Елизабет Лоуел
Цената на измамата (5)

5.

Таос, Ню Мексико

Дванайсети септември, сутринта

Когато чу звънеца на входната врата на галерия „Вижън Куест“, Уилям Шилинг вдигна поглед и веднага натисна бутона за отваряне. Госпожа Кейтлин Крофърд бе от клиентите, които собствениците на галерии обичат да посрещат. Притежаваше класически стил красота, добро възпитание и бе съпруга на по-възрастен мъж, който можеше да си позволи да похарчи седемцифрена сума за една картина, без дори да му мигне окото.

— Кейтлин, какво удоволствие — поздрави я Шилинг и забърза към нея. — Мога ли да ти предложа чаша кафе? Навън е доста хладно.

Вратата се затвори със звук, който предполагаше наличието на сложни и здрави ключалки.

— Много мило — съгласи се Кейтлин, докато сваляше черните си ръкавици от телешка кожа, които пъхна в джобовете на черното си палто, направено от вълна от лама.

— Без захар и без сметана, нали? — попита той, докато поемаше мекото й палто, а после се запъти към каната с кафе.

— Много любезно от твоя страна да запомниш. Съжалявам, че не те предупредих по-рано. Талбърт просто реши да долети и да провери новия курорт. Естествено, не можех да пропусна възможността да се видя с теб.

Шилинг се усмихна и й подаде чашка от фин порцелан. Миризмата на специално приготвената и прясно смляна смес от кафеени зърна привнесе много първичност в иначе сдържания интериор на галерията.

— Избрала си точния момент — каза той. — Има няколко картини, за които се канех да ти пиша по електронната поща. Наистина доста вълнуващи произведения.

— На Дънстан ли? — бързо попита тя.

Усмивката му помръкна леко.

— Ами не, не точно. — Неподписани произведения на Дънстан не струваха и колкото платното, върху което бяха нарисувани. — Има прекрасна картина на Блуменщайн, доста прилично платно на Шарп и едно малко платно на Ръсел, чудесно малко бижу. Собственикът се кани да ги представи на търга в Рино догодина, тъй като вече е прекалено късно за истинско добро представяне на предстоящия търг в Лас Вегас, но е склонен да обмисли…

— Не, благодаря — прекъсна го Кейтлин. — Ще присъстваме на търга в Лас Вегас, разбира се. Много рядко се случва изобщо да се появи някой Дънстан.

— И Талбърт ги купува всички.

— Естествено. Както казва той, какъв е смисълът да колекционираш, ако не можеш да имаш най-добрите? Всичките.

Шилинг преглътна въздишката си. Талбърт Крофърд се бе превърнал в легенда за артистичните среди в Американския запад. Само най-доброто за него.

Докрай.

Томас Дънстан бе най-добрият от добрите. За съжаление, художникът не бил от най-уравновесените хора. Всъщност бил си алкохолик, и то от най-лошите. Често се отдавал на запои, изпадал в умопомрачение, биел се. Минавали години, преди да покаже нова картина пред когото и да било. Но поне бе имал благоразумието да унищожава посредствените — или направо лоши — картини, когато бил трезв. Картините, които бяха оцелели, се бяха превърнали в истинско мерило за същността на най-доброто в изкуството на Запада.

От известните произведения на Дънстан Талбърт притежаваше тринайсет. Останалите се намираха в музеи или частни колекции. С други думи, не се продаваха. А Тал бе предлагал много пари. Дори бе успял да изкопчи едно платно от семейната колекция на фамилията Дънстан. Според слуховете, сумата била седемцифрена.

— Може би е време и двамата малко да разширите хоризонта си като колекционери — внимателно опита Шилинг. — Има много добри художници на Запада, които…

— Опасявам се, че няма да стане — измърмори Кейтлин. — Не и преди да сме изкупили всички възможни картини на Дънстан. Талбърт е много категоричен в това. — Всъщност направо се е вманиачил. — Широтата на една колекция е хубаво нещо, но нейната задълбоченост е от жизнена важност.

— Не знам да има някакви картини на Дънстан на пазара, които да са с гарантиран произход — каза Шилинг.

— Но аз все попадам на разни слухове за поне едно ново платно на Дънстан. А може би дори дузина.

Шилинг мълчаливо прокле книжарската мрежа на колекционерите на западни творби.

— И аз чух някакви слухове. — Видях и електронните изображения. Неподписани платна, всичките. — Обадих се, естествено, на Рамзи Уърдингтън. Никой не може да каже точно кой колекционер, уредник на експозиция или познавач на изкуството е източник на тези слухове. Все едно да се опитаме да уловим дим в шепите си.

— Аз открих, че един от източниците е галерията „Изкуството на Запада от миналото“ в Парк Сити — обади се Кейтлин.

Мъжът приглади с длан оредяваща си коса.

— Да, знам за този слух. Говори се, че галерията изпратила картината за оценка на няколко експерти. — Той сви рамене. — Общото мнение било, че не е Дънстан.

— Все пак искам сама да погледна картината.

— И аз бих искал. Всъщност поисках да ми пратят поне снимка.

— И? — рязко попита Кейтлин.

— Изчезнала е. Всъщност все по-често се повдига въпросът дали изобщо е съществувала. Колкото повече наближава големият търг в Лас Вегас, толкова по-невероятни стават слуховете. Случва се почти всяка година. Остава само седмица и е напълно нормално да очакваме подобни неща.

А Шилинг нямаше никакво намерение да подхранва слухове, които можеха да подбият цената на истински, подписани творби.

Кейтлин отпи от кафето си. Тънка линия се появи между тъмните й, елегантно оформени вежди.

— Но в тези слухове имаше известно основание. Сигурна съм.

Мъжът се усмихна с изражението на професионалист.

— Повярвай ми, и аз самият имах големи надежди.

— Ще ми кажеш, ако се появи нещо друго на Дънстан, нали?

— Разбира се. Вие с Талбърт винаги сте първите, на които звъня.

— Добре. — Тя се усмихна. — Ако разбера, че не е така, много ще се разочаровам.

А Шилинг никога повече нямаше да види и цент от милионите на Крофърд.

И двамата го знаеха.

Но никой не прояви грубостта да го изрече гласно.