Елизабет Лоуел
Цената на измамата (56)

56.

Таос

Шестнайсети септември, 9:14 ч.

Джил се отказа да оглежда картините с черната светлина. Независимо колко внимателно и дълго се взираше във всеки милиметър от тях, не успяваше да види нищо специално. Погледна към компютъра на Фрост. Или бе изключен, или само „спеше“. Екранът бе тъмен.

Може би не е открил нищо по картините.

Може да е намерил нещо в интернет.

Отиде до компютъра. За разлика от онзи на Зак, този беше модел на „Макинтош“, какъвто имаше и тя. Само дето този бе два пъти по-голям. Мониторът бе огромен. Но операционната му система бе същата. Можеше да се оправи и със затворени очи.

Само едно натискане на клавиш беше достатъчно да „събуди“ компютъра.

Значи го е използвал снощи.

Или е от хората, които никога не изключват компютрите си.

Седна на бюрото и придърпа лаптопа по-близо. На екрана се виждаше същият уебсайт, който и Зак бе разглеждал, но с различна картина на Дънстан.

Джил отново бе завладяна от магията на пейзажа, който бе едновременно емоционално въздействащ и много детайлно нарисуван. Дънстан отлично владееше перспективата — както и способността да пресъздава собствения си поглед върху нещата — което караше човека на изкуството вътре в Джил да му завижда. Творбите му бяха уловили широтата и простора на Запада по начин, който съчетаваше романтизма на деветнайсети век и непреклонния реализъм на двайсети.

Тя въздъхна, поколеба се, после си каза, че не нарушава ничие лично пространство. Просто трябваше да разбере какво се опитваше да каже Фрост, преди да изгуби съзнание. Ако компютърът можеше да й помогне в това, значи имаше пълното право да го използва. Прекалено много хора бяха засегнати, откакто Модести бе изпратила първата картина за оценка.

Но въпреки това, изпитваше неудобство да рови в компютъра на Фрост.

— Може би трябва да изчакам Зак — измърмори тя на себе си. — Или просто да се свия в ъгъла и да заплача. Животът не е справедлив, какво остава пък да е любезен. Преживей го.

Избра падащото меню в браузъра и отвори файла с архивите. Появи се списък с уебсайтовете, които Фрост последно бе посещавал.

Още по-хубавото бе, че компютърът пазеше в паметта си кои точно страници са били разглеждани през последните няколко часа, дни и седмици.

И отново й направи впечатление, че някои от страниците бяха като онези, които Зак бе разглеждал. Същите, но все пак имаше разлика, която не можеше да определи точно. Това никак не я изненада. Всяко търсене в мрежата бе индивидуално, както и човекът и търсачката, която бе използвана.

В търсенето на Фрост преобладаваха резултати с името на Томас Моран. Вярно, че Моран бе художникът, с когото често сравняваха Дънстан, особено по отношение на емоционалното внушение, но някои от останалите художници, които Фрост бе проучвал, бяха от средите на модернизма и постмодернизма, както и от течения в модерното изкуство, за които тя не бе учила.

Тогава забеляза, че думата „отпечатък“ е с удебелени букви на всички страници.

Вратата на кухнята се отвори и отново се затвори.

— Джил?

— В голямата стая съм — обади се тя.

Прясно обръснат и изкъпан, Зак влезе в стаята с бодра крачка. В ръката му имаше димяща чаша кафе. Помисли си, че се е привела пред компютъра като скъперник, който брои златото си. Езикът на тялото й говореше за напрегнат размисъл.

— Намери ли нещо полезно? — попита той.

— Не знам.

Нещо в тона й изстреля във вените му адреналин, много по-силен от какъвто и да било кофеин.

— Какво откри?

— След като с теб се озовахме в леглото, Фрост е седнал на компютъра си.

Зак се усмихна при страстния спомен.

— Надявам се, че и на него му е харесало.

Джил се засмя, но не вдигна поглед от списъка със сайтове.

— Търсел е отпечатъци.

Зак спря насред глътката кафе.

— Продължавай.

Тя му разказа основното от сайтовете, които бе прегледала досега.

— През втората половина на двайсети век е било често срещана практика художниците да оставят не само подписа си върху своите картини, но и отпечатък от пръст, най-често палец.

— Жалко, че по това време Дънстан вече е бил мъртъв.

— Томас Моран също, но и той е използвал отпечатък.

Зак се закова на място.

— Така ли?

— В началото Моран се е подписвал с името си, като всички останали — обясни Джил, като четеше бързо от бележките, които си бе нахвърлила. — В зрелите си години добавил и Й по средата на инициалите си, след като критиците започнали да го наричат Йосемити Моран, защото рисувал много от платната си в националния парк.

Зак искаше да изтръгне компютъра от ръцете й, но се сдържа. С голямо усилие.

— Нещо друго?

— После, в началото на двайсети век, Моран започнал да подписва картините с името си и да оставя отпечатък от палеца си в крайната част на платното, която била изтегляна — опъвана — върху дървената рамка. Много съвременни художници превръщат тази част от платното в негово продължение. Нещо като вътрешна рамка.

Зак издаде звук, който потвърждаваше, че я слуша.

Тя четеше от монитора и бързо преразказваше:

— Един от братята на Моран решил да изкара лесни пари от славата на майстора, като сътворил забележително посредствени картини и ги подписал с името Моран.

— Опитал се е да използва стария Том, така ли?

— Определено. Томас Моран започнал да използва уникалния отпечатък от палеца си, за да докаже, че има само един Моран, който си струва да колекционираш.

— Значи все пак онзи знак от Фрост не е бил окуражителен жест — измърмори Зак и се запъти към платната на Дънстан, облегнати на стената. — Отпечатък от палец. — Посегна към първото платно. — На коя страна?

— Може да е навсякъде, дори и в самата картина. Моран го е поставял върху онази част от платното, която се е увивала около рамката. По този начин не е нарушавал хармонията на картината. Но творбите на Дънстан са много по-наслоени, така че може да е навсякъде и да не стърчи като…

— Не го казвай.

— Вирнат палец? — невинно довърши тя.

Зак се усмихна, но очите му бяха напрегнати, докато оглеждаше платното. „Индиански извори“ определено бе с много слоеве боя. Обърна го и разгледа платното, което бе увито около дървената летвичка на рамката.

— Добре — отрони той. — Никой не би могъл да го види, ако платното е в рамка. — И аз изобщо не го виждам в момента.

Премести се на по-добре осветено място.

Джил взе друга картина и я приближи на сантиметри от очите си, взирайки се в повърхността й. Не видя друго, освен следите от четката и наслоената боя. После си спомни къде Моран е поставял своя запазен знак върху запънатия ръб на платното.

— Черна светлина — измърмори Зак.

— Какво? — не разбра тя, потънала в собствения си оглед.

— Фрост я е оставил включена — каза той и вдигна лампата, като посочи към ключа, който бе останал на позиция включен.

— И какво?

— Значи я е използвал, след като си легнахме, и е забравил да я изключи. Батериите са изтощени.

Зак отиде в кухнята и започна да рови шумно в чекмеджетата, докато не откри батерии. Измъкна старите от лампата и ги смени. Проблесна морава светлина.

— Донеси картина — каза той и грабна наслуки едно от платната.

Джил го последва в импровизирания трезор на Фрост, в който той пазеше най-ценните си образци от древно и съвременно изкуство.

— Затвори вратата и изключи осветлението.

В момента, в който тя бе готова, черната светлина заля помещението. Картината грееше зловещо преобразена. Всички цветове бяха променени. Формите станаха почти триизмерни. Отделните движения на четката придобиха още по-дълбока и много отчетлива структура. По-тънките пластове върху платното, както и местата, където художникът бе нанасял допълнителни слоеве боя за постигане на естетически ефект, се виждаха ясно като черен шрифт върху бял лист.

— Виждаш ли нещо в самата картина? — попита тя.

— Не и на пръв поглед.

— Опитай по ръбовете.

Той премести платното в ръката си и го обърна така, че горният му ръб да бъде осветен от магическата светлина на черната лампа.

— Виждаш ли нещо? — попита тя.

— Боя.

Завъртя платното на деветдесет градуса. И двамата се вторачиха в новия отрязък, осветен от лампата.

— Нищо, освен боя — обади се Джил.

— Да. Надявам се да не се налага да оглеждаме подробно лицето на картината — каза Зак и я завъртя на още деветдесет градуса. — Може да отнеме…

Гласът му секна, сякаш прерязан с нож.

— Към мен, съвсем леко — помоли Джил с пресипнал от вълнение глас.

Той наклони картината съвсем леко, за да изпъкне по-релефно структурата.

— Това, което си мисля, ли е? — попита тя и докосна нежно платното.

— Да. — Той отново обърна платното. — На долния ръб на рамката. Няма как да сбъркам тези ръбчета и извивки. Дай ми платното, което държиш.

Джил обърна картината, която носеше, наопаки и му подаде долния ръб на дървената рамка, за да го освети с черната лампа.

— Да ме вземат мътните — въздъхна Зак. — Още един отпечатък от палец. На същото място.

— Как познаваш, че е палец, а не друг пръст?

— От опит.

— Значи Дънстан е „подписвал“ дори и неподписаните си творби?

— Така изглежда. Ще донеса картините на Фрост.

Джил взе черната лампа, която той й подаде, и се опита търпеливо да го изчака да се върне с другите картини.

Идваше й да крачи напред-назад, но в трезора бе прекалено тясно.

Стана още по-тясно, когато Зак се върна с двете по-големи платна. Обърна ги с долната страна нагоре и ги облегна на една витрина с древни керамични съдове в червено и черно. Наведе черната лампа.

Джил се загледа в ивиците платно.

— Ето, на няколко сантиметра от ъгъла.

— Също като при другите.

На второто платно на Фрост също имаше отпечатък от палец.

— Ще донеса и останалите ми картини — каза тя.

Много скоро в трезора бе пълно с картини, обърнати с главата надолу.

Всички те имаха отпечатък от палец върху долния ръб на рамката, на няколко сантиметра от десния ъгъл.

— Намръщен си — отбеляза Джил. — Би трябвало да се усмихваш и да ме поздравяваш.

— Само се чудех как неизвестни никому отпечатъци ще бъдат приети в съда срещу моралното право и твърденията на всички мастити критици на западното изкуство.

— Неизвестни отпечатъци ли? Не смяташ ли, че е прекалено лековерно да се мисли, че някой друг, освен Дънстан, е оставил отпечатък от палец върху всички тези картини?

— Адвокатите обожават да подлагат на съмнение убежденията на хората. Така си изкарват прехраната. — Зак измърмори нещо под носа си. — Само ако Дънстан бе живял двайсетина години по-късно, отпечатъците му със сигурност щяха да се пазят в някое досие.

— Може и да се пазят.

Той рязко извърна глава към нея.

— Къде?

— В затвора на окръг Кениън в Блесинг. Където се е обесил.

— Вземали ли са отпечатъци?

— Всички пазители на закона от рода Пърсел са със средновековни разбирания по отношение на жените — отбеляза Джил, — но като мъже се гордеят, че са винаги наясно с новостите в прилагането на закона.

— С изключение на полигамията ли?

— Никаква полигамия не съществува в мормонския запад — саркастично подхвърли тя. — Това са само измислици в резултат на развихреното въображение на медиите. Няма нищо такова.

— Много е лесно да не намериш нещо, особено ако не го търсиш.

— Да не би бащиното ти име да е Пърсел?

— Господи, надявам се, че не е. — Той я сграбчи в прегръдките си, целуна я страстно, после я пусна бавно. — Имаме прекалено много неща за вършене, за да има време за онова, което наистина ми се иска да направя.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Добре. С какво почваме?

— Ще се обадя на „Сейнт Килда“ и ще започнем да харчим пари.

— Да започнем ли? Само това правиш, откакто те срещнах.

— Още нищо не си видяла. Поставянето на картините в рамки струва почти колкото наемането на чартърен полет.

— Защо ще слагаш рамки на картините?

— Първото, което научих от Фрост, беше, че когато става дума за продаване на изкуство, представянето е всичко. — Зак измъкна сателитния си телефон от задния си джоб и погледна индикатора на батерията. Беше празен. — Къде е сателитният ти телефон?

— Мобилният е по-евтин.

— „Сейнт Килда“ плаща.

— Ще го донеса.

Зак се зае да съставя списъци наум. Когато Джил се върна, той взе телефона и набра няколко цифри. После набра още доста и накрая се свърза с някого, който можеше да го прехвърли на Джо Фароу.

— Обажда се Фароу. Как е Фрост и какво е станало с твоя телефон?

— Състоянието му е стабилно, а батерията ми свърши — отвърна Зак. — Разполагам с малко време, затова слушай. Трябват ми същите онези специалисти по товара, които ми помогнаха при вчерашния полет, и то незабавно. Гледай да дойдат подготвени. Нека да ми докарат и допълнителна кола. Както и нова карта за самолет. Моята почти е свършила, а ми трябва поне за още един полет незабавно.

— Как е екипировката ти? — попита Фароу.

Зак усети на кръста си тежестта на пистолета в кобура.

— Във форма и нямам търпение да ме поканят на танци.

— Задръж.

Той зачака, привидно спокоен, докато Фароу се обади на нужните хора и подготви всичко.

— Обзалагам се, че Фароу проклина деня, в който настоя той лично да ръководи тази операция — обърна се Зак към Джил. — Страшно обичам да давам заповеди на този човек.

— Споменах ли, че си типичен представител на Y-хромозомата?

— Снощи не се оплакваше.

Тя се усмихна бавно.

— Понякога и Y-хромозомите си имат място.

— Да, точно между… — Зак прекъсна рязко и се заслуша.

— Ще имаш каквото ти е нужно до половин час — обади се Фароу. — Заедно с нов сателитен телефон. Постарай се да не го съсипеш преди края на операцията. Накъде потегляте?

Зак се замисли за миг, после сви рамене. И бездруго трябваше да заявят летателния си план, а регистрите бяха публични.

— Най-близкото летище до Блесинг, Аризона, и ми трябва кола там.

— Задръж.

Фароу прекъсна само за няколко секунди.

— Обърни се към чартърна компания „Ол Уест“. Ще те чака самолет. Както и кола при кацането. Къде искаш да замине товарът?

— Ще ти кажа, когато не съм притиснат толкова от времето.

— Ще чакам да се обадиш.

Фароу прекъсна връзката, преди Зак да затвори.