмрука.

— Какво искаш, Джена? — попита той не особено любезно.

За първи път тя преследваше него, а не обратното. Какво приятно разнообразие беше да поемеш инициативата, вместо да се опитваш да противостоиш.

— Трябва да поговорим — каза тя.

— И наистина ли ще говориш?

— Е, само при условие че ме пуснеш да вляза.

Не държеше да разговаря с него в коридора.

Той отстъпи назад и й махна да влезе. Стаята му изглеждаше мъжка — с тъмна дървена ламперия, тежки старинни мебели и картини с морски пейзажи и рибарски лодки. До едната стена стоеше малък черен куфар, а в гардероба се виждаха закачените му ризи. Чаршафите и одеялата на голямата спалня бяха разбъркани, а на възглавницата се виждаше петно като от кръв — вероятно от носа му, който изглеждаше малко по-гърбав от предния ден.

— С кого си се бил?

— С двама души в бара на Мъри.

— За какво?

— Обикновено недоразумение.

— И заради това обикновено недоразумение приличаш на боксьор, който е изкарал десет рунда?

— Трябва да видиш другите — наперено каза той.

— Другите? Повече от един ли бяха?

— Явно са братя — братята Харлан. — Тя изчака да продължи и той въздъхна: — Стори ми се, че видях един човек на бара. Станах да проверя и един пиян задник реши, че съм го блъснал. Затова ме избута. В крайна сметка цапардосах брат му и преди да се усетя, ни влачеха към ареста, където прекарахме два часа, докато началникът реши да ни пусне. Това е.

Джена остана с впечатлението, че е пропуснал някои подробности.

— Боли ли те?

— Наистина ли те е грижа?

Тя с изненада си даде сметка колко много всъщност я е грижа. И че двамата са съвсем сами, а леглото е съвсем близо. Можеше да се търкулне с Рийд върху чаршафите и да забрави защо въобще е дошла.

— Въпросът не е толкова труден — каза той.

Джена осъзна, че той още чака отговора й.

— Просто проявих учтивост.

— Добре съм. Сега е твой ред — каза Рийд и скръсти ръце. — Какво става? Снощи ми казваш да стоя настрана от теб, а сутринта тичаш при мен. За какво точно си дошла? За да си поговорим? Или за нещо друго?

Тя не обърна внимание на предизвикателството в погледа му.

— Трябва да знам дали възнамеряваш да кажеш на полицията, че не съм майката на Лекси.

Гледа я известно време.

— Още не съм решил. Трябва ми повече информация.

— Единственото, което ти трябва да знаеш, че ако запазиш тайната ми, ще защитиш Лекси, едно невинно момиченце.

— Джена, това са само твои твърдения, а понеже не те познавам, нямам представа дали са истина. Ако искаш да ти съдействам, кажи ми нещо за себе си.

— Рийд, не мога. Не мога да ти се доверя. Ако се отнасяше само за мен, може би щях, защото, изглежда, може би си свестен човек.

— Какъв комплимент. Направо съм смаян.

— Но не става дума само за мен. Трябва да мисля и за Лекси, която ми е най-скъпият човек на този свят.

Той се намръщи.

— Вярвам, че държиш на нея, но това може да е някаква маниакална любов.

— Не е. Лекси ми е племенница и аз имам основателни причини да заблуждавам хората.

Как да го убеди? Нямаше конкретно доказателство, което да му размаха пред очите. Тя закрачи напред-назад пред леглото, като се чудеше какво да му каже — нещо, което да му даде достатъчно информация, за да й повярва, но пък и да не й създаде нови проблеми.

— Много си загазила си, нали, Джена?

— Повече, отколкото можеш да си представиш — призна тя и спря пред него.

— Кой друг знае, че Лекси е с теб?

— Само още един човек. Човекът, който ми помогна да започна наново.

— И имаш ли доверие на този човек?

— Досега нещата вървяха добре. И ще продължат така, ако се престориш, че не си чул нищо снощи.

Той поклати глава, а погледът му омекна.

— Джена, Лекси е само на седем. Пак ще се случи да не издържи на напрежението. Ще каже и на друг, вероятно на някое дете. И то ще сподели с родителите си. Нещата ще се усложнят.

— Може и така да стане, но сега имам нужда от малко време.

Колкото по-дълго запазеше тайната си, толкова повече възможности щеше да има да реши какво да предприеме. От два месеца насам единствената й цел беше да оцелее до следващия ден. Не можеше да прави планове за по-нататък.

— Е? Какво ще кажеш? — попита тя.

— Ще си помисля.

Джена поклати глава.

— Рийд, трябва ми отговор сега. Цяла нощ не спах и се притеснявах какво смяташ да правиш. Просто ми кажи, че ще запазиш тайната.

Рийд пристъпи към нея и тя инстинктивно отстъпи назад.

— Нали не се боиш от мен? — попита я намръщено.

Джена можеше да излъже, като отговори „не“, но по някаква причина искаше да му каже истината.

— Повече се страхувам от себе си — призна тя. — Не трябваше да те целувам снощи. Положението ми е такова, че не мога да имам връзка с никого и не трябваше да реагирам импулсивно. — Пое си въздух — знаеше, че трябва да му каже и останалото. — Не те целунах, за да те убедя да пазиш тайните ми.

— А аз не те целунах, за да се добера до историята ти — изрече той, без да сваля поглед от нея.

Джена видя искреността в очите му; помежду им отново премина електричество и тя си пое бързо дъх.

— Ако трябва да бъда съвсем честна, може би щях да те целуна, за да се прикрия или да те привлека на своя страна — ако се бях сетила. Знам, че това не ме прави много добър човек и може да не ти се вярва, но преди лъжата ми беше нещо съвсем чуждо. Като дете винаги казвах истината. Сега всичко се промени. Има дни, в които се питам дали лъжите няма да станат толкова сложни, че да не мога да си спомня коя съм всъщност.

— Възможно е. Трудно е да живееш в лъжа. Рано или късно истината винаги излиза наяве.

Джена въздъхна.

— Не това исках да чуя.

— Ако сестра ти е била убита, трябва да отидеш в полицията и да им кажеш кого подозираш. Те могат да защитят теб и Лекси.

— При други обстоятелства бих се съгласила, но човекът, който уби сестра ми, има широки връзки в полицията. Не мога да съм сигурна, че с Лекси ще бъдем защитени. Освен това е възможно… — Тя се поколеба. Лудост ли беше да му каже толкова много? Ако той подразбереше кой е замесен, нямаше да се откаже да пише за това.

— Какво е възможно? — подкани я той.

— Полицията да се досети, че аз съм взела Лекси. Може да се опитат да я върнат на човек, на когото не трябва.

— Ако наистина си й леля, ще бъдеш добър кандидат да поемеш грижата за нея, особено ако заподозреният е баща й, както предполагам. Лекси има ли баба и дядо, на които да я поверят?

— Не, не бих казала.

— „Не бих казала“ не значи „не“.

— Тогава просто „не“. — Подразнена, тя махна с ръка.

— Джена, аз съм израснал в опасни квартали. За мен се грижеха социалните служби. Виждал съм достатъчно бити жени. Освен това пиша за престъпления повече от десет години. Ако това, което ми каза, е вярно — ако сестра ти е била убита и убиецът й иска да убие и теб — тогава ти никога няма да си в безопасност. Не можеш да се криеш цял живот. Някой ден нещо ще се случи и той ще те намери.

— Ако се опитваш да ме уплашиш…

— Опитвам се да ти отворя очите. Освен че се криеш, какво всъщност правиш, за да се предпазиш?

— Не съм в състояние да направя друго.

— Защо не се опиташ да намериш доказателства срещу убиеца?

— Не мога, докато съм тук и защитавам Лекси. Сестра ми беше убита на другия край на страната.

— Ще се изненадаш колко неща можеш да направиш, ако знаеш как.

Тя го погледна в очите и в душата й покълна зрънце надежда.

— Искаш да кажеш, че можеш да ми помогнеш ли?

— Умея да изравям факти.

Ами ако се разбереше, че той проучва случая? Ако това провокираше Брад, ако му дадеше някаква следа?

— Не мога да поема риска — произнесе бавно тя.

— Не можеш да си позволиш да не го поемеш. Човек, който е убил веднъж, няма да се побои да убие пак.

— Ако не правя нищо и се крия, той може да забрави за нас.

— Да забрави за единственото си дете? Хайде, стига, Джена. Знаеш, че няма да стане така. Няма да помогнеш на себе си и на Лекси, като се преструваш, че проблемът ще изчезне. Няма да изчезне. Джена, разкажи ми. Разкажи ми, преди да е станало твърде късно.