Елизабет Лоуел
Цената на измамата (79)

79.

Над Невада

Седемнайсети септември, 18:22 ч.

— Поддържаме визуалния контакт — каза Зак в микрофона, свързващ го с мъжете на земята, които следяха Джил, отпред и отзад. — Бялата полицейска кола с червено-синя сигнална лампа все още е зад Джил, на около половин километър. Може би се оглежда за придружители. Стойте далеч от нея.

В малките слушалки на главата му прозвуча леко пропукване за потвърждение.

Погледна през предното стъкло на самолета към пътя, който се простираше прав и черен чак до хоризонта. Малкото превозни средства бяха предимно големи камиони и няколко семейни каравани.

— Какво има наоколо в разстояние на стотина километра? — обърна се Зак към пилота.

— Пясък, скали и сухи храсталаци. И вероятно половин дузина публични домове.

— Публични домове? Насред нищото ли?

— Точно така — провлачи пилотът. — В щата Невада има трийсет официално регистрирани публични дома. Мисля, че поне половината са край магистрала деветдесет и три. Много е вероятно, ако видим някакво селище край пътя, то да носи име като Рачешкото ранчо или Ранчото на кенгуруто.

— Рачешкото ранчо?

Пилотът се ухили.

— Да. Както пише на табелата му: Няма много раци, но пък има много въртиопашки.

— Сигурно затова не съм идвал да издирвам класически модели коли тук — отбеляза Зак, докато оглеждаше внимателно околността с бинокъла си. — Мислех, че няма достатъчно хора, които да са оставили автоморги след себе си. Но оттук забелязвам няколко такива малки селища до магистралата.

— Вероятно са стари ферми. Сега долу всички са или мъртви, или само минават оттук. Предимно шофьори на камиони.

— Затова има и толкова въртиопашки.

— Всичко е регулирано от законите в щата — обясни пилотът, като погледна механично към контролния панел. — Всички момичета се проверяват веднъж седмично. Резултатите от прегледите се публикуват във вестника, също като санитарните проверки на ресторантите.

Зак се засмя на глас при мисълта за държавните проверки на бардаците.

— Невада. Рискувай парите си, но не и здравето си. Как да не обичаш този щат.

Продължи да следи с бинокъла патрулната кола.

Тя поддържаше все същата дистанция спрямо Джил в продължение на десетина километра.

Зак превключи микрофона на главата си към сателитния си телефон и набра един номер. Специалист по комуникациите в „Сейнт Килда“ му вдигна веднага.

— Обажда се Балфур от Невада — каза Зак. — Все още поддържаме контакт. Следенето е съвсем открито, патрулна кола на шерифа, на около половин километър след кадилака.

— Ясно.

— Пригответе се да координирате комуникациите, след като кацна.

— Готови сме.

Зак потупа микрофона в отговор и превключи на честотата на джобния компютър „Блекбъри“, тъкмо навреме за да чуе Джил да говори с Мери.

— Патрулната кола ще ме заведе до мястото на срещата — казваше Джил.

Той не можеше да чуе отговора на Мери.

— Да се надяваме, че следващото ми обаждане ще е онова, което чакаш.

Пауза.

— Стой близо до телефона — каза пак Джил.

Сателитният апарат на Зак започна да вибрира. Той превключи микрофона към него.

— Какво?

— Вероятната посока е ранчото Опашката на бобъра — каза Фароу. — Ако шерифът има мозък в главата си, заместникът му ще я остави там и ще се запъти към крайпътен маркер четиристотин и осемнайсет. Ще спре движението в южна посока. Ние ще го спрем на север. Щом заместник-шерифът включи сигналната си лампа, незабавно кацай и потегляй с колата, която ще те чака край пътя. Не искам да изгубя този клиент.

— И на мен никак не ми допада подобна идея — отвърна Зак. — И още по-малко ме радва фактът, че полицията е на страната на противника.

Фароу само изръмжа.

— Парите са виновни. Крофърд има много. След като си поприказвах дружески с шерифа, той се съгласи да стои настрана.

— Сигурен ли си? — попита Зак.

— Не.

— Задръж. — Той се обърна към пилота. — Има ли наблизо ранчо Опашката на бобъра?

Мъжът погледна към земята и посочи в далечината.

— Ето там, където са изсъхналите дървета.

Зак отново заговори в телефона:

— Предполагам, че някой в „Сейнт Килда“ вече е разровил книжата на администрацията в Невада, за да види кого точно е натиснал Крофърд, нали?

— Губернаторът му е задължен — отвърна Фароу. — Както и един щатски сенатор и неколцина конгресмени. А също и шерифът.

— И откога е странно да се натъкнеш на корумпирани политици? — попита Зак.

— Шерифът е смятал, че прави услуга на богат човек, който подкрепя закона. В това няма нищо необичайно, нито в Невада, нито където и да било другаде.

Зак огледа пустинята с бинокъла. Запуснатото ранчо, заобиколено от съхнещи или напълно изсъхнали дървета, се появи пред очите му в далечината.

— Чу ли нещо за Гарлънд Фрост?

— Подобрява се много по-бързо, отколкото се очаква от него — каза Фароу. — Даже се опитва да раздава заповеди.

Зак се усмихна.

— Браво на него. Понякога е истински досадник, но никак не заслужава онова, което му се случи.

— Дете мое — иронично възкликна Фароу, — та кога „заслужава“ е било част от уравнението на живота?

— Откакто… задръж. — Зак забеляза проблясъка на сигналната лампа на патрулната кола. — Полицейската кола включи сигналните светлини. Тръгва към ранчото Опашката на бобъра.

— Върни я жива.

По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни.