Елизабет Лоуел
Цената на измамата (94)

94.

Лас Вегас

Деветнайсети септември, 17 ч.

Джил влезе в стая с отлично заредено барче с напитки, удобни мебели и телевизионен екран за специални предавания, който заемаше половината стена. В момента на него имаше мозайка от дванайсет различни картини, показващи под различен ъгъл тълпата от посетители, които пиеха вино, шампанско, бира или уиски и похапваха крехки агнешки хапки, изискани пастички, докато бъбреха приятелски и стискаха здраво каталозите.

— Уха — възкликна Джил.

Зак прекъсна разговора си по телефона, прибра го в джоба на джинсите и влезе в стаята.

— Спортните залагания са много популярни във Вегас — разсеяно отбеляза той, замислен за онова, което току-що бе научил. — В „Златното руно“ са винаги готови да угодят на богатите клиенти, които искат частно парти. Можеш да наблюдаваш много игри едновременно или да проследиш на живо един-единствен мач на целия екран.

— Всичко в услуга на Y-хромозомата — каза тя и се отпусна на дългия и мек кожен диван.

Зак седна до нея и възглавницата така потъна под тялото му, че тя се плъзна към него. На ниската масичка пред тях имаше бутилка шампанско в кофа с лед, разнообразие от хапки, каквито предлагаха и в залата с търга, както и дистанционно управление с толкова много копчета, че сигурно можеше да се използва за насочването на някой сателит в орбита. Той го взе и го подхвърли в ръка.

— Добре дошла в най-голямото засега казино и базар на художествени творби в Лас Вегас — каза Зак и насочи дистанционното към огромния екран. — През следващите няколко часа творби на стойност между двайсет и пет и петдесет милиона долара ще сменят притежателите си — без да броим картините на Дънстан, които бяха изтеглени.

— На Брек — автоматично се обади Джил. — Нарисувани са от баба ми.

Зак се поколеба, после сви рамене.

— Това ще реши артистичната общност.

— Но… — Тя спря рязко. Зак имаше право. Просто това не й харесваше.

Затова, вместо да мисли за кашата с наследството на Джъстин, Джил се загледа в мозайката от картини, които показваха огромната бална зала в казиното. В предната й част бе издигната сцена с подиум за водещия търга и дълга редица телефонни постове зад него. Балната зала бе разчистена, с изключение на няколко бара с напитки и дузина банкетни маси, отрупани с коктейлни хапки.

Няколкостотин човека се разхождаха край безплатните напитки и храна, но още повече се бяха разпръснали по цялото протежение на залата, където зад златни въжета бяха подредени стотици картини и скулптури.

— Не е късно — обади се Зак и остави дистанционното встрани.

— За какво? — попита тя.

— Да позволиш на Рамзи Уърдингтън, Лий Дънстан и Тал Крофърд да те направят мултимилионер.

— Предпочитам да гледам как се задавят от приказките си за великия „мъжествен“ художник на Американския запад.

— Сигурна ли си? Уърдингтън е прав, ще мине доста време, докато историците на изкуството стигнат до съгласие за новия статут на Томас Дънстан-Джъстин Брек.

— Достатъчно дълго, за да разорят онзи негодник — с равен глас отсече Джил.

— Кого имаш предвид?

— Онзи, който е надувал изкуствено цените на картините на Дънстан в колекцията си и е нагласил търга така, че да размени платната си за огромния си дълг към данъчните.

— Тал Крофърд — каза Зак.

— Точно него имам предвид — потвърди тя.

— Докато настъпи времето, когато той ще обяви фалит, твоето наследство може да струва няколко хиляди, а не милиони — изтъкна Зак. — Колекционерите на западно изкуство често са много упорити и закостенели във възгледите си.

— Толкова по-добре — каза тя с мрачна усмивка.

Той се поколеба, после реши, че Джил трябва да знае какво му бе казал току-що Фароу.

— Макар че не Тал, а Кейтлин е наела Скор?

Джил се извърна към него толкова рязко, че косата й се разпиля.

— Какво?

— От „Сейнт Килда“ са се добрали до телефонни разговори — започна Зак, докато прибираше един непокорен кичур зад ухото й. — Кейтлин Крофърд е била човекът, който е давал заповеди на Скор. Плащала му е от сметката за домакинството, която Тал е захранвал, но никога не е питал за какво се харчат парите.

— Това се казва сметка — измърмори Джил.

— При богатите е различно. Важното е, че Тал не е знаел какво прави жена му.

— Сигурен ли си?

— Заклел се е, че ще се подложи на детектор на лъжата — отвърна Зак. — Фароу му вярва. Казва, че човекът само дето не получил удар, когато жена му се разкрещяла как е съсипал всичко, как щяла да умре в бедност и как той бил виновен за всичко, защото бил загубил усета си за бизнеса.

Джил не каза нищо.

— Това променя ли нещо за теб? — попита Зак.

— Какво например?

— Относно търга. За картините ти.

Тя присви очи. Пръстите й барабаняха бавно по бедрото му.

Зак я остави да си помисли, докато той гледаше телевизионния екран. Разпозна учудващо голям брой от хората от времето, когато бе работил с Гарлънд Фрост. Мъже от Тексас с бира в ръка и тесни кожени вратовръзки, жени, които държаха чашите си с вино на нивото на гърдите си, за да се видят по-добре пет- и шесткаратовите им диаманти. Камъните бяха истински. Повечето от гърдите — не.

На един от екраните се виждаше търговец на изкуство от Монтана, който носеше колан с катарама на шампион в родео — спечелена с пот, а не като трофей от някоя заложна къща. На друга част от мозайката забеляза собственика на ферма за свине от Арканзас, който притежаваше най-голямата верига от кланици в Запада. Съпругата му бе от жените за показ, облечена в много тесни джинси на прочут дизайнер, дантелен сутиен с цвета на тялото и черен топ от велур, който бе внимателно скроен така, че да покрива възможно най-малко от тялото й.

Забеляза още и преждевременно оплешивял холивудски продуцент, който бе толкова суетен, че бръснеше и грижливо полираше главата си. Близо до него бе и безскрупулен дилър, който се занимаваше с рискови капитали, придружен от умната си и красива жена.

— Сигурно е мислела, че така помага на съпруга си, нали? — попита най-сетне Джил.

— За Кейтлин ли говориш?

— Да.

— Помагала е на себе си — отвърна Зак. — Изпитва патологичен страх от бедността.

Джил въздъхна.

— А аз предпочитам да съм бедна, но не и да участвам в заблудите и игричките на богатите. Нека да се пържи в ада.

Зак се пресегна и изведнъж вдигна Джил в скута си.

— Това харесвам в теб.

— Кое?

— Знаеш кое е истинско и кое — не.

— Речните бързеи са истински — каза тя и обви ръце около него. — Ти си истински. Бих искала да те запозная с любимите си реки.

— Дадено — съгласи се Зак. — Стига да мога да ти покажа и любимите си автоморги и да те запозная със старите модели класически американски коли по пътя.

— Още ли търсиш онзи „Хеми“, какво беше там?

— Казва се „Хемикуда“, Светият граал на класическите коли.

Тя се засмя и се наведе по-близо.

— Подозирам, че бързо ще схванеш всичко за речните бързеи, но трябва да те предупредя, че никак не съм наясно с колите. Може да ми е нужно много време, за да науча нещо.

Зак я прегърна по-силно.

— Разчитам на това.