Елизабет Лоуел
Цената на измамата (42)

42.

Таос

Петнайсети септември, 18:40 ч.

— Отговорът е сложен — обади се Зак. — Устата на един от търговците е била запушена лично от Лий Дънстан.

— Когато става дума за изкуство, Лий не може да различи собствения си задник от конска фъшкия — отсече Фрост.

— Две думи само. Морално право.

— Сякаш може да се говори за някакъв ген, който определя способността да твориш и който да се предава със сигурност на следващото поколение…

Зак сви рамене.

— Когато липсват доказателства за произхода на картината, синът има последната дума при определянето на това дали тя е, или не е рисувана от Дънстан.

— Пълни глупости. — Фрост махна нетърпеливо с ръка. — Да, знам, че е така. Това е и една от причините да се махна от търговията с предмети на изкуството. Има прекалено много идиоти. — Той се обърна към Джил. — Значи Лий Дънстан отказа да удостовери автентичността на картините ти?

— Не съм му пращала никоя от картините. Но ако мога да съдя по онова, което е казал на Джо Уейвърли-Бенет, най-добре да си спестя пощенските разходи.

— Коя картина е видял?

— Онази, която сега е на парчета — отвърна тя и посочи към чантичката си в другия край на стаята.

— Да го вземат мътните. Да не би да искате да кажете, че неизвестна творба на Дънстан е била унищожена?

— Знам само — внимателно подхвана тя, — че моята пралеля е изпратила най-малкото от тринайсетте платна за оценка. Сега имам само дванайсет картини и куп смачкани парчета.

Без да каже дума, Фрост прекоси стаята, разкопча ципа на чантичката й и изсипа съдържанието на дивана. Като видя парчетата от платното, той започна да псува тихо, изричаше грозни думи, които обикновено не би произнесъл пред жена.

Остави всичко на дивана и се извърна.

— Има дни, в които съм напълно разочарован от хората — каза Фрост, докато се приближаваше към Джил. — Този е един от тях.

— Аз се разочаровам доста по-често — измърмори Зак.

Фрост не му обърна внимание и попита Джил:

— Кой още не хареса картините?

— Никой, освен вас двамата със Зак, не ги е виждал в действителност. Изпратих електронни изображения на още три от картините на различни собственици на галерии в Запада.

— Включително и на Рамзи Уърдингтън — провлачено се обади Зак.

— Е? — нетърпеливо попита Фрост.

— Уърдингтън направо ми каза, че мога да бъда арестувана за измама — отвърна Джил.

Фрост присви очи.

— Покажете ми тези електронни снимки.

Зак отиде до брезентовата си торба, извади лаптопа си, включи го и след като извади на монитора изображенията, го подаде на Фрост.

По-възрастният мъж отдели на снимките много по-малко време, отколкото бе посветил на истинските картини.

— Никой ли не е поискал да види картините?

— Само човек на име Бланчърд — отвърна Джил, — в известен смисъл.

— Човек, който в действителност не съществува под това име — допълни Зак.

— Какво каза този Бланчърд за картините? — попита Фрост.

— Нищо. Когато не намерил картините в колата на Джил, той нарязал седалките вътре и оставил заплаха за убийство.

— И унищожената картина — добави Джил.

— След разходката ни до Сноубърд ми стана ясно, че няма да мога да вляза в средите на търговците на произведения на изкуството — каза Зак. — Тогава се обадих на твоята готвачка и икономка и й казах, че ще бъдем тук за вечеря.

— Е, това обяснява количествата храна, приготвена от Лупита — каза Фрост. — Тя винаги е смятала, че слънцето изгрява заради теб.

— Умна жена — невъзмутимо отсече Зак.

Джил се ухили.

— Нуждаем се от непредубедено мнение за картините — каза Зак. — Затова дойдох при теб.

Устните на Фрост се отпуснаха в леко подобие на усмивка.

— Е, поне дотолкова ми вярваш.

— Кажи ни мнението си — подкани го Зак.

— Ако тези картини не са на Томас Дънстан, аз съм готов да изям цялата си колекция от индиански глинени съдове. Но аз не притежавам моралното право. Нямам и влиянието на Рамзи Уърдингтън в средите на ценителите на изкуството на Запада. С моето мнение и четиристотин долара в добавка можеш само да сложиш рамка на някоя картина.

— Не бъди толкова сигурен — възрази Зак. — Репутация като твоята не потъва безследно, а се превръща в легенда.

Фрост погледна към Зак по начина, по който гледаше картините на Дънстан. После кимна отсечено.

— С какво мога да ви помогна?

Джил по-скоро почувства, отколкото видя как Зак си пое облекчено въздух.

— Благодаря ти — каза той. — „Сейнт Килда“ с удоволствие ще плати за твоята…

— Не ме обиждай — прекъсна го Фрост. — Докарай стълбата от гаража и свали моите две картини на Дънстан.

Зак сякаш настръхна от заповедта, но после леко се усмихна.

— Да, сър.

Фрост изглеждаше изненадан, но след това също се усмихна едва-едва.

— Аз ще ида за стълбата — побърза да предложи Джил.

— Няма нищо — обади се Зак. — Играл съм по свирката на този човек много по-често, отколкото и на двама ни е приятно да си признаем.

— Тогава престани да си чешеш езика и донеси стълбата — сопна се Фрост. — Искам тези картини една до друга.

— Твоите са по-големи от моите — обърна се Джил към Фрост.

— Независимо какво са ти казвали младите момчета, по-голям не значи по-добър — отвърна Фрост.

Тя се стъписа, после се засмя. Гарлънд Фрост не беше от лесните характери, но тя го харесваше, също както предпочиташе бързеите пред ленивите и бавни води на речните завои.

Без да каже нищо повече, Фрост изчезна в една от другите стаи. Джил видя достатъчно, за да прецени, че е библиотеката.

Зак се върна, понесъл голяма алуминиева стълба. Постави я под двете платна на Дънстан и се покатери. Подаде първото на Джил.

— Хвани го здраво — предупреди той. — По-тежко е, отколкото изглежда.

Тя пое тежестта му, без да залитне. Гребането по реката бе отличен начин да развиеш мускулите в горната част на тялото си.

— Държа го. Можеш да го пуснеш.

— Облегни го на подиума на бюрото — каза Зак.

Тя внимателно остави картината до бюрото и се върна за втората. Докато я постави до първата, Зак вече бе застанал до нея и гледаше картините.

— На едната има нарисувана фигура — каза тя. — Много малка, но я има.

— Мъжка фигура — обади се той, след като я разгледа отблизо.

— Може би. А може да е жена с панталони. Жените са носели джинси и тогава. При работа в ранчото дългите поли са ужасно бреме.

— Култовият творец и изразител на духа на мъжествения Запад да рисува жени — с панталони или не?! — иронично възкликна Зак. — Уърдингтън пръв би метнал камък по подобна еретична мисъл.

— Аз бих метнала камък по него.

— Картините на Фрост са подписани — отбеляза Зак.

— Късметлия. — Джил се поколеба. — Мислиш ли, че моите дванайсет картини наистина са на Томас Дънстан?

— Сега бих заложил много по-уверено на това, отколкото преди два часа.

— Толкова добър ли е Фрост?

— Да. И отлично го съзнава.

— А знае ли го и Рамзи Уърдингтън? — попита Джил.

— Да. — Зак се ухили като пират. — Ще бъде интересно надцакване.

Фрост се появи с една голяма и доста тънка книжка. Постави я на бюрото и я разгърна на предварително маркираната страница.

— Това са моите картини на Дънстан — каза той. — „Зора над каньона“ и „Преди бурята“.

Джил погледна репродукциите на картините, а после и заглавната страница на книгата.

— Пълният каталог с творбите на Дънстан. Кога е излязъл?

— Тал Крофърд поръча издаването му преди година и половина — обясни Фрост, — по времето, когато цените на платната на Дънстан започнаха да се качват главоломно. И то наистина главоломно.

— Кой е Крофърд? — попита Джил.

— Един от големите колекционери — отвърна Фрост. — Изкарах доста пари благодарение на него, когато се занимавах с галериите. Чух, че наддавал за всяка картина на Дънстан, която се появи на пазара. Опитва се да се докопа до моите две от години.

— Защо? — попита тя. — Искам да кажа, да, и аз обичам картините на Дънстан, но не изпитвам нужда да притежавам всяка една от тях.

— Ти не си колекционер — казаха едновременно Зак и Фрост.

— Това са хора от съвсем различна порода — продължи по-възрастният мъж.

— Амин — съгласи се и Зак. — Като речните плъхове.

— Ясно — усмихна се Джил. — Луди в рамките на предвидимото.

Фрост я погледна.

— Слава богу, че вкусът на Зак към жените се е подобрил.

— Аз съм клиентка — напомни му Джил.

Домакинът само се усмихна.

— Все това повтаряте.

Зак смени темата.

— Картините на Джил определено са в по-добро състояние от твоите. По-свежи. По-ярки.

— Били са пазени в сандък на тавана — обади се тя.

Фрост потръпна.

— Е, това е по-добре, отколкото да ги държат в хамбара. Разглеждали ли сте ги под черна светлина?

— Не — отвърна Зак.

— Защо не?

— Нямах черна светлина — отговори той. — Нито време.

— Намери си време — каза Фрост. — Вземи моята лампа. Второто чекмедже от дясната страна на бюрото. Провери женските фигури в картините на Джил. Може да са нарисувани отгоре, да са добавени по-късно, или нещо такова.

Зак отиде до бюрото и се върна с някакъв предмет, който приличаше на подвижна работна лампа, само че крушката беше черна, а не прозрачна, и се захранваше с батерии. Джил го наблюдаваше, докато той включи лампата и я насочи към първата картина. Морава светлина обля пейзажа.

— Ултравиолетова светлина — поясни Зак.

— Хлапетата, които си падат по готик стила, я използват в купоните си — обади се Джил.

— Не мога да си те представя на готик купон.

— Странно, аз пък лесно си представям теб на такова място.

Зъбите на Зак проблеснаха зловещо, когато лъч светлина ги освети.

— Когато не купонясвам, използвам ултравиолетовата светлина, за да различа поправките или допълнително нарисуваните места върху някоя картина.

Джил погледна към Фрост.

— Това ли мислиш, че е станало? Че женските фигури са били добавени по-късно?

— Няма да е за първи път — отвърна той. — Твоята пралеля рисуваше ли?

— Не, но баба ми е рисувала. От майка си знам, че Джъстин Брек е правела портрети на деца и цветя.

— Женски теми — отбеляза Фрост.

Джил сдържа езика зад зъбите си.

Зак огледа картините под специалната светлина много старателно, като обръщаше особено внимание на женските фигури.

— Откри ли нещо? — нетърпеливо попита Фрост.

— Не. Фигурите са неразделна част от картините. Същото важи и за бензиностанцията в „Индиански извори“. Всички са рисувани по същото време, както и пейзажът, и са абсолютно необходими за хармонията на картината като цяло.

— И аз можех да ви кажа това — измърмори Джил под носа си.

Фрост не й обърна внимание. С лекотата, присъща на дългогодишния опит, той извади едната от своите картини от рамката й и я постави сред останалите. Направи същото и с втората.

Джил усети как цялата настръхва. Без рамките си, подписаните платна на Дънстан заприличаха напълно на неподписаните. Безмълвно погледна Фрост.

— Благодаря ти — каза той, но гледаше към Зак. — От двайсет години не съм виждал нещо толкова добро като тези картини.

Двамата мъже останаха загледани един в друг и очите им сякаш искаха да споделят нещо, което бе заседнало в мислите и на езиците им.

— Няма защо — каза накрая Зак. — Знаех, че ще ни дадеш откровеното си мнение, независимо дали то ще бъде именно онова, което искам да чуя.

— То ли е? — попита Фрост.

— Дали това съм искал да чуя?

Фрост кимна.

— От една страна, ми се иска да подскачам от радост — отвърна Зак.

— А от друга? — попита по-възрастният мъж.

— От друга, сега трябва да се обадя на „Сейнт Килда“ и да им кажа, че тази задача току-що се е превърнала в бомба със запален фитил.