Елизабет Лоуел
Цената на измамата (52)

52.

Таос

Шестнайсети септември, 2:30 ч.

Зак запали двигателя на старата кола на Фрост, модел „Травъл Ол“. Моторът забръмча с равномерен звук. Фрост все още поддържаше колите си в отлично състояние.

— Мислиш ли, че полицаите ни повярваха? — попита Джил.

За първи път бяха останали насаме след времето в къщата за гости.

— Горе-долу.

— Дойде ми до гуша да повтарям едни и същи отговори пред един и същи полицай безброй пъти.

— Стандартна процедура. Полицаите трябва да разследват стрелба и палеж. — Може би и убийство. Господи, надявам се, че не. — Замесен е известен местен гражданин. Докато Фрост не потвърди версията ни, ние сме единствените заподозрени, с които полицаите разполагат.

— Защо ще ги викаме, ако някой от нас е застрелял Фрост?

— Защо не?

Джил понечи да каже нещо, но се отказа и само въздъхна.

— Забрави, че съм питала. Умът ми не е в най-блестящата си форма.

Той вдигна дясната си ръка и погали бузата й.

— Справи се отлично, Джил. Много по-добре, отколкото мога да очаквам от обикновен цивилен. Запази самообладание и помогна, вместо да се пречкаш.

— С всичко това и четиристотин долара… — Звукът, който издаде, би могъл да бъде и смях, но вероятно не беше. — Мислиш ли, че Фрост ще се оправи?

— Той е силен. — Прекалено много кръв имаше. Почти му изтече кръвта в коридора. — Ако успеят навреме да му прелеят достатъчно кръв, скоро пак ще е на крака.

— Какво каза дъщеря му?

— Пътува насам. Ще й трябват поне два часа, може и повече.

Джил се загледа в уличните лампи, покрай които преминаваха бързо. Имаше малко хора по улиците и още по-малко бяха трезви.

— Защо? — попита тя след минута.

Зак знаеше какво пита.

— Не е обикновен обир, който се проваля в движение. Колата е била мишената, което означава, че стрелецът е търсел картините.

— Те са в къщата.

— Транспортните каси бяха в колата. Добавяш малко парафин, бензин и запалваш. Трябва само да отстъпиш бързо, преди да е избухнало в лицето ти.

— Но защо е стрелял по Гарлънд Фрост?

— Бил си е у дома — мрачно отвърна Зак. — А и той е непредсказуем. Мисълта, че Лий Дънстан ще оплюе експертната му оценка, никак не би притеснила Фрост. Напротив, това само ще го забавлява.

— Значи мислиш, че всъщност Фрост е бил мишената? — попита Джил с напрегнат глас.

— Ще попитам нападателя веднага щом докопам мръсния му врат.

Погледна Зак отстрани. Под редките светлини на уличните лампи и рекламните табла профилът му изглеждаше като изсечен от камък. Може да спореха много с Гарлънд Фрост, но въпреки това, държеше на него.

— Откъде нападателят е знаел, че сме тук? — попита тя.

— В това е проблемът на летателните планове и колите под наем. Оставяш документална или електронна диря, която всеки обикновен хакер може да проследи.

— Чак до къщата на Фрост?

— Това попитах и аз Фароу. Той се опитва да се свърже с компанията за коли под наем и да разбере дали нашата е имала проследяващо устройство и ако е така, дали е било активирано.

— Но защо биха… да, ясно, Мексико.

— Да. Едно прескачане на границата и крадецът се оказва с няколко хиляди по-богат.

— Вярваш ли, че нападателят още е наоколо? — притеснено попита тя.

Не искаше да се замисля над факта колко близо до смъртта се бяха озовали Фрост и Зак само преди няколко часа.

— Фрост е под охрана. А и аз ще остана с него, докато дойде дъщеря му. Искам да си до мен.

Зави към паркинга на болницата и спря близо до входа на спешното отделение.

Джил забеляза двете патрулни коли и мислено се помоли въпросите да не започват отначало. Не знаеше дали щеше да има толкова търпение.

Когато Зак забеляза цивилните, които стояха до патрулните коли, се запита на кого ли са възложили случая. Отговорът дойде веднага щом двамата с Джил влязоха през автоматичните врати в стерилната чакалня с твърди столове. Трима униформени полицаи разговаряха с висок червенокос мъж с джинси, ботуши и спортен пуловер с качулка.

— Е, това вече е нещо — измърмори тихо Зак. — Олтън Коригън още е в града.

Червенокосият се обърна и ги погледна, после уморено поклати глава. Прекоси чакалнята, с ръце в предния джоб на пуловера си.

— Зак, трябваше да се отбиеш да ме поздравиш, преди да се забъркаш в някоя престрелка — каза Коригън. — Щеше да ми спестиш много неприятности. Сега дори не мога да ти стисна ръката, преди моите хора да те проверят.

Зак кимна.

— Съжалявам. Как е Фрост?

— В операционната — отвърна Коригън. — Една от сестрите излезе преди минута да ни каже, че куршумът е закачил артерия. Ако не бяхте го докарали бързо тук, щеше да е мъртъв.

— Заслугата е нейна — каза Зак и кимна към Джил. Представи я и добави: — Олтън беше главен инспектор, но щом казва „моите хора“, явно е станал началник на полицията.

Коригън изгледа втренчено Джил, а после и Зак.

— И двамата ли сте приятели на Фрост?

— Тя е мой клиент — обясни Зак. — Проучваме семейни картини, които тя притежава. Фрост беше първата ни спирка.

— За пръв път се връщаш от… колко… от пет години? — попита мъжът и погледна към Зак.

— Горе-долу.

— И Фрост не те изрита на улицата? — Коригън поклати глава. — Явно си му донесъл много специални картини.

— Това се опитвахме да разберем — отвърна Зак.

— Свързани ли са с подпалването на колата ти?

— Просто спях и изведнъж чух изстрел, скочих и побягнах — отвърна Зак. — Само това знам със сигурност.

— Защо имам чувството, че не ми казваш всичко? — попита Коригън.

Усмивката на Зак бе уморена, но истинска.

— Защото е така. Работя като детектив за адвокат на име Грейс Силва Фароу. Госпожица Брек е клиент на съдия Силва Фароу, така че в случая става дума за поверителна информация.

Коригън изсумтя.

— Казах на полицаите всички факти, които са ми известни — поясни Зак.

— Какви са подозренията ти? — побърза да попита Коригън.

— Доколкото ми е известно, законът в Ню Мексико не ме задължава да споделям каквито и да било свои предположения. Но мога да ти гарантирам, че искам да разбера кой е стрелял по Гарлънд Фрост повече и от теб.

— Изобщо не ме интересува — направо отсече Коригън, — нито имам желание да тормозя теб или госпожица Брек. Но ако се налага, ще го направя.

— Нищо ново.

— Мислиш ли, че наистина си прострелял нападателя? — попита Коригън.

— Не достатъчно сериозно, че да го пратя в болница.

Коригън отново изсумтя. После кимна леко на Джил и се върна при хората си.