Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Here’s the difference, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Религиозен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране
vesi_libra(2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5(2020)

Издание:

Автор: Уилиям Макдоналд

Заглавие: Христос и църквата

Преводач: Екатерина Абаджиева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Верен

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: религиозен текст

Националност: американска (не е указана)

ISBN: 978-619-7015-79-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10618

История

  1. —Добавяне

Истината за едното тяло

Първата истина, за която трябва да свидетелства местното събрание, е:

А. Има едно тяло

Как могат вярващите да свидетелстват за това днес?

1. Може би първото и най-явно нещо е да не си присвояват имена, които ще ги отделят от другите християни. В коринтската църква е имало някои вярващи, които са казвали: „Аз съм Павлов; а аз Аполосов;… а пък аз Христов“. Павел възмутено осъжда този дух, като казва: „Нима се е разделил Христос?“ (1 Кор. 1:10-17).

Днес християните се разделят на деноминации по имената на техните страни, религиозни водачи, обреди, форми на църковно управление и др. Всички те са едно практическо отрицание на единството на Христовото тяло.

2. От Писанието става съвсем ясно, че библейският подход за назоваване на Божиите деца е те да се наричат с такива имена като „вярващи“ или „повярвали“ (Деян. 5:14); „ученици“ (Деян. 9:1); „християни“ (Деян. 11:26); „светии“ (Еф. 1:1) и „братя“ (Яков 2:1). Може би една от най-трудните задачи в живота на християнина е да не носи друго име, освен това на един обикновен вярващ. Повечето християни днес смятат, че вярващият трябва да принадлежи към някаква организирана църква и да носи някакво друго име, различно от имената, дадени в Библията. Всеки, който откаже да приеме друго име, освен това на Божие дете, се излага на упреци дори от страна на други християни и винаги ще бъде считан за нещо странно и необичайно в обществото. Но какво друго остава на един истински вярващ?

3. Трябва обаче да кажем, че правилното име от библейска гледна точка не е достатъчно. Напълно е възможно едно местно събрание да се придържа много стриктно към езика на Библията и въпреки това в него да има сектантски дух. Така например някои хора в коринтската църква са казвали: „Аз съм Христов“ и вероятно са се гордеели с това име. И макар че името само по себе си е правилно, фактът, че те са се смятали за „по-християни“ от всички други истински вярващи, не е правилен. Павел ги намира за точно толкова грешни, колкото и онези, които са се наричали с името на Аполос.

4. Винаги когато се изказват съмнения относно библейската обосновка на деноминациите, аргументът, който обикновено се използва в тяхна защита е, че Господ е благословил богато някои от големите общества и секти на църквата. Без да отричаме истинността на този факт, ние все пак искаме да отбележим следното:

а. Господното благословение не означава непременно одобрение на всяка една подробност. Той утвърждава Своето Слово независимо от факта, че често пъти неговото разкриване е придружено с много неуспехи и несъвършенства. Ако Бог благославяше само там, където има съвършенство, нямаше да има кого да благославя. Фактът, че някое общество е забелязало действието на Неговата ръка, не означава, че Той одобрява всичко, което прави това общество. Посланието е винаги по-велико от този, който го носи.

б. Отношението на Господ към разцепленията в църквата може да се види съвсем ясно в 1 Кор. 3:4. „Защото кога един казва: Аз съм Павлов, а друг: Аз съм Аполосов, не постъпвате ли по човешки?“

в. Разцепленията в църквата носят големи беди.

(1) Те създават изкуствени бариери пред общението.

(2) Те ограничават движението на надарени Божии хора, чието служение трябва да стигне до всички членове в църквата.

(3) Те водят до объркване в света, тъй като дават повод на хората да се питат коя църква е права.

В своя изтъкнат труд „Господната молитва за вярващите“ Маркъс Рейнсфорд пише така:

„Аз вярвам, че сектите и деноминациите са резултат от опитите на дявола да развали и възпрепятства колкото може повече видимата цялост на Божията църква и че всички те крият своите корени в нашата духовна гордост и егоизъм, в нашата самонадеяност и греховност“.[1]

„Дано Бог прости и поправи грешките от нашите разцепления! Нищо не нанася по-голяма вреда върху впечатленията на хората от света от различията между християните. Споровете и заяжданията между членовете на отделните секти и деноминации на видимата църква на Бога са едни от най-силните възпрепятстващи фактори на евангелизацията на света. Вместо да бъде принуден да признае: Вижте как тия християни се обичат един друг!“, светът много често има причини да казва: „Вижте как тия християни се оплакват един от друг, как се съдят един друг, как се обиждат един друг“.[2]

5. Вярващите, които решават да свидетелстват за единството на тялото на Христос, разбират колко е трудно да се отделят от всички подразделения на църквата и едновременно с това да живеят в дух на любов към всички Божии хора.

Чарлз Хенри Макинтош, обичаният автор на „Бележки върху Петокнижието“, пише така:

„Най-трудно е съчетанието между духа на строгия сепаратизъм и духа на милостта, нежността и търпението, или — както беше казал един друг човек — «да поддържаш един тесен кръг с широко сърце». Това е наистина нещо много трудно. Защото, докато точното и безкомпромисно отстояване на истината ни кара да стесняваме кръга около себе си, ние всички ще имаме нужда от разширяващата сила на милостта, за да имаме отворено сърце и топли чувства към другите. Ако ние се борим за истината по друг начин, а не чрез милостта, нашето свидетелство винаги ще бъде едностранчиво и не особено привлекателно. От друга страна обаче, ако се опитаме да покажем повече милост за сметка на истината, това неизбежно ще се окаже някаква популярна либералност за сметка на Бога — нещо, което не струва нищо“.[3]

Грифит Томас изразява същата мисъл в своята книга „Служението: живот и работа“:

„Нека всички ние съблюдаваме строго принципа за непогрешимостта на Божествената истина, но нека също така изпитваме най-широка симпатия към всички, които се стремят да живеят и да се трудят за Христос. Аз никога няма да забравя думите на благочестивия и благороден епископ Уипъл от Минесота, апостол сред индианците, които той изрече в Лондон на един голям празник: «От тридесет години аз се опитвам да видя лицето на Христос в тези, които мислят различно от мен».“[4]

6. Трябва да кажем обаче, че видимата изява на единството на Христос не трябва да се търси в различните унификационни движения, за които се говори толкова много в наши дни. Тези общества, съюзи или федерации преуспяват чрез компромиси с великите истини на Писанията. Когато едно християнско общество се съедини с някое от тези движения, които отхвърлят девственото зачатие на Христос, Неговата безгрешна човечност, Неговата заместническа смърт, Неговото телесно възкресение, Неговото възнесение и прославяне и Неговото второ идване, това християнско общество се отрича от своя Господ.

7. Истинската основа за единството на християните е общото им посвещение на Христос и Неговото Слово. Когато най-голямото желание на нашите сърца е Неговата прослава, тогава ние ще бъдем привлечени един към друг и тогава молитвата на Исус, който казва: „За да бъдат едно, както и Ние сме едно“ (Йоан 17:22), ще получи отговор.

„Във връзка с разделенията между християните много често се дава илюстрацията с прилива и отлива. След отлив тук-там по пясъчния бряг остават малки езерца от вода, разделени едно от друго с обширни пространства земя, които могат да се слеят в едно само при следващия прилив, който единствено може да ги обхване в мощната си прегръдка и да ги съедини. Така трябва да бъде и така ще бъде и с нашите разделения на сърцето, «нашите нещастни разцепления»: великата Божия любов ще нахлуе все по-силно и все по-мощно в живота на всеки един от нас поотделно и на всички заедно и когато се намерим в океана на тази любов, ние ще разберем Божествения идеал за любовта, радостта и мира завинаги“.[5]

В същото време местните църкви са отговорни да се стремят да поддържат свидетелството за единството на тялото на Христос във време като нашето, когато по-голямата част от християнския свят работи само за да отрече този факт. Те могат да направят това, като признават по дух, по принцип и на практика всички свои братя по вяра.

Бележки

[1] Rainsford, Marcus, The Lord’s Prayer for Believers/ Маркъс Рейнсфорд, Господната молитва за вярващите/ (London: Chas. J. Thynne, 1904), стр. 409

[2] Rainsford, Marcus, The Lord’s Prayer for Believers/ Маркъс Рейнсфорд, Господната молитва за вярващите/ (London: Chas. J. Thynne, 1904), стр. 446

[3] „The Unequal Yoke“ in Miscellaneous Notes/ „Неравностойният ярем“ в Общи бележки/ (New York: Loizeaux Bros., Inc.), том II, стр. 29

[4] W. H. Griffith Thomas, Ministerial Life and Work/ Грифит Томас, Живот и работа при служението/ (Chicago, Moody Colportage, 1927), стр. 115–116.

[5] W. H. Griffith Thomas, Ministerial Life and Work/ Грифит Томас, Живот и работа при служението/ (Chicago, Moody Colportage, 1927), стр. 116.