Уилиям Макдоналд
Христос и църквата (5)

Политика на приемане на хора в църквата

Както беше посочено по-рано, трета важна истина за църквата е следната:

В. Всички вярващи са части на тялото

Дълг на събранието е да отстоява тази истина вярно и точно. Нищо, което то поучава или практикува, не бива да отрича единството на всички християни. Ако ние се опитаме да си отговорим на въпроса как може да свидетелства за това местното събрание, ще разберем, че този въпрос е тясно свързан с политиката, която то следва при приемането на хора в своето общение. Този проблем обикновено се нарича политика на приемане на хора в църквата и може да се обобщи в следните принципи:

1. Общият принцип е, че събранието трябва да приема всички, които са приети от Христос. „Затова приемайте се един друг, както и Христос ви прие, за Божията слава“ (Рим. 15:7). Основата на истинското общение е фактът, че човекът вече е бил приет в тялото на Христос. Местното събрание дава видимо изражение на този факт, като приема този човек в своето общество.

2. Това правило обаче не е без изключения.

В това отношение Новият Завет ни дава още три много ясни изисквания:

а. Човекът, който се приема, трябва да води свят живот (1 Кор. 5:11; 10:21). Явно е, че църквата не може да представлява вярно и точно светия характер на тялото на Христос, ако приема в общение блудници, користолюбци, идолопоклонници, хулители, пияници или изнудвачи.

б. От това следва, че не трябва да се приема и човек, спрямо когото са взети дисциплинарни мерки от друго местно събрание (1 Кор. 5:13). Това ще бъде отрицание на единството на тялото на Христос (Еф. 4:4). Докато отлъченият не бъде възстановен в общение с Господа и Неговия народ, той трябва да се счита „като езичник и бирник“ (Мат. 18:17).

в. И най-накрая, човекът, който се приема, трябва да стои здраво в учението на Христос (2 Йн. 10). „Ако някой дойде при вас и не носи това учение, недейте го приема вкъщи, и не го поздравявайте.“ Въпросът, който трябва да си зададем тук, е какво трябва да се разбира под учението на Христос. Изразът не е обяснен в този текст, но ние смятаме, че под учението на Христос трябва да се разбират великите истини за Неговата Личност и дело, а именно: Неговата божественост, раждането Му от девица, Неговият безгрешен живот, Неговата смърт като Заместител, Неговото погребение, възкресение и възнесение, и Неговото второ пришествие.

3. Освен всичко това Библията ни дава и някои здравословни наставления по отношение на приемането на нови хора в събранието. То трябва:

а. Да приема този, който е слаб във вярата (Рим. 14:1). Това се отнася до такива християни, които особено педантично държат на спазването на неща без морално значение. Фактът, че един християнин например е вегетарианец, не трябва да бъде причина той да не бъде приеман.

б. Да приема хората „без лицеприятие“ (Яков 2:1-5). Библията ни предупреждава, че не е добре да показваме пристрастие към богатите и пренебрежение към бедните. Това се отнася както до расовата принадлежност, така и до социалното положение и културата. Дискриминацията не е християнска черта.

в. Да приема нови вярващи на базата на живота, а не на базата на познанието (Деян. 9:26-28). Общението зависи не от това, колко знае един човек, а от Личността, която познава. Така например Аполос е бил приет в Ефес независимо от това, че знанието му е било несъвършено (Деян. 18:24-28).

В заключение бихме искали да обобщим, че местното събрание трябва да приема в общение всички новородени вярващи, които водят свят живот, които не са под наказание от друго събрание и които стоят здраво в учението.

г. Да ги приема на базата на живота, а не на базата на някакъв обред. Никъде в Библията не се казва, че кръщението е вратата, през която трябва да се влезе в събранието. И макар че всички вярващи трябва да се кръстят, защото това е една истина от Словото (Мат. 28:19), изискването всеки, който иска да бъде приет в общение в събранието, задължително да бъде кръстен, вече излиза извън рамките на Словото.

д. Да приема нови вярващи на базата на живота, а не на базата на служението. Това, че ние може да не сме съгласни с определена сфера на служение на един християнин, не означава, че трябва да му откажем общение в местното събрание. В Лука 9:53 четем, че самаряните не са поискали да приемат Господ Исус, защото Неговото лице е било насочено към Ерусалим. Това тяхно решение е продиктувано от сектантски чувства, а не от божествени принципи.

е. Да приема нови хора независимо от тяхното състояние преди спасението. Павел е бил преследвач на християните, но е бил приет без оглед на неговата дейност в миналото (Деян. 9:27-28). Онисим е бил крадец, но Павел увещава Филимон да го приеме без никакви резерви (Филимон 12, 15, 17). Когато едно местно събрание затвори вратите си за повярвали пияници, комарджии и други отхвърлени от обществото хора, то загубва истинския си характер и се превръща в социален клуб.

ж. Да приема вярващите в Господа „с пълна радост“ (Филипяни 2:29). В един съвсем действителен смисъл нашето отношение към най-слабия член на тялото на Христос говори за отношението ни и към Самия Христос. „Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мен сте го направили“ (Мат. 25:40).

4. Сега неизбежно възниква въпросът: „Как може събранието да знае дали един човек е наистина спасен и способен на общение?“. Тук могат да се посочат най-малко пет ориентира.

а. Използване на препоръчителни писма (Рим. 16:1). Християнинът, който се премества от едно събрание в друго, може да избегне доста усложнения и затруднения, ако вземе със себе си писмо от местното събрание, в което е бил, свидетелстващо за неговата вяра и поведение.

б. „От устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума“ (Мат. 18:16). Ако един християнин е познат на двама или трима вярващи от местната църква, тази църква може да го приеме на основата на техните препоръки.

в. Вярващият може да бъде приет на основата на свидетелството на само един човек, който обаче има доверието на събранието. Така например Павел препоръчва Фива на светиите в Рим (Рим. 16:1) и Епафродит на църквата във Филипи (Фил. 2:28-30).

г. Той може да бъде приет на основание на своята лична репутация като Христов служител (2 Кор. 3:1-3). Павел отхвърля необходимостта от препоръчително писмо за себе си пред коринтската църква, тъй като той им е добре познат като апостол на Исус Христос.

д. Самото събрание има право да изследва и да проучи какво е състоянието на един вярващ в Господа. Това означава, че събранието (евентуално чрез старейшините) може да разговаря с вярващия за неговата вяра в Христос и т.н., като поиска от него да разкаже каква е причината за тази негова вяра (1 Петр. 3:15). След като получи от него достатъчно уверение, че той наистина принадлежи на Христос, събранието може да го приеме.

5. Преди да завършим тази глава върху приемането на нови вярващи в събранието, бихме искали да разгледаме още три въпроса, които обикновено възникват във връзка с този проблем.

а. Има ли събранието право да съди дали един човек е спасен, или не?

Отговорът е, че това е не само право на събранието, но и негово свещено задължение. След като на вярващите е забранено да имат общение с невярващи (2 Кор. 6:14, 17), логично е да се предположи, че от тях се иска те да използват всички разумни средства, за да различат духовното състояние на онези, които търсят място сред Божия народ.

б. Да предположим, че едно събрание приеме човек, който след това започне да въвежда погрешни доктрини в църквата. Какво трябва да се направи тогава?

Тогава неговото учение трябва да се опровергае публично чрез Божието Слово (1 Тим. 5:20). Новозаветната църква може да функционира единствено в условията на ясното и публично проповядване на Библията. Тя трябва да се ръководи от благочестиви старейшини, които могат да й показват грешките и да защитават истината (Тит 1:9).

в. Възможно е също така събранието да приеме човек, който или идва нередовно, или изобщо не се появява повече. Какво трябва да се направи в този случай?

Най-напред трябва да кажем, че общението означава да споделяш или да имаш общи неща с другите. Онези, които желаят да бъдат в общение със събранието, трябва да навлязат в живота на събранието, да понесат своя дял от отговорността и да участват в работата, която трябва да се върши. Казано по-точно, ако един човек посещава само една служба в седмицата, той всъщност не е в общение със събранието.

Що се отнася до човека, който е приет, но никога повече не идва в църквата, отговорност за това носи самият той. Събранието е отговорно да представи пред него едно вярно и духовно изображение на църквата, след което той е длъжен да се подчини на истината.

Вижда се, че проблемът с приемането е доста сложен и ние не можем да го изчерпим напълно със споменаването на някои от по-важните му аспекти. Съзнавайки непълнотата на нашето разглеждане, ние все пак преминаваме към следващата главна характеристика на местното събрание.