Елизабет Лоуел
Цената на измамата (41)

41.

Таос

Петнайсети септември, 18:21 ч.

— Значи харесваш пейзажите от Запада — обърна се Фрост към Джил, нарушавайки тишината. — Особено картините на Дънстан. Защо?

Тя се сепна и едва тогава осъзна, че е била напълно завладяна от изкуството и е пренебрегнала останалите в стаята.

— Съжалявам. Не исках да бъда груба.

— Нищо подобно — каза Фрост. — Твоята реакция просто ми напомня колко велики са тези картини. Толкова се захласвам в сглобяването на парчетата от глинени съдове, че забравям да вдигам поглед достатъчно често.

Джил погледна към Зак и безмълвно го запита доколко би могла да се довери на Гарлънд Фрост.

— Онова, което ще кажем тук, си остава само между нас — обърна се Зак към Фрост. — Съгласен ли си?

Фрост измери Зак с проницателния си поглед.

— Също като в доброто старо време.

Зак кимна.

— Съгласен — обади се Фрост. — Какво има?

— Имам въпроси за едни дванайсет пейзажа, които са притежание на семейството на Джил от три поколения насам — започна Зак.

— Добри ли са?

— На мен ми харесват — отвърна Зак. — Много.

Фрост изсумтя и се обърна към Джил:

— Кой е купил картините?

— Подозирам, че са били подарени. — Или дори откраднати. — Определено не съм намирала никакви квитанции за покупката им в семейните книжа.

— Произход? — обърна се към Зак по-възрастния мъж.

— След бабата на Джил ги наследява по-малката сестра на баба й, а след това и самата Джил.

— Има много експерти, а и „Сейнт Килда Консултинг“ има договор за сътрудничество с „Реъритис Ънлимитид“. Защо идвате при мен? — поинтересува се Фрост.

— Преди Томас Дънстан да се самоубие, моята баба е била негова любовница в различни периоди от живота му — обясни Джил, преди Зак да успее да отговори. — Първоначално е имало тринайсет картини. След като данъците за земята станали прекалено високи и Модести вече не можела да ги плаща, тя изпратила най-малкото платно за оценка в една галерия в Парк Сити, Юта. По някаква случайност платното било „изгубено“.

Фрост присви очи, но не каза нищо.

— После някой ми върна картината под формата на срязани ивици платно — завърши тя горчиво.

— Унищожена ли е? — попита възрастният човек.

— Непоправимо — обади се Зак. — Парчетата са в чантичката на кръста й. Не ме питай защо. Казах й, че нямат никаква стойност.

Джил сви рамене, разкопча колана на чантичката и я метна към него.

— Тогава ти ги изхвърли. Аз не мога.

— По-късно. — Зак улови чантичката с една ръка и я хвърли към най-близкия диван. Сателитният телефон й придаваше достатъчно тежест, за да прелети разстоянието от близо два метра. — По-важна е смъртната заплаха, която се е появила заедно с парчетата. Тогава тя се свързала със „Сейнт Килда“.

Фрост погледна към металното куфарче, което Зак все още стискаше.

— Надявам се, че вътре е някоя от картините.

Зак остави куфарчето на земята, отключи ключалките и го отвори. Когато махна предпазните покрития, отдолу се показаха две платна в идеално премерени гнезда от стиропор — по едно платно от всяка страна.

Фрост остана мълчаливо загледан в картините толкова дълго, че накрая на Джил й се прииска да го разтърси.

— Извади ги — обади се възрастният човек. — Нека ги видя отблизо.

Зак внимателно извади картините.

— Вие ли свалихте рамките им? — попита Фрост.

— Доколкото знам, никога не са били слагани в рамки — обади се Джил.

— Насам — нареди кратко Фрост.

Замахна с ръка по повърхността на бюрото си и набързо разчисти място и за двете картини. Списания по археология и художествени доклади се посипаха по пода, без да ги забележи.

Зак сложи платната на бюрото.

— Донеси и останалите — нареди Фрост, без да откъсва очи от картините.

— Живея, за да служа — измърмори Зак.

— Ще ти помогна — бързо се обади Джил.

— Разчисти място ей там — предложи Зак и посочи към една библиотечна маса, отрупана с книги.

Фрост не обръщаше внимание на нищо друго, освен на платната пред него. Напрежението в погледа му преливаше и в мълчанието му. Не вдигна очи, докато Зак не донесе още две картини. Фрост се приближи към тях, като стъпваше безшумно върху персийския килим. Изобщо не забеляза, когато част от книгите, които Джил подреждаше на пода, шумно се строполиха.

Зак се върна с още две картини.

Фрост гледаше към собствените си платна на Дънстан. Когато Джил постави петата и шестата картина на библиотечната маса, той побърза да отиде при тях.

За пръв път в живота й тишината направо побъркваше Джил. Когато Зак се върна в стаята с картини номер седем и осем, тя повдигна въпросително вежди. Той поклати глава, затвори празното куфарче, остави го редом с другите и излезе.

Фрост размести две от платната и каза:

— Светлина. Металната лампа до глинените парчета.

Тъй като Джил бе единственият друг човек в стаята, предположи, че заповедта е отправена към нея. Прекоси половината стая, изключи лампата от контакта и я занесе на Фрост.

Той събори още книги на пода, за да направи място за основата на лампата и дългото й подвижно рамо. Без да чака да й наредят, тя включи лампата в най-близкия контакт.

Ако така се е отнасял и със Зак, нищо чудно, че двамата не са се разбирали — помисли си тя. — Но предполагам, че познанията му в областта са поне толкова големи, колкото и арогантността му. Ако не беше така, Зак нямаше да дойде тук.

Тя продължи да премества книги, а Зак — да носи картини, докато всичките дванайсет не се озоваха на масата, а шестте алуминиеви куфарчета не бяха чинно подредени зад вратата. Последната картина на масата бе нейната любима — пейзажът с жената в червена пола.

Фрост ги разглеждаше много внимателно. После се зае да вдига всяко платно и да го оглежда и откъм гърба.

— Не са подписани — каза Зак. — Нито една от тях.

— И аз имам очи — сопна му се Фрост.

Тишината се възцари отново, докато той не огледа и последната картина.

И остана ненарушена.

Най-накрая Фрост погледна Джил:

— И кой е малоумникът, който твърди, че това не са творби на Дънстан?