Елизабет Лоуел
Цената на измамата (84)

84.

Ранчо Опашката на бобъра

Седемнайсети септември, 18:31 ч.

Отворената врата на четвъртото бунгало откриваше гледка към евтина и много овехтяла стая. Джил застана до вратата и се огледа. Мокетът бе избелял и с много петна, но прахът по малката масичка бе почистен наскоро. Два евтини стола от ковано желязо стояха пред също толкова евтина масичка за коктейли. Телевизорът работеше, но с изключен звук. Секс видеото показваше как А влиза в Б за сексуално непросветените.

Въпреки липсата на озеленяване и пресъхналия басейн, изглежда, че стаята все още се използваше от работещи момичета. Леглото бе застлано. Масичката и телевизорът бяха почистени от праха. Електричеството бе включено.

Една преграда в дъното на стаята частично скриваше огромна масажна вана. Беше пълна с вода, но в нея нямаше никого. Масажните струи бяха изключени. Във въздуха се носеше острата и дразнеща миризма на хлор.

Може би жените карат клиентите си да се накисват в белина, преди да започнат.

Тя определено би постъпила така.

— Има ли някого? — викна Джил.

Скрит в банята, Скор се развесели. Най-накрая бе пипнал проклетата жена. Чакаше този момент от много време.

Прекалено много.

— Влизай — изрева той. — Затвори вратата.

Гласът се стори познат на Джил. Бланчърд без запушения нос? Тайнственият глас по телефона без филтъра за изкривяване?

— Нали разбираш, че има хора, които знаят точно къде съм? — попита Джил, но без да пристъпи навътре.

— Просто се домъкни насам — нареди Скор, като почесваше лицето си през ски маската. — Губиш ми времето.

А ти не губиш ли моето? — помисли си Джил.

Бавно пристъпи в стаята. В едната си ръка стискаше дръжката на куфарчето. Другата държеше близо до разкопчаната чантичка на кръста си. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите, а стомахът й се бе свил на топка.

— Казах да затвориш вратата — грубо й се сопна Скор. — Да не би да имаш проблем със слуха?

Адреналинът във вените й се превърна в гняв.

— Ако искаш да е затворена, затвори я сам.

Скор излезе от банята.

— Не си научила много от Мескит, нали?

— Много какво?

— Страх.

— Ако искаш да ме изплашиш, свали маската. Сигурно ще се ужася.

Скор заобиколи преградата и застана близо до нея. Беше висок почти колкото нея, два пъти по-тежък и с три пъти повече мускули. Изгледа гневно единствения куфар в ръката й.

— Къде са останалите? — попита рязко.

— Нося две картини. Можеш да ги разгледаш, но само ако първо ми покажеш парите.

— Да не би да си мислиш, че си по-силна от мен? — попита Скор.

Джил се бореше с кипящите във вените й страх, адреналин и гняв.

Изгуби битката.

— Така ли стана и с Модести? — подразни го тя. — Уплашил си се от нея?

Скор се засмя въпреки яростта, която бушуваше в него.

— Тя беше глупава. Нахвърли се срещу мен, падна и замина направо на оня свят. И ти ли си толкова глупава?

Нехайното описание на смъртта на пралеля й подейства на Джил като кофа ледена вода, плисната в лицето.

— Не — каза тя. — Искам да приключа с това и да се махна оттук.

— Значи не искаш да се позабавляваме, така ли? — Той бавно облиза устни.

Езикът му изглеждаше дебел и влажен в прореза на черната ски маска. Тя просто го изгледа, разкъсвана между адреналина и отвращението. Скор се засмя, доволен, че я е стреснал. Отиде до един шкаф, измъкна оттам куфарче, приближи се и застана плътно до нея.

Прекалено близо.

Джил искаше да се отдръпне. Не го направи.

Мъжът с маската знае, че ме отвращава. Използва го, за да ме плаши.

Тя взе куфарчето и му подаде своето, без дори да трепне, когато пръстите му в гумени ръкавици погалиха ръката й.

— Остани тук — нареди той. — Брой си парите. Разпилей ги по леглото и се отъркаляй в тях. Само не се опитвай да си тръгнеш, преди да ти кажа. Ще пострадаш. На мен ще ми хареса, но не и на теб.

— Къде отиваш?

— Да се уверя, че картините са истински.

В мига, в който вратата се затвори зад гърба му, Джил се втурна към прозореца и дръпна тежките и избелели завеси съвсем леко, колкото да надникне през тях.

Мъжът свали маската си, тръгна към бунгалото през две врати, почука и влезе.

Но не и преди тя да запечата в съзнанието си лицето му, осветено от последните хладни слънчеви лъчи.

Процепът, през който можеше да гледа, бе съвсем тесен, но все пак забеляза друг мъж, който излезе от бунгалото и пристъпи в светлината на залязващия ден. Този човек имаше спретнат вид — бе идеално обръснат, облечен в черни всекидневни панталони и сиво-черна риза без вратовръзка. Мокасините му бяха направени за градските тротоари и се носеха от хора с много, много пари.

Човекът притежаваше и нужната самоувереност.

Купувач на художествени произведения? Адвокат? Разглезен милионер?

Какъвто и да бе, той не носеше латексови ръкавици, което вероятно го издигаше над нивото на отрепката с черната маска. Или пък напротив. Най-големите крадци можеха да наемат най-скъпите адвокати.

Човекът с ръкавиците махна към хамбара. Тя улови някакво движение — слънчев отблясък върху метал или стъкло — високо под покрива на хамбара.

Извади джобния си компютър и заговори отчетливо.

— Намирам се в бунгало номер четири, не спомена никакви имена. През две бунгала от моето има някакъв добре облечен адвокат или купувач на изкуство, или градски милионер. Мускулестият негодник, който ме посрещна със ски маска на лицето, разговаря с него. Има и още мъже в хамбара. Не знам колко са. Който и да е противникът, явно разполага с много пари.

Джил пусна завесата.

— Сега съм сама. Ще проверя да видя дали няма заден изход.

Нямаше този късмет.

Над нивото на очите й, високо над тоалетната имаше плъзгащо се прозорче с матирано стъкло. Джил се покатери върху седалката и отвори прозорчето.

— Няма заден изход, но има малко високо прозорче. Виждам някакъв хамбар и… — Гласът й заглъхна. Преглътна тежко. — Има два много големи черни джипа с тъмни стъкла, паркирани до входа на хамбара. И нещо, което много прилича на перка на хеликоптер. Слушате ли ме, „Сейнт Килда“? Това е капан.

И тя не виждаше никакъв изход от него.