Уилиям Макдоналд
Христос и църквата (8)

Разрастване на църквата

Друга важна истина за църквата, която местното събрание трябва да знае и да упражнява на практика, е, че:

Д. Дарбите се дават за изграждане на църквата.

1. Тъй като изграждането включва растеж или разрастване, тук ние ще разгледаме въпроса за Божията програма за разрастването на църквата.

Църквата е онази единица на земята, чрез която днес Бог благоволява да разпространява християнската вяра. Всяко местно събрание непрекъснато трябва да се стреми да се разраства, да достига нови райони, да се размножава и да се среща с новопоявили се събрания.

Както вече беше посочено, възкръсналият Глава на църквата дава дарби на църквата, чрез чиято правилна употреба църквата може да расте.

2. По-нагоре споменахме, че първоначално е имало пет дарби — дарбите на апостоли, пророци, благовестители, пастири и учители. Предполага се, че първите две са били свързани най-вече с основаването на църквата и че нуждата от тях като цяло е отминала след завършването на Божието Слово в писмен вид.

Това означава, че днес ние имаме три дарби — дарбите на благовестители, пастири и учители. Сега ще разгледаме целите на тези дарби и начина, по който те функционират.

3. Целта на дарбите е описана в Ефес. 4:12-13: „С цел да се усъвършенстват светиите за делото на служението, за назиданието на Христовото тяло, докато ние всички достигнем в единството на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота“.

При първото четене на тези стихове човек може да стигне до извода, че има три отделни причини за даването на дарбите:

а. за делото на служението;

б. за изграждането на Христовото тяло;

в. за усъвършенстването на светиите.

Но дали това наистина е така? В други версии (като например Ревизираното издание на Библията^[1]) стихът е преведен така:

„За усъвършенстването на светиите за делото на служението за изграждането на Христовото тяло.“

Този превод говори не за три несвързани една с друга цели, а за една цялостна цел — да се изграждат светиите във вярата, за да могат те на свой ред да извършват делото на служението, така че тялото на Христос да се изгражда физически и духовно. Именно светиите трябва да извършват делото на служението.

Тази истина би могла да се илюстрира чрез диаграма. Кръгчето в центъра показва дарбата, която може да се нарече дарба на учител. Учителят служи на тези, които са около него, така че те се усъвършенстват (тоест изграждат се във вярата). Те от своя страна отиват и служат на други и така църквата расте и се разраства. Това е божественият начин за достигане на най-много хора за най-кратко време.

Според този божествен модел евангелизаторите, пастирите и учителите никога не трябва да забравят работата по достигане, обучение и подготвяне на други хора, които да извършват делото на служението.

И макар че не всеки християнин има дарбата да бъде евангелизатор, пастир или учител, всеки християнин може да вземе по някакъв начин участие в делото на Христос. Всеки член на събранието може да участва в поклонението, в спечелването на нови души за Господа, в ученето на Библията и в разпространението на вярата.

Това важно задължение е подчертано още веднъж във 2 Тимотей 2:2.

„И каквото си чул от мен при много свидетели, това предай на верни хора, които да са способни да научат и други.“

Този принцип отново може да се илюстрира чрез една диаграма:

4. Още от пръв поглед може да се види, че това е една особено резултатна схема, която води до бързо разпространение на християнската вяра. Отделните вярващи стават зрели християни само когато упражняват дарбите, които Бог им е дал. Узрявайки по този начин, те стават все по-малко уязвими към ученията на лъжливите култове, толкова често срещани в света днес. От друга страна, като се развива и узрява, самата църква става все по-точно изображение на тялото на Христос на земята.

5. На фона на тази картина днес в християнския свят все по-често виждаме нейната пълна противоположност. Обикновено за ръководител на църквата се избира един човек, който проповядва по време на службите, кръщава новоповярвалите, изнася лекции и беседи и изобщо върши всички религиозни задължения в събранието. Хората слушат проповедите чинно седмица след седмица, но в повечето случаи не се нагърбват да вземат някакво активно участие, като смятат, че точно затова дават парите си — за да може другият да върши тази работа вместо тях. Накратко, те се превръщат в едни вечни слушатели, които имат много малко истински личен допир до истините на Божието Слово. В такива църкви винаги съществува опасността хората, макар и израснали в евангелска среда, да си останат „деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, по човешка измама, в лукавство, по хитро измислени заблуди“ (Еф. 4:14).

Системата, за която говорим сега, може да се представи нагледно със следната диаграма:

Тук пасторът^[2] е ръководител на събранието, което послушно посещава всички служби, след което всички се връщат обратно към своите всекидневни задължения, без да чувстват някаква лична отговорност да правят нещо във връзка с това, което са чули. Очевидно това, което един ръководител може да направи в такава една ситуация, е много малко. От друга страна, като си представим колко различна би била картината, ако всички тези хора работеха активно за Господа, сравнението би било поразително.

Именно разсъждения от този род са накарали Александър Макларън да напише следното:

„Аз не мога да не вярвам, че настоящата практика на ограничаване на общественото обучение на църквата до един формален курс е нанесла много вреди. Защо е необходимо винаги да говори само един-единствен човек, а стотици други, които също могат да поучават, винаги да седят тихо и да го слушат или да се преструват, че го слушат? Аз мразя принудителната революция и не вярвам, че която и да е институция — било политическа или религиозна, за свалянето на която е необходимо насилие, трябва да бъде свалена. Но вярвам, че ако нивото на духовния живот между нас можеше да се извиси, щяха да се появят съвсем естествено нови форми, при които щеше да има по-пълно признаване на великия принцип, на който се основава демокрацията в християнството, а именно: «Ще излея от Духа Си на всяка плът… и на слугите Си и на слугините Си ще изливам от Духа Си. В ония дни ще пророкуват».“^[3]

6. Дискусията за един или повече ръководители на църквата поражда следните въпроси: „Какво е положението с пастирската система? Тя библейска ли е?“. Сега ще се опитаме да дадем отговор на тези напълно уместни въпроси.

Под духовенство ние разбираме отделна група от хора, по човешки упълномощени да ръководят служението на Бога и най-често единствено притежаващи властта да извършват църковни ритуали и обреди.

В началото с радост бихме искали да отбележим, че много от хората, които са заемали духовни постове, са били изтъкнати служители на Христос, използвани от Него по един удивителен начин. На много от тях ние дължим дълбока благодарност както заради тях самите, така и заради тяхното служение — и устно, и писмено. Всички тези, които вярват в Господ Исус, са наши братя. Но ние искаме да кажем съвсем ясно и честно, че идеята за духовенството не се среща в Новия Завет. Никъде в Новия Завет не се говори за един човек, който да отговаря за дадена църква.

И не само че идеята за духовенството не се подкрепя от Новия Завет, но ние вярваме, че тя се противопоставя на учението на Новия Завет.

а. Най-напред тя се противопоставя на принципа на свещенството, което се състои от всички вярващи (1 Петр. 2:5).

В Стария Завет е имало отделна каста от хора, стоящи между Бога и народа. В християнството всички вярващи са свещеници — с всички привилегии и отговорности, които това води със себе си. На практика принципът на ръководене на църквата от един човек води до спотаяване на желанието за поклонение и пречи на служението на свещениците-християни.

б. На второ място, системата на духовенството^[4] забранява упражняването на дарбите в църквата (1 Кор. 12 и 14), тъй като по един своеволен начин тя ограничава служението само до един човек или до официално призната група от няколко лица.

в. Освен това тя стеснява изпълнението на обредите само до кръга на свещеническата каста, докато Писанието не прави такава разлика.

г. Принципът на платеното служение, който винаги съпровожда пасторската система, неизбежно включва задължения към по-високостоящо лице или лица. Този по-висш авторитет може да упражни натиск върху духовника, като му наложи за съблюдаване някакви изкуствени или небиблейски стандарти. Така например често срещана практика е да се съди за ефективността на служението на един духовник по броя на хората, прибавени към списъка на църквата през годината. Това не само че не може да бъде истинско мерило за ефективността на едно служение, но то създава предпоставки за снижаване на критериите за приемане на нови хора в църквата с цел увеличаване броя на приетите. Служителят на Христос в никакъв случай не бива да се принуждава, ограничава или спъва по този начин. Той завинаги трябва да остане свободен на Господа (Гал. 1:10).

д. При системата на духовенството винаги съществува опасността хората да се събират в името на един човек, вместо в името на Господа. Ако силата, която привлича хората към една местна църква е един човек, тя винаги може да изчезне с изчезването на човека. Но ако светиите се събират заедно заради присъствието на Господа, те завинаги ще останат верни на тази църква заради Него.

е. Ако не на теория, то на практика системата на духовенството успява много добре да скрие истината за първенствуващото място на Христос като Глава (Еф. 1:22), а в някои случаи напълно да я отрече.

ж. За хората, които смятат, че епископите, за които става дума в Новия Завет, са същите като духовниците днес, ние бихме искали да напомним, че в Новия Завет се говори за няколко епископа в една църква (Фил. 1:1), а не за един епископ, който да отговаря за една църква или група от няколко църкви.

з. Неоспоримо е, че много хора, които заемат духовни постове, са надарени служители на Христос за църквата. Нека обаче припомним, че те не стават дарове за църквата по човешко назначение или ръкополагане, а чрез делото на Самия Господ Исус. Те са отговорни да работят така, че да изграждат светиите за активно служение, а не да обучават хора, които да бъдат в непрекъсната зависимост от тях.

и. Бедите, които са дошли в резултат на човешкото назначение на духовници, непризовани от Бога, са известни на всички и нямат нужда от повече обяснение тук.

к. И най-накрая трябва да кажем, че там, където отговорността за обучението на църквата се носи само от един човек, не може да съществуват никакви възпиращи или коригиращи изяви, което създава добра почва за едностранчиво тълкуване на Библията или дори за появата на погрешни доктрини. От друга страна, там, където Светият Дух има свобода да се изявява чрез различните дарби в църквата, не само има условия да се разберат все повече и повече аспекти на истината, но се създава по-голям имунитет срещу грешките, тъй като всички светии могат усърдно да сравняват Писание с Писание. И така, въпреки че не малко благословения са се излели чрез служението на хора, представляващи системата на духовенството, ние вярваме, че това не само не е Божието най-добро, но че то сериозно вреди на най-добрите интереси на църквата.

Божието намерение е даровете да служат на светиите, а светиите от своя страна да излязат и да вършат делото на служението. Всяко местно събрание трябва да признава този принцип и да не прави нищо, което да възпрепятства неговото свободно приложение. Когато светиите служат по този начин, те самите ще се изграждат и ще се появят нови събрания.