Елизабет Лоуел
Цената на измамата (62)

62.

Блесинг, Аризона

Шестнайсети септември, 14:56 ч.

— Ти карай — каза Зак и се настани от дясната страна на прекалено тясната кола под наем. Резервациите в последния момент бяха като трън в задника. Буквално.

Джил свали чантичката от кръста си и я метна на задната седалка. Колата явно бе направена за някоя планета, където краката на хората бяха по-къси от ръцете им.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На същото летище, където кацнахме.

— А после?

— Зависи какво ще намеря в документите.

Докато Джил наблюдаваше как Блесинг се отдалечава от тях в огледалото за обратно виждане, Зак прехвърли снимките от фотоапарата в компютъра си. Преди да отвори първия файл, копира всичко и го изпрати на „Сейнт Килда“.

Поредната застраховка срещу пожар.

После започна да чете.

— Ехо? — обади се Джил след известно време. — И аз съм част от този екип, забрави ли?

Зак я погледна.

— Засега става дума само за фамилната история на семейство Брек. Реших, че сигурно вече я знаеш.

— Сбъркал си.

Той се усмихна леко и се върна към първия документ, за да обобщи накратко информацията за Джил.

— Баба ти, Джъстин Брек, и Томас Дънстан са били арестувани от заместник-шерифа Джоуъл Пърсел близо до „Сити Тавърн“.

— Къде е това?

— Малко извън Блесинг — отвърна Зак.

— Ясно. Сега се нарича „Кладенеца“. Окръг Кениън е на сух режим. Формално това е частен клуб, защото в частните клубове е разрешено да се сервира алкохол. В реалния свят входната такса, която плащаш на вратата, се нарича куверт.

Той се засмя.

— Не мога да преценя кое те дразни повече — лицемерието или патриархалният морал.

— Ще ти кажа, когато и самата аз реша.

— Явно баба ти и Дънстан са празнували Деня на независимостта, но нещата са излезли извън контрол.

— Какво е станало? — попита Джил.

— Ами според бармана — можеш ли да повярваш, че се е казвал Трули Нолън?

— За съжаление, да.

Зак поклати глава.

— Както и да е. Барманът чул Джъстин и Дънстан да се карат. Било наистина люта кавга.

— За какво?

— Не станало ясно на никого от присъстващите там, но това се случва често при пиянски разправии. Според бармана, Дънстан известно време „търпял всичко“. После скочил и ударил Джъстин през устата с опакото на дланта си.

Джил стисна по-здраво волана.

— Мил човек.

— Знаеш какви са художниците. Много са чувствителни. Ударил я толкова силно, че столът й паднал назад и тя се стоварила върху напитките на хората от другата маса. После той се нахвърлил отгоре й и се опитал да я удуши. След това веселбата съвсем се развихрила.

— Да я удуши ли?

— Да. Човекът изгубил контрол, напълно. Това е било по времето, преди да измислят климатиците, а нещо ми подсказва, че тук става доста горещо около четвърти юли — провлачено отбеляза Зак.

— Често минава над четирийсет градуса. И то ако не броим вятъра, сух като шкурка и горещ като от ада — допълни Джил. — Чудя се какво са правили в Блесинг?

— Освен да пият и да се бият ли? Рисували са. Поне така казал Дънстан, а и дрехите му били покрити с петна от боя за доказателство. Изглежда, той много е обичал да рисува района около ранчото на Брек, от Блесинг до ръба на каньона, Индианските извори и платата, където пелинът отстъпва място на скалите.

— Това в доклада ли е? — изненада се Джил.

— Нарича се четене между редовете. Освен това направих кратко проучване, докато чакахме да разберем дали Фрост ще излезе жив от операционната.

— Пълният каталог на Дънстан. Беше се зачел в него, сякаш вътре е скрита тайната на живота и смъртта.

Или просто за да не изгуби здравия си разум.

Зак отвърна само:

— Добрият стар Трули Нолън прекратил боя с помощта на здравата дръжка на една брадва, която държал зад бара. Когато всичко утихнало, Джъстин вече я нямало. Дънстан хукнал след нея. Бил на около десетина метра вътре в града, когато тя започнала да вика: „Никога повече няма да ме удариш, мръснико!“. После стреляла по него с пушка двайсет и втори калибър.

— Старата пушка срещу змии в ранчото — обади се Джил. — Модести още я използваше, когато не засичаше, а това ставаше непрекъснато.

— Онази нощ не засякла. Джъстин стреляла и продължила, докато не й свършили патроните.

— Или пушката е засякла.

— Само веднъж успяла да одраска с куршум задника на Дънстан, но като цяло не го улучила — продължи Зак.

— Жалко. Ако бях наблизо щях да й услужа с моя „Колт Удсмън“. Или сама бих застреляла нещастника.

Той й хвърли кос поглед.

— Напомни ми никога да не те ядосвам.

— Не се тревожи. Семейната пушка за змии не е оцеляла след пожара.

— Притеснява ме твоят „Колт Удсмън“.

Тя се усмихна иронично.

— Оставих го в една заложна къща, защото ми трябваха пари за учебници.

Искаше му се да я прегърне. Вместо това продължи.

— След като на Джъстин й свършили патроните…

— … или пушката засякла… — обади се Джил.

— … заместник-шерифът я арестувал и я отвел с белезници на ръцете.

— Ами Дънстан? — попита тя. — Той се е опитал да я удуши.

— О, той също бил арестуван — каза Зак. — Веднага след като местният лекар приключил с поливането на раната му с уиски и превързал задника му.

— И после?

— Патриархалният морал, който толкова добре познаваш и обичаш, се намесил.

— Което означава?

— Джъстин била обвинена в опит за убийство. Дънстан бил арестуван за публично пиянство. Осъдили го на една нощ в затвора.

Кокалчетата на Джил побеляха върху волана, но единственото, което каза, беше:

— Душенето не се ли брои за опит за убийство?

— Не и когато става дума за някоя устата кучка, която си го проси. — Устните на Зак се извиха в някакво студено подобие на усмивка.

— Звучи ми, сякаш си съгласен с Дънстан — каза тя.

— По-скоро съм чел прекалено много доклади за семейно насилие. Ще ми се да имах машина на времето.

— Защо?

— Щях да довърша започнатото от Джъстин. Не мога да понасям мъже, които пребиват жени.

Суровата безизразност в гласа на Зак накара стомахът на Джил да се свие. Надяваше се никога да не се обърне към нея с този тон.

Издиша дълбоко.

— Извинявай. Изкарвах си го на теб.

Той погали бузата й с кокалчетата на пръстите си.

— Няма нищо. Не се стряскам лесно, когато някоя жена се ядоса.

— Заради дългия си опит с по-големи сестри?

— Отлична тренировка — съгласи се той. Отново я погали и се върна към компютъра си. — Когато заместник-шерифът проверил килията на Дънстан на другата сутрин, той бил мъртъв. Обесил се с колана си.

— Велик художник и нещастен човек — отбеляза Джил.

— Мир на праха му.

Последва мълчание, докато Зак четеше други документи.

Когато приключи със съдебните протоколи, той каза:

— Нищо ново. Само бюрокрация. Джъстин пледирала самозащита. Съдията я пернал през ръката за пиянство на публично място и стрелба в рамките на града и ограничил наказанието й до вече прекараното в затвора време, плюс една година условна присъда и т.н.

— Както ни каза шерифът Пърсел — съдията бил нов в окръг Кениън. Само това ли е в папката? Ами ръкописното писмо?

— Било е заведено като част от личните вещи на Дънстан. Сигурно е било у него, когато са го арестували.

— Прочети ми го — помоли Джил.

— Ръкописните букви са много дребни и нечетливи. Светлината никак не бе добра, когато го снимах. Мастилото е избледняло.

— Искаш да кажеш, че не можеш да го прочетеш ли?

— Искам да кажа, че трябва да го обработя с програма за снимки. — Зак намери програмата, използва различни филтри върху снимката на писмото и накрая получи нещо, което бе доста по-четливо. — Добре, ето го. Било е написано около две седмици преди смъртта на Дънстан.

Джил въздъхна дълбоко. И зачака.

Почака доста.

Погледна встрани. Зак четеше с израз на силна изненада върху лицето си.

— Какво има? — попита тя.

— Ако това е каквото си мисля, че е, значи фитилът на онази бомба току-що изгоря докрай.

— За какво говориш?

— Радвай се, че си седнала. Писмото е от Джъстин до Дънстан. — Зак зачете на глас. — „Когато четеш това, аз вече ще съм си тръгнала. Майка ми и баба ми са имали съпрузи, които са биели жените си. Дори и ако беше мой съпруг, не бих понасяла побоите ти със скръстени ръце и молитва за милост от теб или от твоя бог“.

Джил измърмори нещо и стисна здраво пръсти.

— Ще ми се да го беше застреляла в слабините.

— Прекалено малка цел. — Зак продължи да чете. — „Каквото и да е имало между нас, е угаснало като пепел. Не биваше изобщо да ставам твоя любовница. Не защото е грях срещу Бог и обществото, а защото ти си лъжец и измамник. Използваш ме за собствените си цели, а после ме пребиваш, защото гордостта ти е наранена от моя талант. И двамата знаем истината, макар никога да не сме я изричали на глас. Без мен славата ти като художник е изгубена, защото аз съм много повече от твоята Алена муза“.

Джил издаде странен звук.

Зак продължи с четенето:

— „За да рисувам честно, трябва да живея като честен човек. Недей да ми пишеш и да ми казваш колко много ме обичаш. Недей да ми искаш прошка за нещо, което със сигурност би направил отново, ако ти го позволя. Нямам сили да ти простя, както и ти нямаш сили да разтрогнеш студения си и почтен брак.“ — Зак поклати глава. — Подписано е само „Джъстин“.

— И сега какво?

Вместо да отговори, Зак отново се зае с компютъра, отвори няколко файла, сравни снимките от документите за ареста с най-добрата снимка, която бе направил на долния ръб на картините на Фрост. Намръщи се, приближи максимално образа и продължи да сравнява. Не беше експерт, но това му приличаше на съвпадение.

Започна да се смее тихо.

— Какво? — попита Джил.

— Просто се сетих за Уърдингтън и излиянията му за същността на мъжкото начало и култовия статут на Дънстан в западното изкуство. Явно Джъстин е била доста мъжко момиче.

— Да не би да казваш, че…?

— Точно така. Джъстин не е била Алената муза на Дънстан — каза Зак. — Отпечатъците от палец върху картините са нейни, а не негови. Тя е била художникът. Той само е поставял името си върху готовото платно.

— Затова семейните картини не са подписани от Дънстан — обади се Джил. — Но и те са толкова творби на Дънстан, колкото и всички, които е подписал. Каква е цената на платно от „Дънстан“ в каталога на търга?

— Достатъчно висока, за да превърне убийството в много доходно занятие.