Елизабет Лоуел
Цената на измамата (39)

39.

Таос

Петнайсети септември, 18 ч.

На местното летище в Таос ги очакваше нов додж „Магнум“. Зак бързо натовари шестте дървени каси в колата. Макар че бе почти с размерите на покрит пикап, зад предните седалки не остана много място за брезентовата торба на Зак и раницата на Джил. Той се намръщи.

— Щях да съм по-доволен, ако „Сейнт Килда“ бяха наели брониран камион — измърмори той, докато се настаняваше на предната седалка.

— Защо? Картините ми са просто имитации — горчиво се обади Джил, докато сядаше на седалката до шофьора, след което тръшна здраво вратата. — Всички експерти по западно изкуство са убедени в това.

— Хм. Явно някой е бил налегнат от мрачни мисли, докато аз спях в самолета.

— Някой смята, че всичко това е само прахосване на време и пари.

— Решението е на Фароу — обади се Зак. — Докато не се уверим, че Бланчърд е спрял хронометъра, ще продължим играта.

— Не съм сигурна, че ми харесва как звучи.

— Кое? Че ще продължаваме да играем ли?

— Че нечий хронометър трябва да спре. Звучи ми много окончателно.

Зак не й обърна внимание и се смеси с трафика в ранната привечер. Светлината падаше косо, беше мека и всичко изглеждаше някак окъпано в злато.

— Защо сме в Таос? — попита направо тя.

— Да се видим с един експерт по творчеството на Дънстан.

— Защо не се обадихме по телефона? Всички други правят така.

— Гарлънд Фрост не е като всички — заяви Зак. — Затова сме тук.

Джил наблюдаваше как той умело се ориентира в късите, непредсказуеми и тесни улички в стария град. От двете им страни следваха една след друга порутени от времето кирпичени стени и много стари едноетажни и двуетажни жилищни постройки и обществени сгради. Джил мълчаливо се взираше в тополите, които бяха вероятно толкова древни, колкото и дървото до нейната къща в ранчото, и в прозорците, които бяха направени от толкова старо стъкло, че мехурчетата и грапавините изкривяваха светлината, която проникваше през него.

Зак се ориентираше в тесните улички с лекотата на човек с дълъг опит.

— Тук ли живееш? — попита тя.

— Вече не.

— Какво те накара да заминеш?

— Гарлънд Фрост.

— Тогава защо сме тук? — продължи да настоява Джил.

— Заради Гарлънд Фрост.

Тонът му не поощряваше задаването на нови въпроси. Джил се замисли дали да не се нахвърли с юмруци отгоре му, макар и само заради едната забава, но после се отказа. Инстинктивно усещаше, че ядосаният Зак Балфур няма да е много забавен.

Колата зави по една тиха уличка, която вървеше покрай кирпичена стена с човешки ръст. В средата на уличката се озоваха пред широка порта, през която се влизаше в двор с много тополи и вечнозелени дървета. Зак спря пред входната врата на голяма кирпичена къща и изключи двигателя.

— Сега какво? — попита Джил.

— Ще видим дали напразно сме прахосали самолетното гориво.

— Някой ден може би ще ми дадеш истински отговор.

— Може би и прахосването на самолетно гориво е съвсем истинско.

Той отвори задния капак на колата, разпечата капака на една от дървените каси и измъкна отвътре метално куфарче. Зелените дъски на касата скърцаха и скриптяха, но се затвориха отново. Шперплатовите страни на касата прикриваха факта, че сега бе празна.

Веднага щом Джил слезе от колата, Зак заключи с дистанционното и се запъти към входната врата на къщата. Пренебрегна електронния звънец и предпочете да използва старата бронзова камбанка, като дръпна езичето й три пъти, силно.

И се приготви да чака.

Близо минута по-късно вратата се отвори. Висок мъж с посребрена коса, сини джинси, стари туристически обувки и синя работна риза застана на входа под чезнещата светлина. Слаб, строен, добре сложен, той имаше очи, тъмни като беззвездна нощ.

Погледна Зак, после Джил и отново се върна на Зак.

— Значи все пак се върна — каза той. Гласът му бе дрезгав, нито плътен, нито писклив, а просто загрубял. — Поне си ми довел красивата си придружителка, за да има кого да гледам, тъй като не се вълнувам особено от твоята физиономия.

— Чувствата ни са взаимни — каза Зак. — Ще ни пуснеш ли да влезем?

Възрастният мъж погледна Джил. Усмихна се и й подаде ръка.

— Казвам се Гарлънд Фрост.

Тя примигна и откри, че също му се усмихва в отговор. Сигурно е бил голям сладур като млад. Дори и сега усмивката му може да разтопи и айсберг. Пое ръката му и я стисна за миг.

— Аз съм Джил Брек и много се радвам да ви видя, макар че господинът до мен е сърдит.

Фрост се изсмя рязко.

— Той ме познава.

— Затова съм сърдит — обади се Зак.

— Заповядай — покани я Фрост. — Вече ми харесваш.

— Ами той? — попита тя.

Старецът погледна сребристото куфарче в ръцете на Зак.

— Носиш ли ми нещо?

— Защо иначе бих дошъл?

Нещо проблесна в очите на възрастния човек. Можеше да е и гняв, и любопитство, и болка, и нетърпение, или пък комбинация от четирите.

Джил нямаше нужда от опита, който бе натрупала през годините в преценяването на характера на клиентите си на реката, за да разбере, че каквото и да бе общото минало на Зак и Фрост, чувствата им бяха сложни и болезнени.

— Защо ли наистина? — грубо отсече Фрост. — Би трябвало да затръшна вратата в неблагодарното ти лице.

— Тогава няма да разбереш какво съм ти донесъл — усмихна се Зак, разкривайки белите си зъби. — А това ужасно би те ядосало.

Фрост му обърна гръб, хвана Джил за ръка и я поведе навътре в дома си.

— Добре дошла в Таос. Невероятно е, че такова хубаво момиче може да търпи грубиян като Зак Балфур.

Тъй като не затръшнаха вратата в неблагодарното му лице, Зак ги последва вътре.

Не бързаше да ги настигне. Знаеше съвсем точно къде и как Фрост ще подложи Джил на изпитание. Голямата стая не бе наречена така само заради размерите си. Ако някой не останеше впечатлен от нея, тогава Фрост изобщо не си губеше времето с него.

Джил издържа на теста.

Тя мълчаливо се взираше в голямата стая на Фрост. Надяваше се, че не е зяпнала с отворена уста, но не би се учудила, ако беше така.

В единия ъгъл гореше огън в открита камина. Уханието на горящи кедрови цепеници изпълваше стаята с чист и натурален аромат. Десетки картини бяха окачени високо по светло боядисаните стени. Под тях, на нивото на очите, по протежението на цялата стая имаше витрини с глинени съдове, бронзови статуетки на каубои и предмети, изработени от индианците.

Доколкото можеше да прецени, всичко във витрините бе достойно за музейна експозиция.

Библиотечни маси, покрити с купища книги и полусглобени съдове заемаха по-голямата част от приземната част на помещението, освен едно огромно дървено бюро, което приличаше на наблюдателен пост. Намираше се върху платформа, издигната на две стъпала над пода на голямата стая.

— Харесва й — обърна се Фрост към Зак. — Вкусът ти към жените се е подобрил.

— Тя ми е клиентка — отвърна той. — Работя по една задача.

— Значи още си в правителствените служби. Съжалявам да го чуя. Онези празноглавци, които управляват страната, не заслужават да им се помага.

— Напуснах службите преди пет години — обясни Зак. — Сега работя за „Сейнт Килда Консултинг“.

Сребристите вежди на Фрост се вдигнаха изненадано.

— Учудвам се, че посланик Стийл те търпи.

— Той е истински образован човек и джентълмен. Разбираме се прекрасно.

За разлика от Зак и Фрост.

Джил потръпна от подводните течения, които усещаше, но се поколеба да застане между двамата. Освен това стаята беше забележителна. Сърбяха я ръцете да надникне във всяко чекмедже и шкаф.

— Значи пак си в бизнеса с изкуство? — попита Фрост, все още нащрек.

Зак сви рамене.

— Нали съм тук. Когато не съм зает с това, се занимавам с автоархеология.

— Какво, по дяволите, е това?

— Колекционирам стари американски коли. Ако все още имаш оня стар „Интернешънъл Тревъл Ол“, ще ти дам пет хилядарки за него.

— Защо?

— Познавам човек, който търси такъв и ще ми плати поне осем хиляди.

— Не ти вярвам — отсече Фрост. — Как се казва?

— Не го познаваш — отвърна Зак.

— Ще го открия — каза Фрост. — Няма нещо в света на колекционерите, което да не мога да открия след време.

— Така ли? — подразни го Зак. — Тогава ми намери „Плимут Баракуда“ от хиляда деветстотин седемдесет и първа година, кабриолет, с двигател „Хеми-426“.

— Може и да намеря — рязко отвърна Фрост. — Ако имам време за губене.

— Ще ти трябва доста време — подхвана Зак. — Били са направени само девет такива и осем вече са намерени. Предполага се, че последната кола е превърната в старо желязо в някаква морга някъде тук в Югозапада, но аз мисля, че това бебче все още е някъде тук.

— И какво от това? Колите не са изкуство.

— Кажи го на човека, който плати два милиона и отгоре за кабриолет номер осем — възрази Зак.

— Два милиона долара ли?

— И отгоре.

— Да ме вземат мътните — възкликна Фрост. — Но въпреки това, не са изкуство.

— Въпрос на гледна точка.

— Стига си дразнил домакина ни — обърна се Джил към Зак, без да откъсва очите си от картините на стената. — Много добре знаеш какво е изкуство, когато видиш такова. А аз в момента гледам наистина изящни произведения на изкуството.

И двамата мъже сякаш се изненадаха от напомнянето, че не са сами в стаята. Проследиха погледа на Джил.

На стената бяха подредени осем пейзажа от Запада. Всички бяха красиво изложени в позлатени музейни рамки и поставени под насочено осветление, което подчертаваше всяка светлосянка в платното.

— Големите равнини, Западните Скалисти планини, Северозападният бряг, високите плата, Югозападът — във всеки сезон и настроение — говореше тя и минаваше покрай картините. — Невероятно.

А две от платната бяха на Дънстан.