Елизабет Лоуел
Цената на измамата (85)

85.

Ранчо Опашката на бобъра

Седемнайсети септември, 18:34 ч.

Бял „Линкълн Навигатор“ направи завой и спря до самолета в мига, в който той кацна. Зак разкопча колана, рязко отвори вратата и изскочи навън, понесъл брезентовата си торба.

Всички прозорци на линкълна бяха смъкнати до долу. Човек можеше да стреля в една кола с вдигнати стъкла, но беше адски трудно да отговаряш на огъня по този начин.

Един от мъжете изскочи отпред и се намести на вече пълната задна седалка, за да направи място на Зак до шофьора.

Зак скочи вътре и затръшна вратата. Не позна никого, но не беше и нужно. Оръжията им бяха чисти и ги стискаха професионално. Дрехите им се издуваха от бронежилетките.

На Зак му се искаше и двамата с Джил да разполагат с такива. Но той не бе взел своята за ваканцията, която се бе превърнала в задача, а Джил вероятно не знаеше и как изглежда.

Колата зави по пътя за ранчото и ускори ход, а фаровете й изглеждаха доста немощни в здрача.

— „Ред Хил“ още ли са там? — попита Зак жената зад волана.

— Доколкото ми е известно, да — отвърна тя.

— По дяволите.

— Така каза и Фароу.

— Нещо ново? — попита Зак.

— Клиентът…

— Джил — прекъсна я Зак. — Казва се Джил.

Жената го погледна косо.

— Микрофонът в джобния й компютър предава идеално. Тя забеляза джиповете на „Ред Хил“ и хеликоптера и ги описа. Намира се в четвъртото бунгало отдясно. Потърси заден изход. Не намери такъв. Има допълнителни слушалки и микрофон и за теб в жабката.

Зак отвори, сложи си познатото комуникационно устройство и нагласи звука. Сега можеше да общува с останалите в екипа, както и със „Сейнт Килда“.

— Някаква яснота кой е наел „Ред Хил“? — попита той.

— Ако Фароу знае нещо, не го е казал.

— Значи не знае — отвърна Зак.

Колата мина по доста изровен участък от пътя и се разтърси здраво.

Жената зад волана натискаше педала на газта до средата.

Гласът на Джил прошепна в ухото на Зак: Мъжът с маската се връща обратно. Походката и жестовете му издават ярост. Както и пистолетът в ръката му. Каквото и да е станало в бунгало номер шест, явно го е накарало да кипне.

— По-бързо — изръмжа Зак.

Педалът на скоростта опря в пода и колата изхвърча напред.

Зак имаше ужасното предчувствие, че няма да стигне достатъчно бързо.