Уилиям Макдоналд
Христос и църквата (7)

Дисциплината в църквата

Ако едно местно събрание иска да бъде точно изображение на църквата на Бога, то трябва да свидетелства за петата жизненоважна истина:

Д. Църквата на Бога е свята

Как може да се покаже това на практика?

1. Най-напред това може да се покаже чрез светия живот на тези, които са свързани с нея. Това е нещо фундаментално. Бог желае от нас практическо освещение (1 Сол. 4:3). Точно затова истините за църквата не се дават изолирано и подредено в една отделна книга на Новия Завет, а по-скоро разпръснати на различни места и придружени от практически наставления за свят християнски живот. Господ не иска просто хора, които външно водят правилен живот в църквата, а хора, чийто личен живот свидетелства за истината.

2. За тази цел местното събрание трябва да осигури една „богата храна“ от поучения върху Словото. Тези поучения не трябва да се състоят от някакви хаотични извадки от Библията, а от последователно, систематично изследване на Божието Слово. Само така светиите ще получат цялото Слово, и то така балансирано, както го е дал Бог.

3. И макар че здравото и систематично поучение върху Словото винаги има определен предпазен ефект върху разпространението на греха в едно събрание, всяко местно събрание неизбежно изпада в ситуации, когато трябва да вземе дисциплинарни мерки срещу отделен член или членове на събранието. Винаги когато в събранието влезе някакъв грях, който нарушава мира в църквата или свидетелството й пред обществеността, трябва да се вземат мерки срещу него. Съдът трябва да започне първо от „Божието домочадие“ (1 Петр. 4:17).

4. Дисциплинарната мярка има две основни цели:

а. Да изобличи и отлъчи от общение онези, които само на думи изповядват, че вярват в Христос, а на практика се държат порочно — като хората, за които става въпрос в 1 Йоан. 2:19.

б. Вярващият, който греши, трябва да получи такова наказание, което да има за цел да го върне обратно към общение с Господа и с местната църква. Наказанието само по себе си никога не може да бъде цел — то може да бъде само средство за духовно възстановяване.

5. В Новия Завет са описани различни степени на наказателни мерки, както ще видим и от следващия списък.

а. В случая, когато един брат съгреши спрямо друг, проблемът най-напред трябва да се разреши насаме между двамата. Ако съгрешилият не разбере грешката си, с него трябва да говорят още двама или трима братя. Ако и след това колективно свидетелство провинилият се не разбере грешката си, трябва да се изправи пред църквата. Ако и тази последна мярка няма ефект, тогава съгрешилият трябва да се счита от събранието „като езичник и бирник“ (Мат. 18:15-17).

б. Друга форма на дисциплинарно действие е вразумяването (1 Сол. 5:14). То трябва да се използва, в случай че някой брат се държи безредно, което означава, че не се покорява на онези, които са негови наставници в Господа.

в. Освен това трябва да отбягваме два вида хора: такива, които се държат безредно или своеволно (2 Сол. 3:11), и такива, които причиняват разцепления (Рим. 16:17). Безредният човек е такъв, който отказва да работи, докато другият създава разцепления в църквата, за да привлече хора, които да го следват и от които да извлече материална изгода.

г. Онзи, който сее раздори, трябва да бъде отстранен, след като бъде съветван един или два пъти (Тит 3:10). (Тук има спорове дали това е по-малка степен на наказание от отлъчването, или е равностойно на него.)

д. И последната, крайна наказателна мярка е отлъчването от църквата (1 Кор. 5:11, 13). Това е мярка, която се прилага в случай на блудство, сребролюбие, идолопоклонство, хулителство, пиянство или изнудване.

6. Особено важно съображение при вземането на дисциплинарни мерки е да се съблюдава честното разглеждане на всеки отделен случай на базата на сигурни доказателства. Общите принципи, които се прилагат в това отношение, могат да се видят обобщени в следното кратко изложение:

„Никога не трябва да си позволяваме да формираме мнение спрямо някое действие, а още по-малко да изразяваме това мнение или да действаме според него, без да имаме доказателства от двама или трима свидетели. Колкото и да можем да разчитаме и да вярваме в морално отношение на даден свидетел, той единствен не може да бъде достатъчно основание за окончателни изводи. Ние можем да се чувстваме вътрешно убедени, че случаят наистина е такъв, тъй като имаме доверие в този, който ни е свидетелствал за него; но Бог е по-мъдър от нас. Може този свидетел да е напълно прав и верен, може никога да не говори лъжа или да лъжесвидетелства срещу някого — да, всичко може да е точно така; но ние не можем да не се придържаме към божественото правило: «От устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума».

Само ако можехме винаги да следваме това чудно правило! Неговата полза при всички дисциплинарни мерки и при всички случаи, засягащи характера или поведението на отделните вярващи, е неизследима! Винаги когато едно събрание трябва да направи извод или да произнесе мнение по даден случай, то трябва да настоява за достатъчно доказателства. Ако те не достигат, всички трябва да чакат за допълнителни доказателства от Бога — да чакат търпеливо и убедено, че Той ще им даде това, което им липсва.

Така например, ако в едно християнско събрание има нравствено зло или грешки в доктринално отношение и това се знае само от един човек, който е толкова сигурен, толкова дълбоко уверен и убеден, че това наистина е така — какво трябва да се направи? Да се чака от Бога за още свидетели. Да се действа без наличието на повече от един свидетел означава да се наруши един божествен принцип, изявен възможно най-ясно на няколко места в Божието Слово. Трябва ли този един свидетел да се чувства натъжен или наскърбен заради това, че неговото свидетелство не е било прието? Разбира се, че не. Всъщност той самият не би трябвало да приеме такова нещо: да, той самият не трябва да излиза със своето свидетелство, докато не бъде в състояние да го подкрепи със свидетелството на още един или двама свидетели. Трябва ли събранието да бъде смятано за безразлично или бездейно, щом отказва да действа при свидетелството само на един свидетел? Разбира се, че не; в противен случай то ще се обяви против една божествена заповед.

Освен това не трябва да забравяме, че прилагането на този велик практически принцип не се ограничава само до случаите, когато трябва да бъдат взети дисциплинарни мерки или да бъдат разрешени въпроси, свързани със събранието на Божиите хора; неговото приложение е универсално. Ние никога не трябва да си позволяваме да изказваме мнение или извод, без да следваме това божествено указание за достатъчността на доказателствата. Ако нашето доказателство не е достатъчно и ако ние наистина трябва да отсъдим относно даден проблем, Бог ще ни даде своевременно необходимото свидетелство. Знам случай, когато един човек беше обвинен неправилно, тъй като обвиняващият базираше своето обвинение само на едно от своите сетива. Ако той си беше направил труда да провери случая с още едно или две сетива, нямаше да направи това обвинение“.^[1]

7. Друг един аспект на този проблем, който заслужава нашето внимание, е начинът на изпълнение на наказанието.

а. То трябва да се изпълни в дух на смирение, като изпълняващите не трябва да забравят, че те самите също могат да бъдат изкушени (Гал. 6:1).

б. То трябва да бъде непредубедено. Фактът, че съгрешилият е свързан с нас по кръвна линия например, не трябва да влияе на нашето решение в даден случай. Винаги трябва да съдим без лицеприятие (Второзак. 1:17; Яков 2:1).

в. Наказанието на отлъчване от църквата трябва да бъде извършено от цялото събрание, а не само от един човек (2 Кор. 2:6). Ние още веднъж ще се позовем на Чарлз Хенри Макинтош, който обяснява какъв трябва да бъде духът, в който да се изпълни тази дисциплинарна мярка.

„Нищо не може да бъде по-сериозно и по-засягащо от това да отлъчиш един човек от Господната трапеза. Това последно неизбежно действие, което се извършва от цялото събрание, винаги трябва да бъде придружено от много съкрушени сърца и много разплакани очи.

За нещастие обаче много често става точно обратното! Много често това сериозно и свещено задължение приема формата на едно просто официално съобщение, че човекът е отлъчен от църквата. Тогава няма защо да се чудим, че така извършена, тази дисциплинарна мярка изобщо не постига изобличителния ефект, който трябва да постигне според Словото както по отношение на съгрешилия, така и по отношение на събранието. Как тогава трябва да бъде извършено това наказание? Така както ни казва 1 Кор. 5. Когато случаят е толкова явен и толкова ясен, че вече не може да има никакви дискусии и решения, цялата църква трябва да се свика на специално събрание (със сигурност сериозността и важността на случая си заслужават това). По възможност всички трябва да присъстват на събранието, за да потърсят милост и покаяние пред Бога, като приемат греха като свой собствен в искрено самоосъждане и ядат от приноса за грях^[2]. Събранието не се събира, за да обмисля или обсъжда въпроса. Случаят трябва да бъде напълно изследван и фактите предварително проверени от тези, които се грижат за интересите на Христос и Неговата църква. Само когато целият случай е щателно проверен и свидетелствата надеждно събрани, само тогава трябва да се събере цялото събрание, за да извърши в дух на дълбоко смирение и мъка тъжното действие на отлъчването на този, който върши зло в него. Това е един акт на свято подчинение на Господната заповед“.^[3]

8. И накрая едва ли има нужда да казваме, че християните не трябва да говорят пред всички за греха на своя брат, а да проявяват известна дискретност както по отношение на греха, така и по отношение на наказанието, и особено пред външните хора.

Само когато събранието вземе решителни мерки по отношение на един разкрит грях, само тогава то може да представлява истинско копие в миниатюра на светия Божи храм.

Може би тук трябва да добавим, че според Новия Завет всеки вярващ трябва да принадлежи към някакво местно събрание; в противен случай той не подлежи на никакви дисциплинарни мерки, а такава една „свобода“ е пълна с най-ужасни опасности за отделния индивид.