Елизабет Лоуел
Цената на измамата (87)

87.

Ранчо Опашката на бобъра

Седемнайсети септември, 18:38 ч.

Изстрелите се чуха съвсем ясно, въпреки рева на мотора на колата. Зак разпозна звука на пистолета на Джил. Ответната стрелба беше с пистолет с по-голям калибър.

— Фароу! — тревожно се обади Зак. — Джил на линия ли е?

— Не. Чухме изстрелите благодарение на микрофона в компютъра й, но „Ред Хил“ вече се бяха съгласили да се оттеглят. Какво става?

— Тя с екипа на „Ред Хил“ ли е?

— Не.

Нещо дълбоко в Зак пареше като лед, изгаряше го отвътре.

— Джил може да е улучена, ранена. Кажи на „Ред Хил“ да не ми се пречкат.

— Генералът вече се погрижи за това. Последното известно местоположение на Джил е бунгало номер четири.

— По-бързо! — извика Зак на шофьора.

Жената не сметна за нужно да му обяснява, че просто няма как да се движат по-бързо.

Пред тях се появиха фарове, които приближаваха по тесния черен път. Прахоляк и пясък замрежваха светлините.

— Не намалявай скоростта и не им прави път — нареди Зак.

Джил, обади ми се. Кажи ми, че си жива.

Трябва да си жива.

Единствено тишина в слушалките.

— Нямат намерение да ни направят път — обади се жената зад волана.

— Вкарай ги в канавката — отвърна Зак.

Жената включи мигач, но не намали скоростта и продължи устремно напред в здрача.

Връхлитащият насреща им джип на „Ред Хил“ остана на пътя до последния възможен миг и после рязко зави към сухите храсталаци и дивия пелин. Чу се силно дрънчене, когато нещо метално се удари в камък. Колата на „Ред Хил“ подскочи във въздуха, приземи се тежко, изскочи обратно на пътя зад гърба на Зак и продължи към магистралата.

— Някъде има и още един джип — каза жената.

— Не му обръщай внимание, освен ако не ти се изпречи на пътя — каза Зак.

— А ако се изпречи?

— Блъсни го.

Шофьорът изчака, но Фароу не издаде друга заповед, за да коригира Зак.

— Зак, ти нямаш бронежилетка — обади се Грейс. — Нека другите в екипа да се погрижат.

Той не отговори.

— Зак?

Жената зад волана погледна към мъжа на предната седалка до нея и побърза да извърне очи. Зак бе изпаднал в състояние, в което никой не би искал да се озове.

Близо до ранчото блеснаха други фарове. Вторият джип на „Ред Хил“ изобщо не се опита да си играе на нерви с тях — направо пое през пустинята, описвайки широка дъга около колата на „Сейнт Килда“, преди да се върне на черния път и да отпраши към магистралата.

Лъскав хеликоптер се издигна над земята и полетя бързо с примигващи светлини към Лас Вегас.

Шофьорът настъпи рязко спирачки и след дълъг спирачен път колата се озова пред бунгало номер четири. Джипът още се движеше, когато Зак отвори вратата и изскочи сред пушилката от малки камъчета и пясък. Незабавно хукна към вратата с насочен пистолет.

Оттам се чу изстрел. После още един.

Викът от болка бе женски.

Набита мъжка фигура се втурна навън, заобиколи бунгалото и побягна към задната страна. Оръжието в ръката на мъжа проблесна зловещо под светлината на фаровете. Държеше го и стреляше с една ръка.

Също като онзи, който стреля в Таос.

Куршумите вдигнаха облачета прахоляк само на сантиметри от Зак. Той спря и стреля бързо два пъти.

Мъжът залитна, олюля се и се скри зад бунгалото. Докато тичаше, хвърли празния пълнител и зареди нов в пистолета си.

Зак се приведе и се вмъкна през вратата на бунгалото, като огледа бързо стаята над пистолета си, спомняйки си думите на шофьора на колата.

Тя потърси заден изход. Не намери.

— Джил! — извика той. — Зак е!

Отговори му тишината.

С насочен пистолет, Зак прекоси с три крачки стаята и отиде до банята. Натрошената врата с напукана боя и черни дупки от куршуми накараха стомаха му да се обърне.

С един удар довърши започнатото и разби вратата. Тя се откъсна от бравата и повлече със себе си и железния стол.

Банята беше празна.

Прозорчето над тоалетната зееше откъртено. Оттам висеше парче плат в маскировъчен цвят.

Джил беше жива.

Както и убиецът, който я преследваше.