Елизабет Лоуел
Цената на измамата (9)

9.

Аризона

Дванайсети септември, 23:15 ч.

Джил се завъртя и се помъчи да се намести по-удобно на дървеното легло. Не успя.

Това легло е по-меко от скамейката за гребане, на която спя обикновено на сала. Трябва да се отпусна, по дяволите!

Остана със затворени очи и се заслуша във вятъра, който си играеше с листата на тополата. Ако температурите продължаваха да падат с това темпо, скоро листата щяха да се обагрят в яркожълто и да отлетят.

Ами ако Пърсел е прав? Ако Модести е искала да умре?

Вятърът се усили.

Джил отново се завъртя в леглото.

Ами ако не е искала?

Джил изруга така, както не си позволяваше да го прави пред клиенти, и се измъкна от спалния чувал.

— Не биваше да пия онази допълнителна чаша кафе — мърмореше си тя, докато бързо нахлузваше обувките си.

Но не й се ходеше по малка нужда, нито пък кофеинът я държеше будна. Беше на крака и се разхождаше напред-назад, защото бе прекалено неспокойна, за да лежи мирно.

— Може да са ми пратили съобщение от някоя от галериите.

Или пък не са.

Замисли се дали да не се вмъкне в скривалището зад килера и отново да погледа картините само за да се увери, че наистина ги има.

— Трябваше ми половин час, за да ги опаковам и да ги прибера. Наистина ли ми се ще да…

Сателитният телефон звънна и прекъсна думите й.

— Явно не съм единствената будна. — Взе обемистия апарат, погледна да види кой я търси и видя само „скрит номер“. Друго не бе и очаквала. Повечето мобилни телефони не се изписваха дори и на стационарните линии, какво остава за сателитната връзка.

Никак не обичаше да приема разговори с непознати, и то на сателитна тарифа. Позвъниха отново.

— Все ще е по-добре от това да си говоря сама. А и цените сега са доста ниски. — Натисна копчето и се обади: — Ало?

— Джилиън Брек? — Гласът бе необичайно дебел, сякаш говореше човек със запушен нос.

— Да. Кой се обажда?

— Бланчърд. Търговец на художествени произведения от Запада. Чух, че имате някакви картини, които може да ме заинтересуват. Вярно ли е?

Джил се намръщи. Не си спомняше да е писала на човек на име Бланчърд. Но пък той можеше да работи за някоя от галериите, на които бе изпратила съобщения.

— Знаете повече от мен — бавно каза тя. — Сигурен ли сте, че сте набрали правилния номер?

— Разбрах, че ваша близка се е опитала да продаде едно платно близо до Солт Лейк Сити. Вярно ли е?

Тя се размърда неспокойно, спомняйки си предупреждението на шерифа: Ако се опитате да представите тези картини за нещо, което не са, можете да се забъркате в сериозни неприятности. От криминално естество.

— Господин Бланкфърд…

— Бланчърд.

— Съжалявам. Мисля, че е станало недоразумение.

— Значи не знаете нищо за дузина пейзажи от Запада, които били притежание на семейство Брек от дълги години?

Джил бавно преглътна факта, че Бланчърд знае за картините много повече, отколкото бе написано в електронните съобщения, които бе разпратила до галериите.

Само не бе сигурна дали това е хубаво, или лошо.

— Моята пралеля е изпратила за оценка една картина, която е семейно наследство — спокойно отвърна тя, — но нямах представа, че е говорила с някого за други картини, освен онази, която е изпратила в Парк Сити, а не в Солт Лейк Сити.

— Артистичните среди в Запада са много сплотена общност. — Събеседникът й се изкашля дрезгаво. — Платното, което вашата близка е изпратила, е обиколило няколко търговци. Тя не отговори на писмото ми, затова се обаждам на вас.

Гласът на Джил стана твърд.

— Модести Брек е мъртва.

— О, съжалявам да го чуя. У вас ли е картината, която тя изпрати?

— Била е изгубена.

Бланчърд издаде звук, приличен на смях или кашлица на пушач, или пък просто се бе задавил. Прочисти гърлото си.

— Ами другите картини? И те ли са изгубени?

Тя се поколеба, после сви рамене. Бе заложила примамки под формата на електронни изображения и някой бе захапал.

— С коя галерия работите? — попита тя.

— С няколко. Имате ли и други картини като онази, която пралеля ви изпрати?

— Картините са собственост на фамилията от толкова дълго, че никой не знае много за тях. Моята пралеля вярваше, че са доста ценни.

— Вашата пралеля вероятно е гледала прекалено много развлекателни исторически програми — отвърна Бланчърд, а в дрезгавия му глас се долавяше нетърпение. — Често се натъкваме на това в този бизнес. Хората гледат някакво предаване по обществената телевизия и внезапно ги осенява идеята, че някоя стара семейна дрънкулка има огромна стойност.

— Ако картините не струват, тогава защо се интересувате?

Човекът издуха носа си.

— Извинете ме. Само се опитвам да ви спестя неприятности. Вашите семейни картини може да имат известна историческа стойност, може би струват няколко хиляди долара, но не са рисувани от велик художник. Ако има и други картини, трябва да бъдете много внимателна с тях. Представянето на фалшификати за оригинални произведения се нарича измама.

Джил усети да я полазват тръпки, а после изпита въодушевление, каквото усещаше, когато се впускаше във водовъртежа на някой голям бързей. Като опитен в спускането по реките водач, тя знаеше какво прави, а и винаги съществуваше известен риск.

Именно затова го правеше.

Бланчърд, който и да беше той, знаеше повече за тези картини от нея. А Модести бе мъртва.

— Странно нещо — каза тя. — Днес за втори път ми се случва някой да ме предупреди за картините.

— Вероятно просто знаем повече за положението ви, отколкото вие.

— Това е разбираемо — иронично отвърна тя. — Именно затова разпитвам експертите.

— Явно отговорите не ви харесват.

— Онова, което никак не ми харесва, е, че картината, която пралеля ми е изпратила, липсва — заяви тя.

— Чух за това. Но не бях сигурен дали е истина.

— Както сам споменахте, тези среди са много сплотени — каза Джил. Което означава, че в тях не се допускат външни лица. — Дори и хора, на които не съм изпращала снимки, са чули за картините.

Той отново се закашля.

— Извинете, настинал съм. Картините ме заинтригуваха достатъчно, за да искам да ги видя на живо, а не само на електронен носител. Колко казахте, че имате?

— Не съм казвала.

— Много по-умна сте от вашата близка. Какво ще кажете за предложението ми? Ще си уговорим среща на публично място — продължи Бланчърд. — Вие избирате.

— Къде се намирате?

— Мога да бъда където пожелаете, по всяко време, стига да донесете картините. Става ли?

Джил се поколеба за миг, както правеше винаги, преди да се впусне в бързеите на водопадите Лава.

Избрала съм пътя. Сега просто трябва да го следвам.

Определено не искаше да се среща с Бланчърд в Римрок Кафе. Искаше да бъде на място, където не познава никого и никой не я познава.

— Госпожице Брек? — попита човекът отсреща.

Тя си пое дълбоко дъх и се гмурна в дълбокото.

— Да се срещнем утре, в шест часа следобед, близо до Мескит, Невада, в казиното на хотел „Еврика“. Ще бъда до автоматите с жетони, облечена с джинси, кожени сандали и черна тениска с надпис „Размножавай се, докато си жив“.

Бланчърд избухна в смях, закашля се и отвърна:

— В момента съм в източен Тексас. Вземете си стая, в случай че не успея да направя връзка, става ли? Времето е доста променливо в този сезон. И носете картините с вас. Наистина не бих могъл да кажа колко струват, ако не ги видя лично.

Затвори, преди тя да успее да се съгласи или да възрази.

Натисна бутона и се загледа в телефона. За първи път се хвърляше в бързеите, без да е огледала добре водата предварително. С адреналина бе свикнала.

Страхът бе нещо ново за нея.

Отново си помисли за Джо Фароу и „Сейнт Килда Консултинг“.

Не, не съм малко момиченце, което трябва да се държи за ръката на голям и силен мъж. Казиното е публично място с много пари и следователно с много охрана и камери.

Ще бъда далеч по-сигурна, отколкото ако съм в реката.