Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Here’s the difference, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Религиозен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране
vesi_libra(2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5(2020)

Издание:

Автор: Уилиям Макдоналд

Заглавие: Христос и църквата

Преводач: Екатерина Абаджиева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Верен

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: религиозен текст

Националност: американска (не е указана)

ISBN: 978-619-7015-79-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10618

История

  1. —Добавяне

Свещенство на всички вярващи

Седмата и последна истина за църквата, която споменахме още в началото, е че:

Е. Всички вярващи са Божии свещеници.

Всяко местно събрание трябва практически да свидетелства за тази истина, като отхвърля всякакво друго свещенство и като насърчава всички вярващи да упражняват привилегиите и отговорностите, свързани с тази свещена служба, както като отделни личности, така и като общност.

1. В Стария Завет законът на Мойсей отделя племето на Леви и семейството на Аарон за свещеници на израелския народ. Тези свещеници са носели специални дрехи, имали са специални привилегии и са стояли като посредници между Бога и народа на Израел. Само те са имали право да влизат в светилището и само те са можели да принасят жертвите, описани от закона.

2. В християнството всичко това е променено. Сега според Новия Завет всички вярващи са свещеници:

а. В 1 Петр. 2:5 четем: „И вие, като живи камъни, се съграждате в духовен дом, за да станете свято свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исус Христос“.

б. Пак в 1 Петр. 2:9 се казва: „Но вие сте избран род, царско свещенство, свят народ, народ, който Бог придоби, за да възвестява добродетелите на Този, който ви призова от тъмнината в Своята чудна светлина“.

в. И в Откр. 1:5-6: „На Този, който ни люби, и ни е освободил от греховете ни чрез кръвта Си, и който ни е направил царство и свещеници на Своя Бог и Отец, на Него да бъде слава и господство за вечни векове. Амин“.

Мартин Лутер се бори горещо за истината, че всички вярващи са свещеници. Той пише така:

„Всички вярващи са свещеници и нека бъде анатема на този, който твърди, че има и други свещеници, освен християните. Защото това ще бъде твърдение без доказателства от Божието Слово, без никакво друго основание освен човешките думи или тежестта на традицията, или мнозинството на тези, които мислят така“.[1]

3. Сред най-важните задължения на свещеника е и принасянето на жертва. В Стария Завет жертвите обикновено са се състояли от заклани животни. За разлика от тях жертвите, които принася вярващият днес, са:

а. Жертвата на тялото (Рим. 12:1). Това не е смъртна жертва, а „жертва жива, свята, благоугодна на Бога“.

б. Жертвата на материалните блага (Евр. 13:16). „А не забравяйте да вършите добро и да разделяте с другите, защото такива жертви са угодни на Бога“.

в. Жертвата на хвалението (Евр. 13:15). „И така, чрез Него нека принасяме на Бога непрестанно жертва на хваление, сиреч плод на устни, които изповядват Неговото име“. Тази „жертва на хваление“ трябва да бъде както индивидуална, така и обща. Последната — колективното поклонение, при което вярващите са свободни да вземат участие в общото хваление, — е практически унищожена от стереотипните, предварително предписани служби в наши дни. Резултатът е едно поколение от неми свещеници — състояние, което не се наблюдава никъде в Писанията.

4. Другите задължения на свещеника включват молитвата, свидетелстването за Бога и грижата за Неговия народ. И така, вярващият непрекъснато трябва да упражнява тази своя свещена служба.

„Учението на цялото Писание по този въпрос (Рим. 8:14; Гал. 5:18; Йоан 16:13) показва съвсем ясно, че то трябва да се прилага в целия ни живот от сутрин до вечер всеки ден в седмицата, а не само в деня на Господа. То със сигурност не бива да се ограничава само във времето между началото и края на събранията на църквата, когато се срещаме за поклонение, за четене на Библията или за молитва, а трябва да включва човека като цяло, тоест да не остава само в помещенията за събрания, а да излиза извън стените на тези зали, къщи или църковни сгради. В този смисъл на думата целият новозаветен Божи народ е «царско свещенство» и «свят народ» (Изх. 19:6; 1 Петр. 2:2-9).“[2]

5. И както е истина, че всеки вярващ е свещеник, така също е истина, че всеки вярващ има нужда от свещеник. Тази негова нужда е напълно удовлетворена в Господ Исус Христос. Посланието към евреите нарича Този наш благословен Господ „Велик Първосвещеник“, който може да състрадава с нас в нашите немощи, защото „е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях“ (Евр. 4:15).

6. И така, всяко местно събрание трябва да признае Господ Исус за Великия Първосвещеник, а всеки вярващ — за свят и царски свещеник. Но дали това е така в съвременното християнство? За съжаление картината, която виждаме в християнския свят днес, е точно обратната — църквата се е върнала отново назад към свещеническата система на юдаизма. Макар и да признават, че вярват в истината за свещенство от всички вярващи, много църкви създават свое отделно свещенство, основаващо се до голяма степен на системата в Мойсеевия закон. В резултат на това ние имаме:

а. Отделна класа от хора, определени да извършват богослуженията.

б. Църковна йерархия от служители с гръмки титли, които ги разграничават от обикновените миряни.

в. Специално облекло, което отличава тези хора като по-особени от другите.

Освен това от юдаизма са били възприети такива атрибути като:

а. Специално осветени сгради със сложно изработени олтари, църковни украшения и други материални принадлежности, които представляват съставна част от поклонението.

б. Внушителни ритуали, които се харесват на естествения човек.

в. Религиозен календар със свети дни и празници.

Във връзка с тази ужасна смес от юдаизъм и християнство д-р Скофилд прави следния коментар:

Спокойно можем да кажем, че юдаизирането на църквата е допринесло много повече за забавянето на нейното развитие, изкривяването на нейната мисия и разрушаването на нейната духовност от всички останали фактори, взети заедно. Вместо да следва своя начертан път на отделяне от света и следване на Господа в божественото си призвание, тя използва еврейските Писания, за да оправдае принизяването на своите цели към преследване на постиженията на световната цивилизация, натрупване на богатства, извършване на допълнително наложени ритуали, издигане на внушителни църковни сгради и разделяне на едно равнопоставено братство на две отделни класи — „духовенство“ и „миряни“.[3]

Нима Бог е спрял да призовава Своя народ днес да се отдели от тази религиозна система на разделения и сенки на истинските неща, за да намери своята пълнота в Името на Господ Исус?

7. Само църква, която изпълнява изредените по-долу изисквания, напълно съзнава своето участие в общото новозаветно свещенство:

„Местна църква, в която редовно се провеждат и посещават молитвени събрания, изпълнени с Духа.

Местна църква, чиито членове се чувстват практически помощници и съработници на Господните служители на световната нива. Местна църква, която работи упорито и енергично за проповядването на Евангелието чрез разпространението на литература, лични свидетелства и, когато е възможно, публични евангелизации.

Местна църква, в която съществува духовна атмосфера на топлота и любов, в която всеки се стреми да помага на другите в молитвен дух и чрез взаимно внимание и милосърдие с цел светиите да се упражняват в любов и в добри дела.

В такава една местна църква събранията и службите се ръководят от Светия Дух и от дарбите на Светия Дух — така, както Самият Господ ги е разпределил; те се развиват многообразно — според Божието назначение; и протичат в братско общение, в зависимост от Христос и следователно в святата свобода на Духа (1 Кор. 12:4-11; 14:26). И когато църквата се събира на Господната трапеза, за да възхвали жертвата на своя Свещеник на Голгота, поклонението на свещениците се издига до небесното Светилище, по този начин и така привилегията на общото свещенство на църквата“.[4]

С тези разсъждения върху свещенството ние приключваме разглеждането на седемте жизненоважни истини, свързани със световната църква, които всяко местно събрание трябва да се стреми да изявява и практикува. Едва ли е необходимо да казваме, че има още много истини за църквата, които могат да се споменат тук, но ние смятаме, че тези седем са достатъчни, за да покажат, че местното събрание трябва да бъде точно изображение или миниатюрно копие на всичко, което е истина за цялото тяло на Христос.

На следващите страници ще се занимаем с въпросите за:

— ритуалите в църквата;

— молитвеното събрание;

— епископите и дяконите;

— финансите на църквата;

— служението на жените;

и ще завършим изследването си с една заключителна глава, която се нарича „Нека да излезем вън от стана при Христос!“.

Бележки

[1] Цитирано от Hoste, W. Bishops, Priests and Deacons/ У. Хост, Епископи, свещеници и дякони/ (London: Pickering & Inglis), стр. 73

[2] Sauer, Erich. In the Arena of Faith/ Ерик Сауър, На арената на вярата/ (Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans Publ., Co., 1955), стр. 134.

[3] Scofield, Dr. C. I. Rightly Dividing the Word of Truth/ Д-р Скофилд. Да разделяме правилно Словото на истината/ (New York: Loizeaux Bros., Inc.), стр. 17

[4] Sauer, Erich. In the Arena of Faith/ Ерик Сауър, На арената на вярата/ (Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans Publ., Co., 1955), стр. 151–152. Стр. 78 По идея на подобна перифраза върху членството в църквата от Newell, Wm. R., Romans: Verse by Verse/ Нюуъл. Римляните: стих по стих/ (Chicago: Grace Publications, 1945), стр. 70.