Уилиям Макдоналд
Христос и църквата (15)

Финансите на църквата

I. Кой е източникът на финансите на църквата?

Навсякъде в Новия Завет или е казано изрично, или се подразбира, че църквата получава своите средства от тези, които са в нея. Никъде няма и намек за това неспасени хора извън църквата да допринасят за нейното финансово осигуряване. Даването е един акт на поклонение и е запазено само за онези, които са изкупени чрез скъпоценната кръв на Христос. Освен това никъде не се споменава за местно събрание, което да се финансира, субсидира или подкрепя от някоя друга църква, група от църкви или църковен съвет. Всяко местно събрание трябва да се самофинансира. Главните положения на Новия Завет във връзка с този важен проблем за финансирането на църквата могат да се систематизират така:

А. Всичко, което има един християнин, принадлежи на Бога.

Вярващият трябва да се чувства като настойник, който използва всичко, което притежава, по възможно най-добър начин — за прослава на своя Господар (вж. Лука 16:1-12). Ф. Б. Мейър обяснява тази истина така:

„Ние сме определени за настойници, но не за да трупаме парите на нашия Господ за себе си, а за да Му служим с всичко, което не ни е необходимо, за да поддържаме себе си и нашите близки в положението, в което ни е поставил Бог. Единствената ни светска цел трябва да бъде да използваме така парите на нашия Господ, че когато Той дойде да ни потърси сметка, да можем да Му представим с радост резултата от нашето настойничество“.^[1]

Б. И така, ние имаме наставление да даваме за Господното дело.

1. Кога трябва да даваме?

„Във всеки първи ден на седмицата всеки от вас да си отделя и да събира.“

1 Кор. 16:2

2. Колко трябва да даваме?

а. „Според успеха на работите си“ (1 Кор. 16:2).

б. Както е давал Христос. Той е бил богат, но е станал беден, за да се обогатим ние (2 Кор. 8:9). Нашият пример за даване е Христос.

в. Ние трябва да даваме от нашия недостиг, а не от нашия излишък (Марк 12:44).

г. Накратко, християнинът трябва да дава щедро. Десятъкът (една десета) е бил минимумът, който е трябвало да дават евреите. Те са давали десятъци и приноси. Нито един християнин не трябва да се задоволява да дава под благодат това, което е трябвало да се дава като минимум под закона.

3. В какъв дух трябва да даваме?

а. Най-напред трябва да предадем себе си на Господа (2 Кор. 8:5). По този начин ние признаваме, че Му принадлежим.

б. Даването трябва да е от любов (1 Кор. 13:3), в противен случай то е безполезно.

в. То трябва да е тайно (Мат. 6:1-4) — толкова тайно, че лявата ти ръка да не знае какво прави дясната.

г. Трябва да даваме „на драго сърце“, а не „от принуждение“ (2 Кор. 9:7).

д. Ние четем, че ранните християни са продавали имотите си и са разделяли богатствата си с другите (Деян. 2:44-45; 4:31-37). Всичко това е било външен израз на тяхното истинско духовно общение. Никъде в Новия Завет обаче няма изрична заповед за такова нещо. Дори наставленията за даване предполагат лично притежание на собственост. Тези действия на ранната църква са били абсолютно доброволни. Те не трябва да се смесват с монашеството или с комунистическите идеи от нашето съвремие.

4. Какви са наградите за даването?

а. Когато сме верни в използването на неправедното богатство (парите), Бог ще ни повери истинското (духовното) богатство (Лука 16:11).

б. Плодът се умножава за сметка на даващия (Фил. 4:17). Той ще има богатства в небето (Мат. 6:19-21), защото неговите подаръци са „благоуханна миризма, жертва приятна, благоугодна на Бога“ (Фил. 4:18).

В. Тези, които отговарят за финансите на църквата, трябва да прилагат такива методи, които не събуждат никакво подозрение у другите.

„Понеже се грижим за това, което е добро, не само пред Господа, но и пред хората.“

2 Кор. 8:21

За финансите на събранието трябва да отговарят най-малко двама души. В Деяния 6:1-6 четем, че за разпределянето на средствата между вдовиците в събранието са били определени седем мъже. Относно броя на хората, които отговарят за парите в църквата, Посланията не съдържат точни инструкции, но от 1 Кор. 16:3-4 и 2 Кор. 8:18-19 става ясно, че тази отговорност се е носела от повече от един човек. В първия пример Павел казва, че ще изпрати онези, които те ще одобрят, за да отнесат подаръка им в Ерусалим, и ако е необходимо, ще отиде и той с тях. Забележете употребата на множественото число — „онези“ (ст. 3) и „те“ (ст. 4). Във втория пример Павел обяснява, че „за делото на това благодеяние“ е бил избран да пътува заедно с него и един друг брат от църквата.

II. Как да изразходваме средствата на църквата?

Новият Завет ни разкрива три основни цели, за които могат да се изразходват средствата на църквата: за вдовиците в събранието, за бедните светии и за тези, които посвещават времето си на проповядване и поучаване на Словото.

А. За вдовиците в събранието (Деяния 6:1-6).

За да попадне в категорията на „вдовиците, които наистина са вдовици“ (1 Тим. 5:3-16), една жена трябва да отговаря на следните изисквания:

1. Тя трябва да „е останала сама“, тоест да няма никакви роднини, които да й помагат, и изцяло да „се надява на Бога“ за своите нужди (4, 5, 16 ст.).

2. Трябва да бъде най-малко на шестдесет години.

3. Трябва да е известна с:

а. добрите си дела;

б. децата си, които е отгледала;

в. гостоприемството си;

г. милосърдието си (вж. ст. 10).

Б. За светиите, които са бедни.

Бог много пъти ни увещава да не забравяме бедните (напр. Гал. 2:10; Рим. 12:13). Освен това благоденствието на един човек в Стария Завет е тясно свързано с отношението му към неговите нуждаещи се братя (Второзак. 14:29).

Около 49 год. сл. Хр. много от християните в Юдея са изпаднали в голяма бедност. Това вероятно се е дължало на жестоките преследвания и разпространения глад. Светиите от Антиохия са изпратили помощ на братята си в Юдея чрез Варнава и Савел (Деяния 11:27-30). Събранието в Коринт е било посъветвано да направи същото (1 Кор. 16:1-3; 2 Кор. 8 и 9). Така и ние носим отговорност да подпомагаме онези наши братя и сестри, които са изпаднали в нужда. Господ Исус казва: „Защото сиромасите винаги се намират между вас“ (Марк 14:7). Добре е за едно събрание да има в него бедни братя и сестри, за които да се грижи. Барнс посочва, че един много добър начин за обединяване на християните и за предотвратяване на отчуждението, завистта и съперничеството е наличието на нужди, за които да се грижат всички заедно, от които да се интересуват всички заедно и за които да допринасят всички заедно.

Събранието обаче не е отговорно за онези бедни, които не желаят да работят. В такива случаи божественото правило е, че „ако някой не иска да работи, той също и да не яде“ (2 Сол. 3:10).

В. За онези, които посвещават времето си на Господното дело.

1. Божествената наредба тук гласи, че тези, които проповядват Евангелието или поучават на Словото, имат право да се издържат от светиите.

„А тоя, който се поучава в Божието слово, нека прави участник във всичките си блага този, който го учи.“

Гал. 6:6

(вж. също 1 Кор. 9:4-14; 1 Тим. 5:17-18).

2. Много често апостол Павел е работел с ръцете си, вместо да приема дарения от събранията (Деян. 18:3).

За да прави това, неговите причини са били следните:

а. Да служи за пример на ефесяните, за да могат и те да помагат на слабите и да познаят благословението на даването (Деян. 20:33-35).

б. Да не дава повод на онези от коринтяните, които го критикували, да го обвинят в користолюбиви цели (2 Кор. 11:7-12).

в. Да освободи вярващите в Солун от грижата за неговата поддръжка (1 Сол. 2:9; 2 Сол. 3:7-9). Тези светии са били бедни и преследвани.

3. Събранието във Филипи е похвалено за това, че е послужило на Павел (Фил. 4:10-19). Забележете, че Павел не иска това благодеяние заради себе си, а заради плода, който се умножава за тяхна сметка.

4. Забележете също, че макар Павел никога да не говори открито за своите нужди, той не се колебае да стори това за нуждите на други светии (2 Кор. 8 и 9). И така, има разлика между информацията и застъпничеството. Както посочва и д-р Чейфър, „всички ще се съгласят, че ние наистина имаме нужда от информация, иначе не може да има никакво разумно даване; но проблемът не е толкова в информираността, колкото в застъпничеството“.

III. Заключение.

Читателят на Новия Завет ще забележи колко просто е всичко, свързано с финансите на църквата. Няма никакви утежняващи, регулиращи правила; никаква сложна, затрудняваща финансова организация. Ако следваме простите наставления на Библията, ще получим два важни резултата:

а. Нуждите на събранието ще бъдат щедро задоволени без застъпничество.

б. Църквата няма да бъде укорявана от света като институция, чиято цел е правенето на пари.