Уилиям Макдоналд
Христос и църквата (14)

Дяконите^[1]

 

При разглеждането на положението на епископите ние научихме, че тяхната задача е да се грижат и да надзирават духовно Божия дом. Освен това ние видяхме, че епископите се наричат също и старейшини и че в една църква има няколко епископи, а не един епископ над няколко църкви.

Сега бихме желали да разгледаме положението на дяконите — кои са те и какви са техните функции.

I. Думата „дякон“ означава просто „служител“ — човек, който изпълнява някаква служба или служение. Много често в Новия Завет тази дума се използва точно в този си най-общ смисъл. Така например един официално назначен граждански чиновник, който се занимава с обществени дела, е наречен „Божи служител“ (Рим. 13:4). Фива е наречена „служителка на църквата в Кенхрея“ (Рим. 16:1). Самият Христос е описан като „служител на обрязаните“ „заради Божията вярност“ (Рим. 15:8).

Това наименование е започнало да се използва и за описание на седемте избрани мъже, споменати в Деяния 6:1-7, които е трябвало да се грижат за разпределянето на разходите. Всъщност самата дума „дякон“ не се използва никъде в този пасаж и не може да се приложи за такива дейности. Тя се употребява за обозначаване на всякакъв вид служба, която не е описана по друг начин.

II. И макар че точните задължения на дяконите никъде не са споменати изрично, техните характеристики са описани достатъчно ясно в 1 Тим. 3. Започвайки от 8 ст., можем да прочетем следното:

„Така и служителите трябва да са сериозни, не двулични, не пристрастени към много вино, не лакоми за гнусна печалба, да държат тайната на вярата с чиста съвест. Също и те първо да се изпитват, и после да стават служители, ако са безупречни. Така и жените трябва да са сериозни, не клеветници, самообладани, верни във всичко. Всеки от служителите да е мъж на една жена и да управляват добре децата си и домовете си. Защото тези, които са служили добре като служители, придобиват за себе си добро положение и голямо дръзновение във вярата в Христос Исус.“

А. И така, тук първото изискване към служителите или дяконите е да бъдат „сериозни“. Лекомисленият и несериозен човек едва ли може да заслужи доверието на тези, на които служи.

Б. След това дяконът не бива да бъде двуличен, тоест трябва да бъде последователен. Той не може да говори на едни едно, а на други — друго. Честността и откритостта са задължителни черти за дякона, особено когато неговото служение включва работа с пари. Тогава той трябва да прилага методи, които да пресичат всякакви подозрения и недоверие.

В. Той не бива да обича да пие много вино. Никой не може да има доверие на един невъздържан човек. Опитът ни учи, че липсата на въздържание и разточителността са врагове на точността и надеждността. Те унищожават свидетелството на всеки човек за Бога и го правят негоден за божественото служение.

Г. Освен това дяконът не бива да бъде лаком за гнусна печалба. (Много от изискванията тук се припокриват с тези към старейшините.) Алчността е капан. Ако сърцето на един човек е изпълнено с желание за богатства, това негово желание може така да го обсеби, че да подчини всяко друго желание и дейност в живота му. Божието царство и неговата правда не стоят вече на първо място в неговия живот и неговото служение за Бога става недоброкачествено и неприемливо.

Д. Дяконът трябва да държи тайната на вярата с чиста съвест. Това е много важно. Това, че той знае истината, не е достатъчно. Той трябва да упражнява истината със съвест, която е чиста от каквато и да е препънка пред Бога. Именей и Александър са знаели много добре Божието Слово, но са се отнесли пренебрежително към истината, като са започнали да проповядват лъжливи доктрини (2 Тим. 2:17). Те са потушили гласа на съвестта и са отпаднали от вярата (1 Тим. 1:19-20).

Нищо не може да замести чувствителната съвест, която може да различава между това, което е угодно на Бога, и онова, което не е, и да му се възпротивява, като застава на страната на Господа.

Е. Освен това тук се казва „те първо да се изпитват и после да стават служители, ако са безупречни“. Това е един божествен принцип от голямо значение: „първо да се изпитват“. В друг един пасаж четем: „не прибързвай да полагаш ръце на никого“ (1 Тим. 5:22). Това е едно предупреждение, от което всички се нуждаем. Често пъти ние се впечатляваме от човека, когато го срещнем за първи път, и изпитваме голямо желание да го издигнем на някакво по-отговорно положение. Но след време разбираме, че сме били много прибързани. Не всичко, което блести, е злато. Преценили сме го прекалено набързо.

Ж. Следващото изискване към дяконите звучи като изискване към техните съпруги. Тук текстът гласи: „Така и жените им трябва да бъдат сериозни, не клеветници, самообладани, верни във всичко“. Когато махнем курсива^[2], ще получим следното: „Тъй и жените — сериозни, не клеветници, самообладани, верни във всичко“. Ние смятаме, че това е правилният превод, тъй като тук не става въпрос за жените на дяконите, а за жените-дякони. Фива е била една такава жена-дякон или служителка (Рим 16:1).

Няма никаква логика в това да се дават специални изисквания за жените на дяконите, след като не са дадени никакви изисквания за жените на старейшините.

Ако обаче стихът се разбира като изискване, отнасящо се до жените, които служат в местното събрание, проблемът веднага изчезва.

З. Както и в случая със старейшините, така и тук ние научаваме, че дяконът трябва да бъде мъж на една жена, да управлява добре както децата си, така и дома си. Вече знаем, че ако един мъж няма уважение и власт в собствения си дом, едва ли може да се очаква да ги има в църквата.

III. Наградата на дякона е двустранна. Ако един мъж служи добре като дякон, той придобива за себе си добро положение — получава добро име сред другите светии и има надежда за награда пред Христовото съдилище.

Освен това той придобива за себе си „голямо дръзновение във вярата в Христос Исус“. Вярно е, че светът не оценява особено високо такава една цел. За него тя изглежда прекалено тайнствена, неуловима и неясна. Но за Божието дете тя е по-ценна от всичкото злато или скъпоценни камъни.

Що се отнася до поддръжката на дяконите, за тях важи същото, което важи и за епископите. Има дякони, които имат светска работа и така печелят своята прехрана. Други посвещават себе си изцяло на Господното дело. За тях важи следният принцип:

„Проповедниците на благовестието да живеят от благовестието.“

(1 Кор. 9:14)

„А този, който се поучава в Божието слово, нека прави участник във всичките си блага този, който го учи“.

(Гал. 6:6)

IV. Преди да завършим обсъждането на положението на дяконите, нека още веднъж прочетем Филипяни 1:1. Там можем да открием три типа хора, за които се казва, че са в Божията църква — светии, епископи и дякони. Заслужава си да се отбележи, че това са трите единствени споменати групи: най-напред светии, после епископи и накрая дякони. Забележете, че тук никъде не се говори за свещеници, както отбелязва и Барнс в „Коментар върху Новия Завет“:

„В Новия Завет няма «три степени» на свещенство. В тази глава (1 Тим. 3) апостол Павел изрично изрежда характеристиките на онези, които трябва да отговарят за църквата, но говори само за два вида служители: «епископи» и «дякони». Първите са служители на словото, които отговарят за духовните интереси на църквата; вторите са дякони, за които не се казва, че проповядват. Трети вид служители няма. Няма дори и намек за хора, които трябва да имат някакво «по-високо» положение от това на «епископите» или «дяконите». Тъй като апостол Павел тук дава изключително наставления във връзка с организацията на църквата, не е възможно той да изпусне такова важно нещо като «прелатите»^[3] в църквата, ако трябваше да има такива. Защо не е казано нищо за тях? Защо не са споменати никакви техни характеристики? Ако самият Тимотей е бил прелат, нима той не е трябвало да предаде тази служба на други? Нима не е имало никакви изисквания към тези хора, които да заслужават да бъдат споменати? Нима Павел не е трябвало поне от уважение към Тимотей да спомене тази служба, ако той я е упражнявал?“^[4]

Отговорът, разбира се, е, че ако организацията на новозаветната църква предполагаше някакъв друг вид служба, освен тези на епископите и дяконите, Павел щеше да я спомене. Огромната църковна система от нашето време е резултат на човешко вмешателство без никакво потвърждение в Божието Слово.