Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сейнт Килда (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blue Smoke and Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2020 г.)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Цената на измамата

Преводач: Илвана Иванова Гарабедян

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова

ISBN: 978-954-26-0782-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13485

История

  1. —Добавяне

54.

Таос

Шестнайсети септември, 9 ч.

Макар че всички полицаи си бяха отишли, предният двор на къщата на Гарлънд Фрост оставаше забранена зона. Следователите, които разследваха палежа, искаха да работят в „чиста“ среда. Зак погледна през входната врата на къщата и отново изпита благодарност, че картините не са били в колата под наем. Всичко изглеждаше още по-зле на дневна светлина.

Чу отварянето на задната врата.

— Зак? — повика го Джил.

Той затвори предната врата.

— Ела в кухнята. Кафето трябва да е готово.

— Значи има господ.

Зак се усмихна и потърка брадата, която бе превзела лицето му. Наистина трябваше да се обръсна, преди да си легна с Джил.

Но тя не се бе оплакала. Дори й бе харесало да гали с дланите си страните му. Както и други части на тялото му.

Когато стигна до кухнята, завари Джил да се прозява и да рови в шкафовете за чаши. Бузите й изглеждаха ожулени. А по шията й имаше следи от любовна игра.

— Някакви новини за Фрост? — попита тя.

— Все същото. — Зак взе чашите, сипа от тъмната и гъста течност и й подаде едната. — Иска ми се да разбера какво се опитваше да ми каже.

— Можеш да го попиташ, когато се събуди. — Отпи глътка от кафето и възкликна: — Уха! — След което отпи повече. — Това се казва кафе.

Зак се усмихна леко.

— Според прогнозите на лекарите, Фрост няма да се събуди преди приключването на търга. Сега го поддържат в изкуствена кома.

— Той оцеля, въпреки че артерията му беше засегната, въпреки пораженията на куршума в корема му и дългата операция — изтъкна Джил. — Малко хора на неговата възраст могат да понесат всичко това.

— Заглушителят.

— Какво?

— Заглушителят намалява скоростта на куршума при напускането на цевта — обясни той. — Затова Фрост оцеля след изстрел с деветмилиметров пистолет.

Джил потръпна.

— Студено ли ти е? — попита Зак. — Мога да запаля камината.

— Това кафе е по-добро от огън. — Тя забеляза компютъра на кухненската маса. — Вече работиш?

— Само проверявах нещо. Къде ти е сателитният телефон?

— В къщата за гости. Твоят напълно ли сдаде багажа?

— Натам върви — отвърна той. — Синг е проверила вчерашните летателни планове на всички чартърни полети от Солт Лейк до Таос.

— Добри новини?

— Зависи какво разбираш под добри. Някой е излетял от Солт Лейк около час след нас и се е приземил в Таос около осемдесет минути след нашето кацане.

Джил присви очи.

— Казваш, че са ни проследили?

— Не е точно като „опашка“ — обясни той. — Прекалено далеч от нас са. Лесно е да се разбере какъв е бил летателният ни план. Данните за колата под наем са в компютъра на агенцията, в който лесно може да се проникне. Фароу в момента проверява дали на колата е имало проследяващо устройство. Толкова близо до границата това не е рядкост.

— Аз… — Гласът й заглъхна. — Не съм свикнала да пътувам с толкова много препятствия.

— Да, някои са истински капани. А същинската веселба ще настане, ако някой, по някакъв начин, е успял да ни сложи подслушвателно устройство. От друга страна, това би било истински шанс за нас.

— Подслушвателно устройство ли?

— Да. Ако има такова и успеем да го намерим, можем да го превърнем в предимство.

— Как?

Той потърка замислено брадата си.

— Двамата с Фароу спорим по въпроса.

— Кой печели?

— Аз. И на него никак не му харесва — отвърна Зак.

Тя погледна към компютъра, на който бе работил. На екрана се виждаше размазана репродукция на пейзаж на Дънстан.

— Трябва ти монитор с повече пиксели — отбеляза тя. — Като на Фрост.

— Аз не се занимавам с оценки — каза Зак. — Само проучвам пазара за творби на Дънстан в светлината на наученото от Фрост. Бих помолил „Сейнт Килда“ да го направят, но в момента са затрупани с необичайно много задачи. Изследователският отдел издъхва. Затова, ако случаят не е на живот и смърт, няма да тропам на тяхната врата.

Тя се вгледа в монитора.

— Значи Томас Дънстан има собствен уебсайт?

— Да, но този е специално направен за търга на Уърдингтън в Лас Вегас. Разглеждах каталога в интернет.

— Ужасни репродукции.

— Само на моя монитор. Освен това интересното тук съвсем не са картините, а цените.

Тя се наведе и леко наклони екрана. Образът мигновено се изчисти. Картината се казваше „Рубинено поле“. Бяха изобразени високи планини, ясносиньо небе и заблатена долина, позлатена от есента. Платното беше огромно, определено музеен размер.

Сумата, за която се продаваше, бе от шест до осем милиона долара.

Зак забеляза как очите на Джил се разширяват и разбра, че е стигнала до цената.

— Тази картина е сред централните експонати на търга за изящно изкуство от Запада в Лас Вегас — каза той.

— Уха.

— И така може да се каже. Уърдингтън наистина се е развихрил този път — Ръсел, Ремингтън, Хауърд Терпнинг, Джоузеф Шарп, Блуменщайн. Ако се вярва на приказките, на този търг ще бъдат изтъргувани някои от най-хубавите картини на Запада от онази епоха.

— Онзи, как се казваше — големият колекционер на Дънстан, — той ли е собственикът на това? — попита тя, сочейки картината, наречена „Рубинено поле“.

— Талбърт Крофърд ли?

— Да.

— Не, тази е на сина на Дънстан.

— Онзи, който е смачкал репутацията на Уейвърли-Бенет ли?

— Същият — потвърди Зак.

— Който е казал, че картините ми са фалшификати?

— Да.

— Негодник — отсече тя.

— Вероятно. — Зак се пресегна през нея и прехвърли няколко страници в интернет. — Погледни това.

Джил седна до масата, нагласи монитора на компютъра и се зачете в статия с официалния герб на Карсън Сити и вчерашна дата.

Очаква се водещи фигури от художествените среди в щата да обявят големи дарения за колекцията от картини, която ще бъде изложена в новото крило на Музея на Невада и Запада в Карсън Сити.

По-късно през седмицата се очаква да бъдат оповестени даренията на известни колекционери като Тал Крофърд, виден инвеститор и собственик на голямо ранчо в източната част на долината Карсън.

Крофърд е ангажиран с разговори с щатските власти в сферата на изкуството във връзка с плановете му да дари значителен брой известни картини на музея.

Говорителят на Крофърд не споменава конкретно какво ще бъде дарено, но потвърди, че колекционерът е събрал „вероятно най-голямата колекция западни творби в щата, и по-специално значителен брой платна на Томас Дънстан, който е считан за един от най-великите пейзажисти на Запада“.

„Господин Крофърд винаги е искал да сподели тези значими творби с останалия свят“, заяви говорителят.

Източници от кабинета на губернатора изразяват надежда да чуем изявление относно конкретното дарение до края на следващата седмица.

— Значи това е имал предвид Фрост, когато говореше за „голямата клечка“ — каза Джил и погледна Зак. — Събота. Търгът е тогава, нали?

— Вдругиден — разсеяно потвърди той, замислен за Крофърд, картини от Запада, политика и търгове.

— Все си мисля, че Фрост се опитваше да ни каже нещо за картините.

— Да потвърди с вдигнат палец автентичността им ли?

Тя се намръщи.

— Може би. Или пък е било свързано с търга. Има ли още кафе?

— Исках да поговорим за навика ти да пиеш кафе — отбеляза Зак, докато се пресягаше за каната.

— Да, знам. Наистина трябва да пия повече. Почвам отсега. — Тя му протегна празната си чаша.

Зак се усмихна и я напълни.

— Не мисля, че Фрост е вдигнал палец, за да потвърди автентичността на картините.

— Защо?

— През цялото време, докато сме били заедно, нито веднъж не е използвал този жест. Прекарал е прекалено много време в Австралия, където това означава нещо съвсем различно.

— Така ли? Какво?

— „Заври си го отзад“.

Джил се задави с кафето, преглътна с усилие и се закашля.

— Бих искала да ме предупреждаваш предварително за такива неща, докато пия кафето си сутрин.

Зак се усмихна, целуна я нежно и потърка острата си брада.

— Ще те оставя да го пиеш на спокойствие. Ще се обадя на Фароу и ще създам още работа на отдел „Проучвания“. После ще свърша нещо, което трябваше да направя още вчера.

— Какво?

— Ще се обръсна.

— Сърби ли? — попита тя.

— Как позна?

— Мъжете по реката все се оплакват колко ги сърби, докато косъмчетата израстват. Но повече хленчат заради маймунското дупе.

Той спря за миг, преди да отпие последна глътка кафе.

— Маймунско дупе ли?

— Някога виждал ли си в зоопарка дупето на женски павиан, когато е разгонен?

Той кимна предпазливо.

— Ако седиш на пейката за гребане по бански и непрекъснато се триеш в нея, докато се спускаш по реката, а и постоянно те обливат водни пръски с песъчинки от бързеите — обясняваше тя, — много скоро се сдобиваш с маймунско дупе.

— Яркочервено и болезнено чувствително?

Тя кимна.

— Бръсненето не помага ли?

Тя потръпна.

— Не си го и помисляй.

— Добре. Ще ида да обръсна маймунското си лице. — Зак понечи да тръгне, но спря, когато забеляза как Джил гледа компютъра му. — Ако искаш да си поиграеш, използвай компютъра на Фрост. В моя има заложени доста вълчи капани.

— Вълчи капани и маймунско дупе. Страшна двойка сме.

Очите му с цвят на уиски срещнаха нейните. Той се усмихна, но погледът му остана сериозен.

— Да, така е.