Елизабет Лоуел
Цената на измамата (76)

76.

Над Невада

Седемнайсети септември, 18:15 ч.

Зак седеше на дясната седалка в кръжащия самолет, опрял до очите си бинокъл. Триста метра по-надолу забеляза проблясък на вода и ярката зеленина на оазиса Индиански извори. Отблясъкът на косите слънчеви лъчи върху металния покрив на бензиностанцията бе като пожар.

Пилотът бе заел позиция на около километър и половина западно от магистралата и се стараеше горе-долу да следва скоростта на кадилака в пустинята. Не беше лесно. Противниковата страна караше Джил да пътува напред-назад и често да прави завои, също като хамстер в извита въртележка.

Единственото хубаво нещо бе, че тя бе свикнала да шофира като истински жител на Запада — със сто и двайсет километра в час, освен ако не се намираше на прав участък и тогава вдигаше до сто и четирийсет.

На това му се казва да бързаш за никъде. Зак поклати глава и си каза, че трябва да бъде търпелив.

В момента колата беше паркирана до предната врата на бензиностанцията. През бинокъла видя как Джил излиза от сградата и застава до колата, стиснала в ръка сателитния телефон, докато джобният компютър бе в чантичката на кръста й. Можеше да чуе нейните реплики при всеки разговор.

— И сега какво? — нетърпеливо каза тя в телефона.

Тишина.

— Да, зареждам бензин на цена, спрямо която картините ми се струват евтини.

Пак тишина, докато тя слушаше.

— Пак ли? Вече ми омръзна онзи участък от магистралата. Да, да. Все едно.

Зак се питаше къде и кога противникът ще престане с игричките. Слънцето вече се спускаше ниско, потъваше към западния хоризонт и тъмния кадифен полумрак на лятната вечер в пустинята.

Телефонът му започна да вибрира. Натисна бутона за връзка, видя кой го търси и каза:

— Нищо ново.

И Фароу никак не беше доволен от ситуацията.

— Имаха достатъчно време да проверят Джил, както и всички останали пътуващи по магистралата. Да не би да чакат да се стъмни?

— Ти не би ли направил същото?

— По дяволите.

— Ще го приема за да — каза Зак. — Добрата новина е, че така ще й бъде по-лесно да избяга, ако се стигне дотам.

— Лошата е, че в тъмното ще трябва да съберем частите по-наблизо. Всъщност, това е добре. Сменихме колите за преследване четири пъти. Няма да се тревожим толкова за разпознаването, след като се стъмни.

— Нервите на Джил сигурно са опънати — отбеляза Зак.

— Тревожи се за собствените си. Тя е от желязо. Стийл вече подхвърли, че иска да я привлече като сътрудник.

— Това хубаво ли е, или лошо? — побърза да попита Зак.

— Изборът не е наш, нали така?

Фароу прекъсна връзката.

На Зак му се искаше да пробие с юмрук тънкия алуминиев корпус на самолета. Вместо това си пое дълбоко дъх няколко пъти и превърна парещото нетърпение в ледено спокойствие на хищник. Нямаше да е от полза за Джил, ако беше готов да избухне всеки момент.

Престани с размотаването, негоднико. Време е за веселбата.