Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (1)

Глава 1.

Джена Дейвис потръпна, когато пое от пазара по тъмната, призрачна улица към пристанището. Вятърът навяваше в лицето й гъстата, студена и влажна мъгла, прииждаща откъм океана. Ако не й трябваше мляко за закуската на Лекси, нямаше да я влачи със себе си в студената нощ, вместо да си стоят в топлата, уютна къща. Но не можеше да остави седемгодишното си дете само у дома.

Макар да харесваше Ейнджълс Бей^[1], намиращ се на каменистото крайбрежие в Централна Калифорния и отдалечен от други населени места, на моменти изолираността я караше да се чувства несигурна. Откъм бара на Мъри долиташе музика; заведението беше популярно сред местните и туристите, но иначе този район беше пуст. През деня малкото пристанище беше пълно с хора, обаче сега призрачните очертания на полюшващите се на водата лодки я тревожеха.

Каза си, че не бива да се поддава на въображението си, но зловещото сияние на уличните лампи и мисълта, че някой може да я следи, подсилваха страховете й. Въпреки че беше прикрила следите си, не се чувстваше в безопасност. Понякога се питаше дали отново ще изпита чувството на сигурност.

Все пак сега домът й беше в Ейнджълс Бей, с Лекси бяха тук вече два месеца и започваха да свикват.

От частните уроци по пиано печелеше достатъчно, за да се издържат. Малката току-що беше завършила първи клас и следващата седмица тръгваше на лятно училище. Все още имаше кошмари, но вече не изпитваше такъв неудържим страх.

Нямаше причина да се притеснява и все пак, докато бързаха към колата, притисна детето по-плътно до себе си. Внезапно Лекси спря и посочи към кея:

— Виж, ангел.

Джена въздъхна. Малката беше обсебена от мисълта за ангелите, откакто дойдоха в града и научиха легендата за прочутото корабокрушение — как някои пасажери не могли да се доберат до брега и как ангели пазели залива. От няколко дни въображението на Лекси се беше развихрило още повече — в интернет беше качен клип с привидения, танцуващи по водата, и загадъчни символи, появяващи се на скалата. Видеото беше привлякло тълпи посетители тъкмо навреме за летния фестивал, който започваше следващата вечер.

Джена се канеше да каже на Лекси, че й се привижда, но зърна смътен силует в края на кея: жена с широка рокля и с дълга руса коса, развявана от вятъра. Непознатата преметна крак през парапета и се загледа във водата.

Сърцето на Джена заби до пръсване. Косата на жената беше като на Кели — но това не беше Кели, а друг човек. Човек в много опасно положение.

Жената прехвърли през парапета и другия си крак и застана на тясната дъска, която я делеше от студената вода. Хвана се отзад за преградата и вдигна лице към небето, сякаш произнасяше молитва в безмълвна молба.

— Дали ще полети? — попита Лекси. — На небето ли ще отиде?

— Не е ангел — поправи я Джена, отвори вратата на колата и остави торбата на задната седалка. По дяволите! Само това й липсваше — нови проблеми, но наоколо нямаше други хора, а жената се олюляваше и всеки миг можеше да полети надолу. — Да идем да я поздравим и да проверим дали е добре. — Джена хвана Лекси за ръка и двете забързаха към кея.

От вятъра очите й сълзяха, бореше се с почти неудържимото желание да се обърне, да се върне при колата и да си тръгне. Това не беше неин проблем; замесването й можеше да се окаже опасно. Въпреки това продължи напред.

— Здравейте — извика, когато наближиха края на кея. — Какво правите? Имате ли нужда от помощ?

Жената не реагира, само вдигна още веднъж лице към небето. После отмести от парапета първо едната си длан, след това другата и протегна ръце. След миг нададе остър, пронизителен писък и полетя надолу.

Джена бързо свали палтото и обувките си и извика:

— Стой тук, Лекси. Не мърдай. Разбираш ли какво ти казвам? Не се приближавай до парапета!

— Какво… какво правиш? Къде… къде отиваш? — заекна детето със страх в очите. — Не ме оставяй сама. — Сграбчи дланта на Джена, впивайки в нея малките си пръстчета.

Джена приклекна, за да я погледне в очите:

— Веднага се връщам, Лекси. Трябва да спася онази жена, миличка. Няма кой друг да го направи. — Господи, така й се искаше да има, но дори след писъка откъм близките сгради не се показа никой. Нежно отмести пръстите на Лекси, извади мобилния си телефон и набра 911, след което го подаде на детето:

— Когато вдигнат, кажи им веднага да дойдат на кея, защото във водата е паднала жена. Разбираш ли? — Изчака детето да кимне и повтори: — А ти не мърдай оттук! Не прави дори крачка встрани! — Затича се към парапета и го прекрачи. Погледна надолу и я прониза страх. До водата имаше поне четири-пет метра, а тя не беше добър плувец.

Чу как Лекси крещи по телефона, но помощта нямаше да пристигне навреме — момичето махаше с ръце и току потъваше под тъмните вълни. Тя си пое дъх, затвори очи и скочи. Сърцето й спря за миг — водата беше ледена. Дрехите я теглеха надолу и й се стори, че мина цяла вечност, докато изплува на повърхността. Пое си жадно въздух — и се заоглежда за жената, като риташе, за да се задържи на повърхността. Беше тъмно, бързото течение я тласкаше под мрачния кей, но от непознатата нямаше и следа. Дали не беше закъсняла? Внезапно видя водовъртеж от мехурчета, ръка и глава, която ту потъваше, ту се показваше над вълните. Заплува бързо натам, гмурна се и сграбчи жената за косата, после за ръката и я задържа здраво, докато изплуваха на повърхността. Непознатата кашляше и примигваше, погледът й беше размътен.

— Всичко е наред. Добре си — извика Джена, но жената затвори очи и се заизплъзва от хватката й. Тя прехвърли ръка около врата й и заплува към стълбата в края на кея. Течението я тласкаше обратно, силите й постепенно се изчерпваха, студът сковаваше крайниците й. Ами ако не успееше да се добере до кея? В ума й изникна познатият болезнен припев: „Не си достатъчно добра. Трябва да се справиш по-добре, да се стараеш повече, иначе ще си останеш неудачница.“ Тя го прогони от главата си. Нямаше да се провали. Не можеше да го допусне. Воят на сирената й даде нови сили и тя заплува още по-усърдно. Можеше да се справи. Когато стигна стълбата, вече чуваше как по дъските трополят стъпки. В мига, в който се хвана за първото стъпало, притича пожарникар, който се спусна надолу, пое загубилата съзнание жена и я издърпа. Щом той се изкачи по стълбата, негов колега се спусна да помогне на Джена.

Изведнъж се почувства изтощена и благодари за силата му. Ръцете й горяха от напрежението, краката й трепереха. Стигна до платформата на кея и се отпусна на колене. Лекси се хвърли в обятията й и захлипа.

— Всичко е наред, миличка. Добре съм — успокои я Джена и я погали по гърба. — Справи се много добре. Гордея се с теб. — Детето продължи да плаче, обгърнало здраво врата й с ръчички. — Всичко е наред, съкровище. Всичко е наред.

Най-сетне малката вдигна глава, по страните й се стичаха сълзи. Джена се разкая, че я бе уплашила толкова. Страхът беше последното, от което Лекси имаше нужда.

— Мислех, че няма да се върнеш — проплака дъщеря й.

— Никога няма да те оставя, Лекси. Никога.

Момиченцето се вгледа в лицето на Джена и страхът в очите й бавно угасна.

— Добре — кимна накрая успокоено, после избърса в ръкава на пуловера мокрото си лице. — Защо ангелът не полетя?

— Не беше ангел, миличка.

Джена погледна към младата жена на платформата, която кашляше и повръщаше морска вода, и въздъхна облекчено. Девойката беше по-млада, отколкото бе решила отначало, вероятно на шестнайсет-седемнайсет години. По бледите й страни бяха полепнали мокри кичури дълга руса коса. Очите й бяха широко отворени и объркани. Дали си даваше сметка, че се е разминала на косъм със смъртта? Защо, за бога, бе решила да се самоубие? Към тях се приближи полицай и Джена вдигна глава към него — беше Джо Силвейра, началникът на участъка. Беше на трийсет и пет четирийсет години и доскоро беше работил за лосанджелиската полиция. Имаше репутацията на много интелигентен и проницателен човек, поради което тя избягваше да говори с него. Целта й беше да се слива с останалите, а не да изпъква сред тях. Досега. Нервите й се обтегнаха.

— Искате ли да се увиете? — предложи той и й подаде едно одеяло. — Сигурно сте премръзнали.

— Благодаря — каза Джена, изправи се и се загърна с одеялото. През тялото й премина ледена тръпка и зъбите й затракаха. Трябваше да си отиде вкъщи на топло и далеч от ченгетата.

— Аз съм полицейски началник Силвейра. Мисля, че не се познаваме официално, макар че няколко пъти съм ви виждал в закусвалнята.

— Аз съм Джена Дейвис, а това е дъщеря ми Лекси.

Полицейският началник се усмихна на дъщеря й, после отново погледна Джена.

— Какво ще кажете да ви заведа до клиниката, за да ви прегледат? — предложи.

Там щеше да се наложи да попълва формуляри, да отговаря на разни въпроси, помисли си тя.

— Не, добре съм — отвърна бързо. — Само съм настинала, това е. Трябва ми само една гореща вана.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви прегледа лекар?

— Сигурна съм.

— Добре. Не искам да ви държа тук на студено посред нощ, но бихте ли ми казали какво стана?

— Двете с Лекси се връщахме от пазара и видяхме момичето да прекрачва парапета. Когато скочи във водата, аз скочих след него.

— Много смело — отбеляза началникът. — Впечатлен съм.

Джена не желаеше да е впечатлен. Не желаеше изобщо да мисли за нея, но вече беше твърде късно.

— Всеки на мое място би го сторил — каза и сви рамене.

— Много се съмнявам. Познавате ли девойката?

— Досега не я бях виждала.

— Нито пък аз — каза замислено той и погледна към младата жена, която слагаха на носилка. — А познавам почти всички тийнейджъри в града. Значи казвате, че е скочила, а не е паднала? Не е било инцидент.

Джена поклати глава:

— Прескочи парапета и се пусна. Надявам се да се оправи.

— Предполагам, че сте й спасили живота. — Той отново я погледна внимателно. — Нищо ли не ви каза, докато бяхте във водата?

— Нищо — поклати глава Джена. — Мога ли вече да си вървя? — попита, подаде му одеялото и грабна от земята палтото и обувките си.

— Разбира се. Ако нямате нищо против, утре може да се наложи да ви задам и други въпроси.

— Казах ви всичко, което знам. Събитията се развиха много бързо.

Началник Силвейра кимна:

— Погрижете се за себе си тогава.

— Обещавам. — Тя си запроправя път през хората, които се трупаха наоколо. Няколко души я повикаха по име, но тя продължи бързо към колата. Тъкмо помогна на Лекси да влезе, в лицето й блесна светкавица на фотоапарат. Заслепена, тя вдигна ръка, но мъжът вече бе успял да я снима още веднъж.

Разгневена, Джена хвърли палтото и обувките си в колата и се обърна към него:

— Какво, по дяволите, правите? Защо ме снимате? — За момент я обзе ужас, че са я открили.

— Спасихте живота на едно момиче — отвърна мъжът и свали фотоапарата. — Вие сте героиня.

Джена се намръщи. В сумрака видя, че мъжът е висок, с широки рамене и чуплива кестенява коса и носи дънки, тъмна фланелка и черно яке.

— Кой сте вие? Не сте от града — промърмори.

Познаваше сътрудничката на местния вестник — шейсетгодишна жена на име Гладис.

— Казвам се Рийд Танер. Не съм от вестника на Ейнджълс Бей, макар че дойдох да търся ангели — отвърна провлачено.

Трябваше да се досети, че е дошъл заради известния видеоклип в интернет.

— Тук няма ангели — отговори по-рязко, отколкото й се искаше.

— Жалко. Та как се казвате?

— Не е важно.

Преди той да се усети, грабна фотоапарата му, вмъкна се бързо в колата, затръшна вратата и я заключи отвътре.

— Ей, апаратът ми трябва — каза човекът на име Рийд и зачука по стъклото.

Без да му обръща внимание, Джена се зае с копчетата на очевидно скъпия цифров фотоапарат.

— Какво правиш? Защо му го взе? — попита Лекси. — Той… е я-ядосан — заекна притеснено.

— Няма нищо, миличка. Не е учтиво да снимаш хората, докато… докато са мокри. — Изтри последните две снимки, после спусна малко стъклото и върна фотоапарата на мъжа.

— Вие сте луда — каза той, докато клатеше невярващо глава. — Мога да ви снимам пак.

— Не и тази вечер. — Включи двигателя и потегли. В огледалото за обратно виждане видя как той я гледа и усети, че е допуснала ужасна грешка, като го е предизвикала. Но какво друго й оставаше? Не можеше да си позволи да публикуват снимката й във вестник. Надяваше се той да се върне там, откъдето е дошъл, и да забрави за нея.

В противен случай щеше да се наложи пак да бягат.

 

 

Рийд стоеше, вперил поглед в отдалечаващите се светлини на колата; чувстваше се така, сякаш се събуждаше от продължителен, дълбок сън. Последните единайсет месеца представляваха поредица от безкрайни дни, които се сливаха в едно, седмици, през които се опитваше да не мисли, да не си спомня. Беше приел поръчката от списание „Спотлайт“, за да си осигури някакви пари, докато реши дали иска да се върне към кариерата, от която някога беше обсебен. След като завърши Нортуестърнския университет и започна работа в „Ню Йорк Таймс“, изобщо не си представяше, че дванайсет години по-късно ще се занимава с нещо по-малко важно от значими политически и световни събития; определено не и с евтини сензации за някакви ангели. Някога преследваше страстно истината и справедливостта, но стремежът му го бе направил безразсъден. Беше готов на всичко за един репортаж и негова добра приятелка плати ужасна цена за амбицията му.

Щом настанеше дълбока нощ и не можеше да избяга от мислите си, той все още виждаше как спускат ковчега й в земята. Чуваше риданията на множеството опечалени и виждаше обвинението в очите им. Никой не каза „Ти си виновен“, но нямаше и нужда. Дълбоко в душата си Рийд го знаеше и се съмняваше, че някога ще може да избяга от безмилостно измъчващите го спомени. През изминалата година се опитваше да намери забрава в алкохола, но проблемът с пиенето беше, че в един момент той неизменно изтрезняваше.

Обърна гръб на случващото се на кея и пое по улицата към заведението на Мъри. Тъкмо натам отиваше, когато бе чул сирените и бе решил да тръгне след тях. Старите навици трудно се изкореняваха, а той тичаше след линейките от дете. Полицейските сирени бяха чест гост в квартала, в който бе израснал. Още си спомняше пулсиращите светлини, които посред нощ играеха по тавана в стаята му, и как пропълзяваше до прозореца, за да гледа полицаите, докато арестуват някого в уличката зад къщата му.

Въздъхна и мислено си повтори любимата си мантра: „Назад не гледай, не гледай напред, пет пари не давай.“

Какво като беше провел интересен разговор с една непозната? Не беше дошъл да разследва опит за самоубийство, нито да се разсейва с някаква смела героиня. Трябваше да се съсредоточи върху видеоклипа в интернет, който бе разпалил интереса на цялата страна, както и върху надеждата, че най-накрая има доказателства за съществуването на ангелите — надежда, на която скоро щеше да сложи край. Ангелите бяха реални колкото и героите от приказките. Определено не се разхождаха по улиците на Ейнджълс Бей. Или пък се разхождаха? Пред очите му се появи лицето на брюнетката с бдителните, гневни очи. Беше скочила в тъмното море, за да спаси живота на една непозната. Що за жена би направила такова нещо? Дявол да го вземе, може пък тя наистина да беше ангел.

Обзе го неудържимо любопитство. Не искаше да му се поддава. Повече не го беше грижа за истината, справедливостта и това да даде лъч светлина на този зъл свят. Нямаше да я гони. Нямаше.

Поне не тази нощ.