Елизабет Лоуел
Цената на измамата (71)

71.

Лас Вегас

Седемнайсети септември, 00:31 ч.

Иззвъняването на телефон в съседната стая събуди Зак. Той автоматично понечи да скочи, но после осъзна, че звъни телефонът на Джил, а не неговият. Включи лампата на нощното шкафче и се пресегна да я събуди.

Очите й бяха отворени, ясни, наблюдаваше го.

— Да вдигна ли? — меко попита тя.

Зак искаше да каже не. Вместо това кимна.

Тя си проправи път сред купчината пухкави възглавници, които я обграждаха като ято заспали лебеди, и се запъти към съседната стая.

Той я гледаше как отваря вратата и му се искаше тя да не приближава към опасността с всяка своя стъпка.

Може би е грешен номер.

Но вътрешно бе убеден, че не е. Изрита възглавниците от леглото и отиде при Джил.

— Ало — обади се тя и извърна телефона, за да може и Зак да чува.

— Госпожице Брек?

Гласът звучеше странно, което подсказваше на Зак, че минава през филтър. Запис на разговора нямаше да може да се използва като доказателство в съда.

— Кой се обажда? — попита Джил.

— Аз съм търговец на изкуство. Представлявам частен колекционер, който иска да остане анонимен. Клиентът ми се интересува от няколко картини, които притежавате. Сама ли сте?

Тъмните вежди на Зак се повдигнаха.

— Това какво общо има с картините ми? — попита тя.

— Моят клиент е разбрал, че сте наели една компрометирана частна охранителна агенция, наречена „Сейнт Килда Консултинг“. Ако това е вярно, клиентът ми ще откаже да работи с вас.

— Нека да видя дали съм ви разбрала правилно — каза Джил. — Вашият клиент не харесва агенцията, която ме представлява, и затова няма да сключи сделка с мен, така ли?

— Знаете ли, че „Сейнт Килда“ е замесена във въоръжен конфликт, при който са загинали няколко човека и е бил застрашен животът на свидетел под правителствена защита?

— Наистина ли? — възкликна Джил и погледна към Зак.

Той сви рамене. Нищо ново.

— Главните замесени в онзи случай са били Грейс Силва, дискредитиран бивш федерален съдия, и Джо Фароу, бивш затворник с дълъг опит в насилието.

Джил погледна към Зак.

Усмивката му не би успокоила никого. Той отиде до бюрото и взе бележник и химикал с логото на хотела.

— Не го знаех — бавно каза Джил. — Това хвърля известна сянка на съмнение върху репутацията на „Сейнт Килда“.

— Тази агенция е в списъците за наблюдение на всички правителствени служби в Америка — заяви човекът по телефона. — Това е една продажна корпорация, частна военизирана компания и като такава, подлежи на санкциониране от Държавния департамент заради многобройните си съмнителни отвъдокеански операции.

Зак се върна с бележка върху хотелската хартия, на която пишеше: Съгласявай се с него.

Тя му отвърна с поглед, който казваше: Нали това правя.

— Доста ме притеснихте — каза тя в слушалката. — Имах съвсем друга представа за „Сейнт Килда“.

— Съжалявам, че тъкмо аз ви нося лошите новини — невъзмутимо продължи човекът отсреща. — Хубавото е, че все още можем да сключим взаимноизгодна сделка, но само ако се отървете от „Сейнт Килда“. Моят клиент просто категорично отказва да има нещо общо с подобна организация.

— Е, това ме успокои — каза тя, като потисна смеха си. — Как е разбрал клиентът ви за картините?

— По света има много богати и анонимни колекционери. В най-висшите сфери на търговията с изкуство сделките винаги се сключват поверително. Много колекционери се опасяват, че публичността ще привлече вниманието на крадци и изнудвачи. Докато сте под опеката на „Сейнт Килда“, моят клиент ще смята, че може да сте, в най-добрия случай, изнудвачка. В крайна сметка именно с това е най-известна „Сейнт Килда“.

— С изнудване?

— С една дума, да — потвърди събеседникът й.

— Откровено казано, аз съм само една жена, която се е озовала в много непознат и понякога доста опасен свят — подхвана Джил. — Не съм искала да става така, но ми се случи. И… — тя въздъхна — доста се разколебах по отношение на „Сейнт Килда“.

Само така, скъпа! — кимна й насърчително Зак. — Базирай лъжите на истина. Така звучат много по-убедително.

— Значи имаме основа за обща сделка — каза човекът отсреща.

— Колко е склонен да плати клиентът ви за картините? — попита Джил.

— Ако всички са като онази, която се беше появила в Солт Лейк Сити…

— По-хубави са — прекъсна го тя. — По-големи. — Погледна към Зак и се усмихна. — А размерът винаги има значение, както знаете.

Той потисна смеха си.

— Мога да ви предложа милион долара за картините ви — каза човекът на телефона.

— Един милион ли? — Тя се изсмя пренебрежително. — Какво ще кажете за десет милиона? Знаете ли за колко се продава на пазара едно платно на Дънстан?

— Няма начин — заяви мъжът. — Вашите картини не са подписани от Дънстан и никой с нужния авторитет няма да потвърди автентичността им. Като се има предвид това, един милион е щедро предложение.

— Ами ако автентичността на картините може да бъде доказана? — настоя тя.

— Именно в това е големият проблем, нали? — Гласът по телефона стана по-рязък. — Няма никакви данни за съществуването на картините, освен вашата дума, че са били притежание на семейството ви, но това не може да бъде потвърдено от друг. Дори и ако се намерят, да кажем, отпечатъци от палец вместо подпис, няма начин да се докаже, че този отпечатък принадлежи на художника.

Зак забързано драскаше по листа.

— Така ли? Но отпечатъците са допустимо доказателство в… — започна тя.

Мъжът я прекъсна и продължи:

— Много хора може да са държали картината, преди да е изсъхнала. Приятели, други художници, почитатели, небрежен майстор на рамки. Като се има предвид, че като цяло отпечатъците от пръсти, както и ДНК материалите, се превърнаха в доста спорна тема в криминалните дела, би било крайно глупаво да се опитвате да представите картините си като творби на Дънстан. Освен ако нямате необходимите средства за продължителна битка в съда…?

Зак побърза да тикне бележника пред очите на Джил.

— Три милиона долара — каза тя, като четеше бързо, и макар гласът й да бе твърд, очите й бяха шокирани. — В брой. Използвани банкноти, без поредни номера. Нищо по-малко от петдесетачка и по-голямо от стотачка.

— Два милиона — каза човекът от другата страна на линията.

Тя погледна към Зак.

Той кимна.

— Добре — съгласи се тя. — Два милиона.

— Къде са сега картините?

— На сигурно място — побърза да каже тя. — Не се тревожете за тях. За малко да ги изгубя на два пъти при пожар. Вече няма да рискувам.

— Можете ли да вземете картините или „Сейнт Килда“ ги охранява? — попита мъжът.

Тя отново погледна Зак.

Той посочи към нея.

— Мога да ги взема — каза тя.

— Отървете се от „Сейнт Килда“ — нареди мъжът. — Освободете стаята си в хотела. Вземете картините и тръгнете с колата си на север от Лас Вегас. Бъдете готова да стигнете чак до Рино, ако се наложи. Ще се свържем с вас по пътя и ще ви дадем инструкции как да бъде направено всичко.

— Вие май не сте си изпили хапчетата тази вечер — заяви тя, без да поглежда към Зак, който пишеше бързо. — Няма да взема картините с мен.

— Тогава няма сделка.

— Нека да помисля за минутка — каза тя.

Зак се зае да пише още по-бързо.

— Ще оставя картините на съхранение в някой хотел във Вегас — започна тя, като четеше наопаки. — Ще дам квитанцията на моя приятелка.

Той обърна бележника и го протегна към нея.

— Приятелката ми ще чака да й се обадя — продължи тя по-бързо. — След като получа парите, ще се кача в колата си и ще се обадя по телефона на приятелката си, която ще чака във фоайето на определен хотел във Вегас. Тя ще ви даде квитанцията и ще каже на вашите хора в кой хотел са картините.

— Сигурно гледате много телевизия — отвърна мъжът.

— Слушай, приятелю — подхвана Джил с тона на речен капитан. — Научила съм много за подсигуряването на изхода от една сделка, когато продавах забранени опиати на колежанчетата в Калифорния. Това, че прекарвам много време на реката, съвсем не означава, че не познавам градските обичаи.

Последва дълга пауза, а после човекът се засмя и попита:

— Можеш ли да уредиш всичко за утре?

Тя погледна въпросително Зак.

Той кимна.

— Да — потвърди в телефона тя. — Кога ще се срещнем?

Зак й направи знак да удължи разговора.

— Ще ти се обадя — отвърна мъжът.

— Кога искаш да тръгна с колата на север?

— Навреме, за да стигнеш до границата с Айдахо преди залез-слънце, дори и ако се наложи да се отклониш от пътя.

Зак кимна.

— Добре — каза Джил. — Ще тръгна сутринта.

— Вземи половината картини със себе си, иначе сделката отпада — заяви мъжът.

— Но…

— Това не подлежи на преговори — прекъсна я човекът от другата страна на линията. — Отърви се от „Сейнт Килда“. Дръж телефона, от който разговаряш в момента, винаги близо до себе си. Няма да се обадя на друг номер, нито да приема обаждане от друг. Без телефона няма сделка. Ако няма шест картини, също няма сделка. Ако доведеш компания, също. Ясно ли е?

Усмивката на Зак бе рязка като остър нож.

— Ясно — каза Джил. — Кога ще се обадиш?

— Ще разбереш, докато пътуваш на север по шосе деветдесет и три утре следобед. Но не разчитай да останеш на това шосе и гледай да си с пълен резервоар.

Връзката прекъсна.

Джил натисна бутона за идентифициране на обаждането. Номерът беше скрит.

Голяма изненада, няма що.

Тя измърмори тихо и захвърли телефона върху неизползваното легло, където той потъна под куп меки възглавнички.

Зак я дръпна след себе си към вратата между двете стаи. Внимателно затвори. Заведе я в отдалечената баня и пусна водата на душа, но не влезе под него.

— Добре — каза тя и си пое дълбоко дъх. — Трябва ми приятел в Лас Вегас, на когото да се доверя за картините.

— Ще го имаш. Мъж или жена?

— Жена. Но този тип никак не си поплюва. Сигурно и приятелите му са такива.

— Не се притеснявай — ухили се Зак. — В „Сейнт Килда“ има много добре подготвени жени. Картините отиват направо в трезора на Шейн Танънхил.

— Няма да се размине така — възрази Джил. — Трябва да нося шест от картините със себе си за голямата размяна.

Зак искаше да спори с нея, но замълча. Вече чуваше в главата си думите на Грейс: Не можем да докажем нищо, освен ако картините не са истински, парите не са истински и размяната не се осъществи.

Това беше проблемът, когато работиш със съдия. Винаги имаха толкова категорични схващания за това какво е допустимо и какво — не, в съда.

— И ще трябва да ида сама — упорито заяви Джил.

— Няма начин. Забрави.

И на нея не й харесваше, но не виждаше как може да го избегне.

Понякога бързеите не можеха да бъдат заобиколени. Трябваше просто да се мине през тях.

— Няма да си губя времето в спорове — каза Джил. — Къде е телефонът ти?

— За какво ти е?

— Ще се обадя на Грейс Силва Фароу. А после ще ида в другата стая и ще уволня „Сейнт Килда“ по моя сателитен телефон.