Елизабет Лоуел
Цената на измамата (64)

64.

Сноубърд

Шестнайсети септември, 16:10 ч.

— Рамзи, най-добре поеми ти разговора — извика Кахил. — Лий Дънстан се обажда от Лас Вегас.

Раздразнен, Уърдингтън прекъсна надзора на товаренето на последните картини за търга в един микробус за краткия път до летището.

— Какъв му е проблемът?

— Нещо, което няма да ти е приятно да изкрещя пред всички в стаята.

Уърдингтън изсъска нещо под носа си и се обърна към хората, които товареха микробуса.

— Добре, всички получихте инструкции. Очаквам да видя всички картини и скулптури напълно непокътнати, когато пристигна в „Златното руно“ довечера.

— Да, сър — отговори шефът на екипа. После се обърна и се развика на един младеж, който се бе спънал по рампата: — По-бавно, Мърфи. Вече не си в Ю Пи Ес. Никой не те следи с хронометър.

Уърдингтън се обърна и влезе през задния вход на галерията, където го чакаше Кахил.

— Нямам време да дундуркам Лий — ядно отсече той.

— За това ще намериш време. Повярвай ми.

Собственикът на галерията натисна бутона за задържане на разговора и се обади престорено бодро:

— Здравей, Лий. Вълнуваш ли се от предстоящия търг?

— Определено може да се каже. — От другата страна на линията Лий предизвикателно вдигна полупразната си чаша с уиски в поздрав към жена си и отпи глътка, от която очите му се насълзиха. — Рамзи, стари друже, имаме проблем. Кучката се върна.

— Пиян ли си? — отчетливо попита Уърдингтън.

— Натам съм тръгнал. И ти ще ме последваш, когато търгът отиде по дяволите в неделя. Десетте милиона за картина, които всички очакват, едва ли ще са и наполовина.

— Мили боже. — Уърдингтън се опита да запази самообладание. Най-доброто, което можа да изтръгне от себе си бе: — Нямам време да слушам пиянските ти брътвежи.

— Много жалко. — Лий се усмихна мрачно. Не беше си позволявал сериозен запой от много време. С нетърпение очакваше опиянението. Може би никога нямаше да се събуди. — Имаш по-малко от два дни да докажеш, че Джъстин Брек не е нарисувала онова, което Томас Дънстан е подписвал.

Уърдингтън вдигна очи към тавана, но не намери там отговор.

— Бети там ли е?

Лий се вгледа в бледото и измъчено лице на жена си. Беше облечена с избелели джинси и обикновена риза като дъщеря на фермер, каквато бе някога.

— Не за тази кучка ти говоря — отряза той.

Уърдингтън изруга наум, закри телефонната слушалка и изръмжа към Кахил:

— Какво става, по дяволите?

— Знам само, че Лий Дънстан казва, че баща му не е нарисувал платната на Томас Дънстан, които ще продаваме в неделя — отвърна Кахил. — Джъстин Брек ги била рисувала.

— Това е нелепо — сопна се шефът му. Махна дланта си от слушалката. — Нямам време за подобни глупости. Дай да говоря с Бети.

— Разбира се. И без това трябва да си сипя още уиски. — Лий махна на жена си. — Иска да говори с теб.

Бети проследи с поглед как съпругът й отива до барчето в хотелската стая. Още не залиташе, но скоро и това щеше да стане.

Знаех си, че всичко е прекалено хубаво, за да е истина — помисли си тя за миг. — Пет милиона за картина беше прекалено много. Десет милиона си е чиста алчност.

Тя взе телефона.

— Съжалявам, Рамзи. Току-що Тал се обади и се развика на Лий толкова силно, че дори и аз го чух в другия край на стаята. Затова Лий позвъни на теб.

Уърдингтън заби палец в кожата между веждите си, мъчейки се да спре главоболието, което се бе появило изневиделица.

— Какво става, за бога?

— Жена му получила анонимно обаждане с предупреждение, че някой ще се опита да съсипе търга с твърдението, че нашите картини са нарисувани от Джъстин Брек, а не от Томас Дънстан.

— Бети, Бети. — Палецът му се заби толкова дълбоко, че остави следа от полумесеца на нокътя. — Нужно е нещо много повече от непотвърден слух, за да се убеди човек, изкушен от изкуството, че платната на Дънстан не са това, което знаем, че са — картини на един от най-великите художници на Запада. Явно някой от конкурентите просто се опитва да ни създаде неприятности преди търга. Всичко е само буря в чаша вода, това е. — Или обикновено изнудване. Няма да е за първи път, нито за последен.

— Ами отпечатъкът от палеца? — попита тя.

Уърдингтън се запита как ли Бети е разбрала, че се опитва да пробие дупка в черепа си с палец.

— Какъв отпечатък от палец?

— Отпечатъците по картините на Дънстан, които обаче са на Джъстин, а не на Томас Дънстан.

— Бети. — Уърдингтън стисна по-здраво телефонната слушалка, а също и юздите на яда си. Винаги става нещо преди търг и винаги в най-неподходящия момент. — Дори и отпечатъците на любовницата му да са навсякъде по картините, това само доказва, че Джъстин е била с него, когато платната са рисувани. Тъй като Дънстан не е рисувал, освен ако Алената муза не е била до него, намирането на нейни отпечатъци по платната не би могло да е голяма изненада. Дори и ако самоличността на собственика на отпечатъците може да се потвърди, което е крайно съмнително.

— Но Тал беше толкова разстроен.

— Ще му се обадя и ще изясним всичко. Вие в Лас Вегас ли сте сега?

— Да.

— Дръж изкъсо Лий. Колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре.

Бети погледна към мъжа си, който си сипваше уиски в чашата, и въздъхна.

— Ще направя каквото мога. — Тя се поколеба. — Това ще свали цената на картините, нали?

— Не се тревожи — каза Уърдингтън. — И дръж Лий далеч от хората, докато не изтрезнее. Ако ви се обади някой, който иска да ви продаде нови платна на Дънстан, прехвърлете го към мен.

— Защо да се опитват да ни продадат картини на Дънстан точно на нас? Ние нямаме толкова пари.

Изнудване, тъпачке. За какво друго? Палецът вече го болеше почти колкото и главата. Лий може да потвърди автентичността на фалшиви картини и всички да се облажат — само дето Крофърд ще ми стъжни живота, ако не предизвикам достатъчно очаквания и вълнение около този търг, за да вдигнем цената на една картина на Дънстан поне до осем милиона. Крофърд дори иска десет. Това ще доведе до резултати, които никой няма да може да оспори, дори и данъчните служби.

Уърдингтън, макар и по свои причини, също копнееше като Крофърд да предизвика сензация. Това би привлякло като магнит вниманието на големите играчи в света на изкуството към новата му аукционна къща. Но трудно би постигнал целта си, ако в последния момент отнякъде се появят една дузина съмнителни платна на Дънстан.

Крофърд нямаше толкова много пари, че да изкупи дванайсет нови картини, по четири милиона всяка, а още по-невъзможно бе това при цена от десет милиона. А ако новите платна се продадяха за по-малко, щяха да свалят цената и на онези, които Крофърд вече притежаваше.

— Не се тревожи за нищо и само гледай Лий да стои далеч от всички. И непременно ми се обади, ако някой се опита да се свърже с вас за картините — повтори Уърдингтън. — Разбра ли ме?

Бети въздъхна.

— Не разбирам нищо, но ще направя каквото ми каза.

Уърдингтън затвори и набра номера на мобилния телефон на Крофърд по памет.

Вдигни, нещастнико. Времето изтича.