Елизабет Лоуел
Цената на измамата (4)

4.

Северна Аризона

Единайсети септември, късно следобед

Джил мина с колата си покрай останките на старата къща в ранчото и обгорелия скелет на хамбара. Не спря. Щеше да го направи по-късно, след като е минало повече време, през което да е имала възможност да осъзнае смъртта на пралеля си. Модести Брек бе от онези хора, които с възрастта ставаха по-корави и по-съсухрени и не толкова остаряваха, колкото се превръщаха в хора без възраст. Като земята наоколо — суха и непокорима. Нещо, което винаги си уважавал, но си приемал за даденост.

Без сантиментални угризения — каза си твърдо Джил. — След като мама умря, старата вещица едва склони да живея в най-старата колиба отвъд хълма зад голямата къща на имението.

Модести държеше много на личното си пространство. На огромното си лично пространство. Самотата и усилената работа бяха единствените идоли, на които се кланяше.

Тя умря, както искаше да живее. Сама. Няма за какво да се обвинявам.

Беше по-лесно да го каже, отколкото да го направи.

Прахоляк и пясък хвърчаха изпод гумите на малкия джип „Хонда“, докато осемгодишната кола подскачаше и трополеше по неравния черен път. Никой не бе минавал оттук, откакто последните проливни дъждове бяха се изсипали върху сухата сега земя. Нямаше други признаци на живот, освен няколко следи от стъпки на койот и заек, запазени в изсъхналата кал на по-ниските места по пътя. Водата бе отмила всичко останало, дори и следите от гуми, водещи към голямата къща, където бе починала Модести.

Когато Джил се изкачи по билото на стръмния склон, забеляза и старата дървена къща, сгушена в малката долчинка и построена точно до извора, който бе привлякъл тук нейните далечни прадеди през хиляда осемстотин и четирийсета година. Щом Джил и майка й се преместиха — по-точно избягаха — от Юта, поживяха с Модести в „новата“ къща на ранчото само докато стегнат малко старата дървена постройка.

Като малка Джил обожаваше да се катери по червените скали и стръмните склонове, които всъщност представляваха задната стена на къщата. След като порасна, престана да се връща и вече шест години не бе стъпвала тук.

Колкото повече приближаваше дървената хижа, толкова по-облекчена се чувстваше.

Поне няма да харча пари за мотел, докато уреждам каквото има да се урежда с наследството на Модести.

Част от уплътненията между старите дървени колони бяха изпадали и един от капаците над кухненския прозорец висеше накриво, но останалото изглеждаше така, както го помнеше — старо, малко, по странен начин уютно. Частица от миналото, която бе надживяла времето си.

Единственото, което адвокатът на Модести бе съобщил на Джил по телефона, бе, че нейната пралеля е загинала в пожара, който е унищожил голямата къща и стопанските постройки чак до каменните им основи. Джил бе продължила да работи на реката, докато си намери заместник. Отне й три седмици. Адвокатът я бе уверил, че няма нужда да бърза. Останките на Модести бяха кремирани и разпръснати според последната й воля, а за добитъка нямаше нужда да се грижи, защото и последното животно бе продадено, за да се изплатят стари данъци. Адвокатът вече бе подал документи за освобождаване от бъдещи данъци, тъй като къщата и хамбарът бяха изгорели.

Данъци. Боже.

Колко може да струва едно почти запустяло ранчо?

Джил паркира в запуснатия двор, слезе от джипа и се разкърши добре, преди да се заеме със стария катинар, който висеше на входната врата. Не че имаше какво да се открадне — изтъркани от употреба сгъваеми столове от телешка кожа, дъсчена кухненска маса и две легла, разположени едно над друго, които имаха за „пружини“ въжета, промушени между дебелите дъски.

Въпреки занемарения си вид, катинарът се отвори много леко с ключа й. Модести явно го бе смазвала скоро. Или е била дала къщата под наем на някого за известно време. Парите никога не стигаха в едно бедно западно ранчо.

Вътре бе изненадващо чисто. Нямаше да й се наложи да спи на двора, докато приведе всичко в ред. Имаше дори и покрита кофа с вода до старата помпа с дълга дръжка в кухнята. Вдигна кофата, за да почисти помпата, но внезапно се спря, забелязвайки прилежно сгънато листче, пъхнато отдолу.

Отгоре бе написано името й с красивия и архаичен почерк на Модести.

Джил остави кофата настрани и разгъна листчето. Странно предчувствие накара кожата по ръцете й да настръхне. Четеше бележка от мъртвата.

Иди до старото си скривалище. Животът не е толкова сигурен, колкото им изглежда на младите.

— Е, това вече е странно — отрони тя. — Дали пък старата проклетница не е изперкала? Бог е свидетел, че сестра й съвсем не бе с всичкия си.

Но за баба Джъстин, която отдавна бе починала, се носеха легенди в семейството, докато пралеля Модести беше безкрайно земен и разумен човек.

Джил прибра хартийката в задния джоб на джинсите си, наля водата от кофата, за да заработи помпата, и се усмихна, когато в старата желязна мивка потече чиста вода. С храната, с която се бе запасила в Пейдж, можеше да изкара няколко седмици. А след това… Щеше да се тревожи за след това, когато узнае колко дълго ще се наложи да остане в ранчото. Нямаше и най-бегла представа какво означава да се погрижиш за нечие наследство.

Въздъхна и отвори скърцащите капаци на източната страна на къщата, която се състоеше от две стаи, и остави отворено, за да влезе вътре свежият въздух на късния следобед, докато тя разтовари джипа и си направи кафе на туристическия котлон, който бе донесла. Взе чашата с кафе и излезе на двора да се порадва на шумоленето на вятъра в клоните на голямата стара топола. Дървото бе едно от нещата, които наистина й липсваха, след като напусна Аризона.

Огромната канадска топола бе пуснала корени край потока много преди първият Брек да пристигне в дивата пустош на Аризона. В детството си бе използвала дървото като жива стълба, за да се покатери донякъде по скалите. Останалата част от скалната стена бе катерила по трудния начин, когато бе пораснала.

— Сигурно и ти ще умреш някой ден, стара приятелко — каза Джил, докато прокарваше пръсти по една от дълбоките бразди в кората на тополата. — Аз няма да съм жива тогава. Ти разполагаш с няколкостотин години повече от мен.

В мислите й отекна бележката на Модести като някакво призрачно потвърждение.

Животът не е толкова сигурен, колкото им изглежда на младите.

— Е, добре де — ядоса се тя на тайнственото послание. — Ще го направя.

Модести направо бе издигнала умението си да дразни хората до ранга на изкуство. Джил вече би трябвало да е достатъчно зряла, за да не се оставя да бъде манипулирана толкова лесно.

Но не беше.

Мърморейки си ядно под носа, тя грабна фенерчето от раницата си и огледа къщата. Отвън, разбира се, се намираше зимникът. В дните преди появата на електричеството в селскостопанските райони на Запада зимниците и дървените бараки, построени над извора, са били нещо като съвременните хладилници. Понякога тя се криеше в зимника.

Но любимото й скривалище бе вътре в къщата, в дъното на кухненския килер, където един грубо направен шкаф се отместваше и разкриваше неголям отвор. Зад шкафа се намираше квадратно помещение с размери два на два метра. Мястото бе изкопано в пясъчника, който служеше за задна стена на къщата. Във времената преди банките и полицията, когато индианци и престъпници свободно бродели из района, в това скривалище бяха пазили всичко ценно за семейство Брек — включително и живота си, когато имало нападение на разбойници.

Пъхна пръстите си зад третия рафт, побутна скритото дървено резе и дръпна ръба на шкафа. Обкованият с ламарина гръб на шкафа изскърца протестиращо, когато тайната врата се отвори. Като момиче Джил винаги усещаше сладостна тръпка на мистериозност, когато се промъкваше в тясното помещение и се криеше сред брезентовите торби с ориз, боб и захар.

Включи фенерчето и се огледа. Вместо хранителни припаси откри стария очукан сандък на баба Джъстин. Беше толкова голям, че можеше да побере малко пони. Някога в него държаха нещата за рисуване на баба й.

Любопитна да види какво има сега вътре, Джил се помъчи да вдигне капака. Кожените панти бяха толкова стари, че бяха почти напълно прокъсани. Подпря капака на скалната стена и освети вътрешността с фенерчето.

Нямаше засъхнали четки, нито втвърдени маслени бои или изцапани палитри. Вместо това имаше шест правоъгълни пакета, подпрени на една и съща страна като карти в картотека. Всеки пакет бе увит в мушама.

Джил изпита неочаквано чувство на облекчение, че не всичко се е превърнало в пепел и прах. Все пак бе останало нещо от наследството на Модести.

И нейното.

Надявам се в тези пакети да е онова, което си мисля. Дори и това да ми докара най-сериозните неприятности в живота ми.

Модести здравата ме напляска, когато ме свари да ги гледам. Колко голяма съм била? На единайсет?

Все едно, тя си беше луда.

Сега Модести бе мъртва, а картините бяха на Джил. Можеше да ги гледа колкото си иска. Нямаше вече да се промъква тайничко, за да ги зърне, докато Модести и майка й бяха заети с добитъка, поправката на оградите или разкопаването на напоителни канали за малката овощна градина, голямата градина и пасищата, на които отглеждаха сено за зимата.

Внимателно извади пакетите и ги облегна на каменната стена. Едва тогава забеляза кожената папка. Знаеше още от времето преди майка й да почине, че в папката бяха събрани снимки и документи — дневниците на ранчото, документи за водните права, покани за сватби, раждания и смъртни актове. Все неща, които хората събират, докато са живи.

— Добре. Тук ще намеря отговори на въпросите, които адвокатът може да ми зададе.

Остави настрана папката и нетърпеливо пренесе големите пакети в къщата. Когато разопакова първия, откри, че вътре наистина има две картини. Бяха много живи, непокорни, но все пак някак овладени, пресъздадени с огромна енергия. Широко усмихната, тя разопакова всички пакети с нетърпението на дете по Коледа.

Не бе виждала картините от онзи ден, когато Модести я хвана да им се любува в склада на тавана на голямата къща. Беше напляскала здраво Джил, след което бе завела племенницата си обратно в старата дървена къща и бе заявила на майка й, че детето не бива да стъпва повече в голямата къща, освен ако не е с майка си.

— Преди толкова много години — произнесе Джил с горчиво-сладка усмивка при мисълта как се бе променило всичко. Облегна картините на стената и се възхити на изчистения им, лишен от сантименталност и все пак дълбоко въздействащ рисунък. — Чудя се защо ли Модести не искаше да ги виждам. Но пък тя си беше дръпната стара проклетница, на която еша й нямаше.

Почувства се добре, след като го каза на глас. Майка й винаги й бе повтаряла, че трябва да бъде благодарна на Модести, задето ги е приела, когато е нямало къде другаде да отидат.

Животът не е толкова сигурен, колкото им изглежда на младите.

— Добре, не мога да споря за това — измърмори Джил. — Но аз бях само дете, а и обикнах тези картини от пръв поглед.

Пейзажите от Запада бяха големи, просторни и непокорни като самата земя. Картините бяха уловили мощта на планините, студа на снежния вятър, безкрая на синьото небе и пълната свобода да живееш според собствените си разбирания в една земя, която рядко бе щедра.

Като дете картините я бяха омагьосали.

Сега, вече като възрастен човек с дипломи по изящни изкуства и история на изкуството, същите картини я впечатлиха силно.

Сега, както и някога, усещаше дълбока близост с художника, който сякаш бе уловил чувствата на Джил в боите си. Може би защото във всички пейзажи имаше и човешки фигури — малки в повечето случаи, или поне смалени на фона на дивата природа — и някак женствени.

Не беше ги забелязала като дете. Сега ги видя и се зачуди.

— Чакай малко. Не бяха ли тринайсет картини?

Намръщи се и се върна при сандъка. Не бе останало нищо, освен разпиляната кожена папка. Измъкна я и погледна вътре. Нямаше картина, но намери едно писмо, адресирано до Модести Брек. Пощенското клеймо бе само от седмица преди смъртта на Модести, а обратният адрес бе на някаква художествена галерия в Парк Сити, Юта, близо до Солт Лейк Сити. Явно пралеля й бе сметнала, че писмото заслужава да бъде запазено при семейните спомени.

Джил разгъна богато украсената фирмена бланка на Художествена галерия на Запада от миналото и започна да чете.

Уважаема госпожо Брек,

Благодарим ви, че ни изпратихте картината, за която казвате, че семейството ви притежава отдавна. Тя е интересно произведение на жанровата живопис. За съжаление, не е подписана. Следователно авторът й не може да бъде идентифициран, въпреки предположението, че може би е дело на известен западноамерикански художник.

Не можем да се съгласим с предположението ви, че картината има голяма парична стойност, макар да сме сигурни, че тя притежава голяма сантиментална стойност за семейството ви. Консултирахме се с други експерти по пейзажна живопис на Американския запад и те споделят мнението ни, че творбата, макар приятна на вид и добре нарисувана, има ограничена продажна стойност.

При обичайни обстоятелства бихме върнали картината заедно с настоящото писмо, но изглежда, че платното е било загубено. Смятаме, че това се е случило, след като е изпратено на втори оценител, и полагаме всички усилия да го открием и върнем.

Междувременно се свързахме с техния застраховател, както и с нашия, и очакваме вашите нареждания относно това как да процедираме. Ще се свържем с вас отново веднага щом уредим този въпрос. Много съжаляваме за всички неудобства, които това може да ви причини.

Ако сте склонна да приемете, в настоящия момент сме готови да ви предложим парична компенсация за станалото, което може да се окаже окончателна загуба на творбата. Основавайки се на ограниченото търсене на неподписани пейзажи с недоказан произход, приблизително от този период, смятаме, че сумата от две хиляди долара е съвсем справедлива оферта.

Моля, уведомете ни, ако сте склонна да приемете това предложение заедно с най-искрените ни извинения и благопожелания.

Писмото бе подписано от Форд Хилхаус. Джил го прочете отново, като този път си го преведе на разбираем език.

Модести бе изпратила едно от платната на известна художествена галерия, за да бъде оценено, и бе получила учтиво прикрит присмех.

Джил знаеше достатъчно за изкуството и оценките, за да се съгласи, че когато става дума за определяне цената на нещо, то липсата на подпис обикновено е от изключително значение. Художниците подписваха творбите си. Всяко неподписано творение автоматично попадаше под подозрение. Ако не съществуваше безспорен начин за доказване на автора, творбата оставаше нещо като „естетически сирак“.

Или, предадено с прости думи, не струваше и колкото платното, върху което бе нарисувана.

Тя си спомняше, че майка й бе споменавала, че има някаква заплетена и нещастна история, свързана с картините, които били нарисувани от велик художник. После й бе казала никога, абсолютно никога да не говори за картините, иначе Модести ще ги изгони завинаги от ранчото.

— Е, удържах на думата си и запазих в тайна семейната история — заяви Джил на картините. — Защо Модести е решила изведнъж да измъкне една от тавана и да я представи пред публика?

Отговорът дойде веднага след въпроса.

За пари.

Онези стари данъчни задължения, за които спомена адвокатът. Модести е знаела, че ако разпродаде добитъка, за да плати данъците, това ще означава край на ранчото.

Джил се намръщи и отново се замисли за писмото от галерията.

Модести е изпратила една картина на оценител, който я изпратил на неназовани „други“, а после й казали, че неподписаната картина е на практика без никаква стойност. И изгубена, между другото. Много жалко.

Защо някой би предложил две хиляди долара за картина, която не струва нищо?

Много просто. Картината е имала стойност.

Или може би застрахователите не искат да водят съдебни спорове за липсваща картина с неустановена стойност?

— Вероятно това е лесният и евтин начин да се избегне скъпо съдебно дело — каза си тя.

Или пък не.

Джил огледа другите картини. Никак не й хареса онова, което се въртеше в главата й.

Модести не би помъкнала картините, кожената папка и стария сандък чак до старата дървена къща, освен ако не се тревожеше за сигурността на картините.

Или пък е била луда.

Животът не е толкова сигурен, колкото им изглежда на младите.

Беше й трудно да си представи, че пралеля й е била луда. Зла и сопната? Да. Корава като кремък? Определено. Мъжемразка? Категорично. Луда?

Как ли пък не.

Погледна часовника си. Докато стигне в града, адвокатът вече щеше да е затворил кантората си, градският архив щеше да е хлопнал врати, а шерифът щеше да вечеря в Римрок Кафе. Нямаше да му хареса да го прекъснат, освен ако не беше нещо на живот и смърт.

Смъртта на Модести не бе основателна причина. Не беше никаква новина.

— Изглежда, че и животът на старите не е никак безопасен — обърна се отново към картините Джил.

Отвърна й само тишината.

Но все пак нещо бе накарало Модести да премести картините и семейните книжа от голямата къща в имението. Само няколко дни или седмици, след като бе пренесла сандъка, тя бе загинала в битова злополука, докато пълнела с гориво старата печка в една студена нощ.

А картината, която бе изпратила за оценка, липсваше.

Джил мрачно се загледа в картините, всяка една бе поразителна, но и неподписана.

Защо един „велик художник“, по думите на майка ми, не би подписал картините си?

Защо Модести ги е пазила в тайна толкова дълго?

Колкото и дълго да се взираше в платната, те не можеха да й отговорят. Само й нашепваха за самотната възвишеност на живота в суровата свобода на Запада.

За живота на Модести.

За нейната смърт.

Джил отново погледна часовника си. Щеше да се срещне с адвоката и шерифа в Блесинг утре. След петнайсет минути тарифата на скъпите разговори по сателитния й телефон щеше да спадне драстично, което също бе отражение на местния работен график.

Извади цифровия си апарат от раницата, поколеба се пред картините и накрая избра трите най-малки платна. След като направи няколко снимки, взе компютъра си и записа най-добрите изображения. Набързо потърси в интернет кои са по-престижните галерии за западноамериканско изкуство, намиращи се на разстояние един ден път с кола. Избра „Изящните изкуства в Запада“ в Сноубърд, собственост на Рамзи Уърдингтън. Той притежаваше няколко галерии, все в скъпи курорти на запад. Освен това бе собственик и на „Най-доброто от Запада“, аукционна къща, която имаше претенциите да се превърне в новата „Сотбис“.

Ако можеше да се вярва на рекламите.

След известно колебание коя от рекламите е най-грандоманска, тя избра и галерията „Вижън Куест“ в Таос, собственост на Уилям Шилинг. Човекът бе в този бизнес повече от трийсет години на един и същи адрес, което говореше добре за клиентелата му. Следващите три галерии избра почти наслуки. Всички застъпваха силно темата за Запада, каубоите и индианците, тежките изпитания и мъжествените битки.

Колкото до „Изкуството на Запада от миналото“ в Парк Сити, край с нея. Вече бяха изгубили една от картините на баба й. Именно затова Джил използваше електронни изображения, вместо истински картини, като своя визитна картичка.

Не искаше и друга част от наследството й да се окаже „изгубена“.