Уилиям Макдоналд
Христос и църквата (6)

Светият Дух в църквата

На четвърто място местното събрание трябва да изявява на теория и на практика следващата основна истина:

Г. Светият Дух е Представителят на Христос в църквата

На пръв поглед това като че ли се припокрива с или противоречи на по-горе разгледаната доктрина, че Христос е Глава на църквата. Обаче и двете твърдения са верни. Христос е Глава на църквата, но е изпратил Светия Дух като Свой Пълномощник или Представител на земята. Следователно всяко местно събрание е задължено да даде на Божия Дух полагаемото Му се място.

Как може да стане това на практика?

1. На първо място събранието трябва да търси Неговото водителство при всяка своя дейност, било то при:

а. избирането на място за обществено свидетелстване;

б. подреждането на различните събрания;

в. определянето на човешките инструменти, които ще се използват при проповядването на Божието Слово;

г. разпределянето на средствата;

д. съблюдаване на дисциплина и т.н.

2. Местното събрание винаги трябва да признава суверенитета на Духа. С това искаме да кажем, че Той може да прави това, което на Него Му е угодно, и че невинаги ще избира да прави нещата по един и същ начин, което обаче не означава, че Той би действал против Словото. Самите символи на Духа, използвани в Писанието — огън, масло, вода, вятър — говорят за флуидност, за непредсказуемост на поведението. Затова разумните християни трябва да се бъдат достатъчно гъвкави, за да Му позволят това божествено право.

Точно такова е било положението и при ранната църква, но, за съжаление, много скоро хората са започнали да се чувстват не много удобно в тези събрания, които били „свободни и обществени, с минимално определяне на формата“ и са потърсили начини за контрол, които са довели до формализъм и въвеждане на различни ритуали. Светият Дух е бил угасен и църквата е загубила своята сила.

Това преминаване на църквата от свободата на Духа към човешкото управление е описано изключително вълнуващо и красиво от Джеймс Дени. И макар че г-н Дени излага мислите си доста нашироко, читателят ще открие, че внимателното прочитане на неговата статия си заслужава усилията. Коментирайки стиха: „Духа не угасявайте“, той казва следното:

„Когато Светият Дух е слязъл върху църквата на Петдесетница, «им се явиха езици като огнени, които се разделяха, и седна по един на всеки от тях»; и устата им се отвориха, за да възвестяват великите Божии дела. Човекът, който е получил този дар, е описан като пламенен, говорещ, кипящ с Духа. Новорождението през онези дни наистина е било едно ново раждане — то е запалвало в душата непознати дотогава мисли и чувства; донасяло е със себе си съзнание за нови сили, ново видение за Бога; нова любов към светостта, ново проникновение за Словото и за смисъла на човешкия живот, а често пъти и нова сила за пламенно и страстно говорене. В Първото послание към коринтяните Павел описва едно примитивно християнско общество. В това събрание не е имало нито един човек, който да не е имал да каже нещо. Когато са се събирали заедно, всеки е имал да предложи псалм, откровение, пророчество, тълкуване. Проявлението на Светия Дух е било дадено на всеки, за да се възползва от него, и духовният огън е бил готов да пламне във всеки миг от всички страни. Обръщението в Христовата вяра, приемането на апостолското Евангелие не е било нещо, което да не се забележи изключително ясно — то е преобръщало цялата човешка природа из основи; хората никога вече не са били същите; те са ставали нови създания, с нов живот в тях — целия огън и плам.“

Едно такова противно на естествената ни природа състояние не е могло да няма своите неудобства. Християнинът, дори когато е получил дара на Светия Дух, пак си остава човек, и то човек, който трябва да се бори със суетата, лъжата, амбициите и егоизма във всичките му разновидности. Вместо да отстрани естествените му недостатъци, в началото неговият ентусиазъм може да ги подчертае още повече. Той може да го накара да говори тогава, когато би било по-добре да мълчи (защото в една примитивна църква говори всеки, който желае да говори). Той може да го накара да избухне в молитва или хваление, или увещание по един начин, който да предизвика въздишки у по-мъдрите в събранието. Поради тези причини мъдрите или тези, които се мислят за мъдри, са склонни да пресекат всякаква изява на духовните дарби. „Овладей себе си!“ — казват те на онзи, чието сърце гори вътре в него и който не може да се сдържи на мястото си, докато не излее огъня вън от себе си. „Обуздай себе си! Упражнявай самоконтрол върху чувствата си! Не може едно разумно същество да се държи по този начин!“

Със сигурност ситуации като тази са били нещо често срещано в солунската църква. Те неизбежно могат да се породят от разликата във възрастта и характерите. Старите хора и хората с флегматичен темперамент са една естествена и, без съмнение, нарочно създадена от провидението противоположност на младите хора и хората със сангвиничен темперамент. Но мъдростта, която идва от опита и от темперамента, има своите недостатъци в сравнение с пламенността на духа. Тя е студена и лишена от ентусиазъм. Тя не може да запали огън и да се разпространи. Точно поради тази нейна невъзможност да запалва въодушевление в душите на хората е забранено да се угася ентусиазмът, който избухва в огнени думи. Това е значението на думите: „Духа не угасявайте“. Тази заповед предполага, че Духът може да бъде угасен. Студените погледи, презрителните думи, мълчанието, нарочното пренебрежение могат да Го угасят много бързо. А така също и хладната критика.

Всеки знае, че огънят пуши най-много в момента на разпалването; но начинът, по който най-бързо можеш да се отървеш от пушека, не е като излееш студена вода върху огъня, а като го накараш да гори без пушек. Ако си достатъчно умен, можеш дори да му помогнеш да гори чисто, като подредиш съчките или като осигуриш достатъчно свеж въздух. Най-мъдрото нещо обаче, което можеш да направиш, когато огънят е вече запален, е да го оставиш да гори сам. Това е и най-мъдрият подход, когато човек се срещне с ученик, чието усърдие гори като огън. Най-вероятно пушекът ще засмъди в очите му, но огънят скоро спира да пуши и няма нищо страшно в това, да го потърпиш за известно време, като се топлиш на него. Поради тази причина апостолската заповед приема за дадено, че пламенността на духа, християнският ентусиазъм за това, което е добро, е най-прекрасното нещо в света. Той може да е необработен и неопитен; може да е пълен с грешки, може да е удивително сляп за ограниченията, които строгите изисквания на живота слагат върху въодушевените надежди на човека, но той е от Бога. Той е експлозивен, заразен и като духовна сила струва повече от цялата мъдрост на света.

Аз вече споменах някои начини, чрез които Духът може да бъде угасен. Тъжно е да се види, че в известен смисъл историята на църквата представлява една дълга серия от нарушения на тази заповед, възпирани от също толкова дълга серия от бунтове на Духа. „Там, където е Духът — казва апостолът на друго място, — там е и свободата. Но свободата в едно общество има своите опасности — в известен смисъл тя е във война с реда и пазачите на реда не са склонни да я зачитат особено много. Станало е така, че в един много ранен период, и заради интересите на добрия ред, като цяло свободата на Духа в църквата е била потушена. «Изглежда, че дарбата на властването — беше казал някой, — подобно на Аароновия жезъл, е погълнала всички останали дарби.» Водачите на църквата стават една класа, напълно отделена от редовите й членове, и цялата дейност за изграждане на църквата, свързана с духовните дарби, е била ограничена изключително до тях. Така, скоро след появата си, тази чудовищна идея е била превърната в догма, защото тези хора са решили, че те са единствените хранилища, или по-скоро пазачи, на благодатта и истината на Евангелието и че само чрез тях другите могат да влязат във връзка със Светия Дух. Казано просто, когато християните са се събрали да се покланят на Бога, Духът е бил угасен. Един голям «угасител» е бил поставен върху пламъка, който е горял в сърцата на братята — на него не му е било позволено да се изявява. Той не е имал право да нарушава приличието или реда на църковната служба — независимо дали в изблик на хвала — или на молитва, или на огнено увещание… Аз казвам, че това е положението, до което е било доведено християнското поклонение в един много ранен период на своето съществуване. За нещастие, това е положението, в което то продължава да се намира и до днес. Мислите ли, че печелим нещо от това? Едва ли. Винаги се налага от време на време да проявяваме търпимост. Монтанистите от втори век, еретиците от Средновековието, индипендънтите и квакерите от английската република, проповедниците на уеслианизма, членовете на Армията на спасението, плимутистите и евангелските асоциации в наши дни — всички те изразяват различни степени на протест на Духа, на Неговия законен и необходим протест срещу властта, която иска да го задуши, и, задушавайки го, да ограби църквата“.^[1]

3. И така, събранието никога не трябва да оковава Духа във вериги, като му налага спазването на небиблейски правила или следването на стереотипна програма, ритуали или литургии. Колко ли често ние натъжаваме Духа, като поставяме точно определени часове за край на нашите събрания или като винаги следваме точно определена програма на нашите служби, или като смятаме, че поклонението в определени моменти на нашите събрания не е подходящо! Такива правила могат само да доведат до загуба на духовна сила.

4. Тук би било добре да спрем и да се замислим какво щеше да бъде нашето събрание, ако то наистина зависеше само от Светия Дух като негов Водач. Чарлз Хенри Макинтош дава много живо описание на такава една идеална ситуация, и тук бихме искали да го цитираме:

„Ние имаме много малка представа за това, какво би представлявало едно събрание, водено изцяло от Светия Дух и събрано единствено при Исус. Тогава няма да има никакви оплаквания, че събранията са били скучни, безполезни или уморителни. Тогава никой няма да се бои от досадното натрапване на плътската ни природа и нейните дела — няма да има нито престорени молитви, нито говорене заради самото говорене, нито песни, които трябва да запълнят неоправданата пауза… В непосредственото присъствие на Господа всеки отделен човек ще знае своето място — всеки отделен надарен съд ще бъде напълнен, приготвен и използван от ръката на Майстора и всяко сърце ще бъде заето от Него. Когато се прочете една глава, тя ще бъде самият Божи глас. Когато се изрече някое слово, то ще бъде изречено със сила от сърцето. Когато се изкаже молитва, тя ще доведе душата в самото присъствие на Бога. Когато се изпее химн, той ще извиси духа ни до Бога и ще бъде като докосване на струните на небесна арфа. Ние трябва да се чувстваме, като че ли се намираме в самото Божие светилище, и да се радваме на предвкусването на времето, когато ще се покланяме на Бога в Неговото Собствено обиталище и никога повече няма да излизаме извън него.“^[2]