Елизабет Лоуел
Цената на измамата (35)

35.

Сноубърд

Петнайсети септември, 11:28 ч.

— Казвам се Рамзи Уърдингтън, а вие сте…? — попита той.

Джил се извърна с лице към него. Приличаше повече на европеец, отколкото на човек от Американския запад. Тонът му бе изискан, грижливо модулиран, със съвсем лек британски акцент, колкото да намеква за висока образованост и стил, според общоприетите стандарти. Не им подаде ръка.

— Имената не са важни — провлачено се обади Зак. — Нали така казват всички търговци? „Важно е колко качествено е изкуството, а не името на художника“.

Сините очи на мъжа се присвиха.

— За какво става дума?

— За платно на Томас Дънстан, което последно е било във ваши ръце, преди да бъде „изгубено“, осакатено и напълно съсипано — каза Зак.

Веждите на Уърдингтън подскочиха високо в искрена почуда.

— Осакатено? Съсипано? Какво, за бога…

— Но „изгубено“ съвсем не ви учуди, така ли? — прекъсна го Зак.

Звънецът на входната врата се обади.

— Не знам за какво говорите — каза Уърдингтън.

Криста Мур отвори вратата. Влязоха няколко човека. Облеклото им бе от запуснато небрежно до небрежно-елегантно. По вида на всеки личеше, че може да си позволи да купи каквото си поиска.

— Ще се радвам да обясня — продължи Зак. — Ще се постарая да говоря с кратки думи и високо. Тук ли да го направя, или в кабинета ви?

Уърдингтън погледна новодошлите. Познаваше ги. Известни колекционери, които правеха последен оглед на част от стоката за търга.

Колекционерите бяха известни и като клюкари.

— В моя кабинет — рязко нареди той.

Личният му кабинет бе в рязък контраст с просторната и светла галерия. Множество картини стояха в редици, опрени на стените и прибрани в специални поставки за пренасяне. Рафтовете се огъваха под тежестта на бронзови и мраморни скулптури.

Зак разпозна изящна бронзова фигурка на Ремингтън, изобразяваща каубой на гърба на вдигнал предните си крака кон. Оригинална и документирана творба на Ремингтън бе нещо, с което си струваше човек да се похвали. Овехтялото картонче, прикрепено с тел към статуята, свидетелстваше за автентичността й.

Джил направо я сърбяха ръцете да измъкне някоя картина, за да я разгледа по-добре. Само един поглед към Зак й бе достатъчен да разбере, че едва ли това ще се случи. Уърдингтън също не изглеждаше особено гостоприемен.

— Е, какви са тези измишльотини за съсипано платно на Дънстан? Всички картини с доказано авторство са на мястото си и в отлично състояние.

Зак подаде дискретен сигнал на Джил. Време за шоу.

— Пралеля ми, Модести Брек, е изпратила едно платно за оценка. Моят съветник — Джил кимна към Зак — смята, че то е стигнало до вас. Впоследствие картината се оказва изгубена. А наскоро ми беше, хм, върната. Накъсана на ивици.

Уърдингтън се намръщи.

— Спомням си картината. Изпрати ми я Хилхаус. Аз му я върнах. Сигурен съм, че пазим формулярите за получаването и изпращането й, ако това има значение за вас. Колкото до останалото, нито е моя работа, нито мое задължение.

— Формулярите могат да бъдат попълнени и съхранени от всеки с основно образование — обади се Зак. — Те не доказват нищо съществено.

— Моля да го извините — умолително се обърна Джил към Уърдингтън. — Унищожаването на платното ужасно го ядоса.

Уърдингтън погледна предпазливо към Зак. Той му отвърна с два реда бели зъби.

— Дойдох тук, защото исках да разбера какво мислите вие за картината — продължи Джил.

— Нямам навик да обсъждам картини, които са частна собственост, с друг, освен с притежателя им.

— Няма проблем — обади се Зак. — Модести Брек е мъртва. Говорите с племенницата й.

— Съжалявам за загубата ви — автоматично каза Уърдингтън. — Но това не отговаря на въпроса за собствеността.

— Аз съм нейна наследница — заяви Джил. — Искате ли писмено уверение от адвоката ми? Смъртен акт от съдебния лекар? Клетвена декларация от старейшината…

Зак заглуши думите й:

— Знам, че много се разстройваш, когато говориш за това. — Той стисна рамото й, силно, и се обърна пак към Уърдингтън. — Е, какво мислите за картината?

— Изненадващо добра — каза Уърдингтън. — В много отношения напомня за творчеството на Дънстан. Но липсата на подпис, както и някои други спорни неща, ме карат да мисля, че е малко вероятно да е рисувана от Дънстан. Много малко вероятно.

— Спорни неща значи? — обади се Зак. — Какви например?

Усмивката на Джил подканваше Уърдингтън да бъде по-любезен, отколкото беше Зак.

— А вие как по-точно „съветвате“ наследницата на Модести Брек? — попита Уърдингтън.

— Както го пожелае тя — провлачено отвърна Зак. — Много е разстроена от загубата. Вие сте много зает с търга. Най-бързият начин да се отървете от нас е като отговорите на въпросите ни.

На търговеца му бяха нужни около четири секунди, за да стигне до същото заключение.

— Първото спорно нещо са историческите данни — започна той. — В сравнение с други творци, Томас Дънстан е оставил изключително малко картини. Доколкото ни е известно, всяка от тях е с доказана автентичност и местоположение. Наследниците му се грижат много ревниво за репутацията му. Те пазят наследството му много стриктно.

— И печелят добре от това — каза Зак.

— Няма нищо необичайно в това да се плаща за експертно мнение.

— И откога това, че някой е наследник на прочут творец, го превръща в експерт по каквото и да било? — възкликна Зак.

— Нарича се droit moral^[1] и нямам време да ви го обяснявам — нетърпеливо отвърна Уърдингтън. — Второто спорно нещо е, че сюжетът на картината е крайно различен от всичко останало в известния catalogue raisonné^[2] на Дънстан.

— Отново френски термини — отбеляза Зак.

— Ако не са ви познати, нямате никакво право да съветвате когото и да било по въпросите на изящните изкуства — рязко отсече Уърдингтън.

— Аз разбирам френски прекрасно — намеси се Джил, като се надяваше, че гневът й няма да проличи. — Но картината беше пейзаж, което напълно съответства на цялостното творчество на Дънстан.

Зак би се засмял, но това само би навредило на образа му на лошо момче и секс играчка. Вместо това погали ръката й над лакътя, като се заигра с копринения ръкав на блузата й.

— Дънстан много рядко е рисувал човешки фигури в картините си — обясни Уърдингтън на Джил, като напълно пренебрегна Зак. — В по-малко от четири процента от платната му има човешки фигури. И те неизменно са мъжки. Дънстан притежава необичайната дарба да рисува пейзажи, които предават невероятната мъжка сила, изправена срещу силата на суровата и непокорена земя.

— Мислех, че земята вече е била доста култивирана по времето, когато Дънстан е рисувал — обади се Джил.

— Именно затова картините му винаги са били търсени от мъжете, които са покорили Запада — каза Уърдингтън и погледна часовника си. — Творчеството му е прослава на грубата мъжка сила, която е била нужна, за да се оцелее и още повече — да се покори Запада.

Зак се чудеше как ли ще успее да потуши предстоящото избухване. Джил едва ли щеше да преглътне подобен изблик на шовинизъм, без да отвърне подобаващо. Без никакво съмнение. Стисна ръката й, за да й напомни, че тя трябваше да играе доброто ченге в този случай.

Мускулите й бяха напрегнати.

Замисли се дали една молитва нямаше да свърши по-добра работа. Джил не му остави време да разбере.

— Да не би да твърдите, че жените не са проявявали сила и смелост в епохата на стария Запад? — попита тя, отворила широко очи. — Мисля, че подобно тесногръдие е основание да бъдете изключен от националната асоциация на политически коректните художествени критици tout de suite, mon ami^[3].

— Сама доказвате тезата ми — каза Уърдингтън и се усмихна студено. — Западното изкуство е политически некоректно от самото си създаване. За добро или лошо, западното изкуство е изключително и само мъжка територия. Дънстан не просто го е знаел, той прославя този факт. Почитта, която той отдава на мъжката сила, е онова, което го превръща в култова фигура.

— Виж ти, пък аз си мислех, че изкуството е универсално — каза Джил и поклати глава. — Ето колко струвало образованието в колежа. Сигурно затова ми е нужен съветник.

И ако този съветник не престане да гали ръката ми, ще го захапя.

Въпросът е само къде.

Усмивката на Уърдингтън се стопли и той излъга като опитен търговец, какъвто беше.

— Като цяло, естествено, изкуството е универсално и не прави разлика между половете.

— Затова има толкова много известни жени художници — провлачено се обади Зак, докато галеше ръката на Джил от вътрешната й страна. — Универсално, как ли пък не.

Уърдингтън не му обърна внимание и заговори на Джил:

— Старите майстори на Запада, а Дънстан определено е сред тях, са истински рожби на епохата си. Те са вярвали, че мъжката сила е тази, която покорява пустошта и създава цивилизацията. Това си остава основна истина за колекционерите на западно изкуство. Именно това е и крайъгълният камък за определяне на автентичността в този жанр.

Джил кимна като прилежна ученичка.

— Значи казвате, че отхвърляте картината на пралеля ми не заради художествената техника, а въз основа на политическия подтекст.

— Точно така — съгласи се Уърдингтън. — Всички произведения на изкуството се създават в определен исторически контекст. Това е също толкова важно при определяне на автентичността на дадена творба, колкото и стила и подбора на цветовете, работата с четката и вида на боите.

Джил се постара да изглежда като ученичка, а не като добре образована млада жена, която току-що е изслушала лекция от страна на един търговец.

Зак плъзна пръсти от китката към лакътя й, а оттам и под ръкава на копринената й блуза. Галеше я. Разсейваше я.

Предупреждаваше я.

Тя въздъхна дълбоко.

— Разбирам вашата позиция. — Арогантна, снизходителна, тесногръда.

— Съжалявам — каза търговецът. — Знам, че сигурно сте възлагали големи надежди на стойността на картината. Повярвайте ми, аз самият бих бил много щастлив да мога да кажа, че платното е на Дънстан.

Джил се постара да си даде вид, че му вярва. Явно бе успяла, защото Зак махна влудяващите си пръсти от ръката й и отгърна каталога за търга.

— Не само щях да представя нова картина на Дънстан пред артистичния свят — продължаваше Уърдингтън, — но и това щеше да бъде едно звездно допълнение към търга в Лас Вегас. Сред най-важните произведения на търга са и някои от най-прекрасните творби на Дънстан, които са били обявявани за продажба.

— Така ли? — възкликна Джил, без да се налага да се преструва на изненадана. Защото бе искрено учудена. — При толкова големи имена като Ремингтън и Ръсел в каталога ви съм много изненадана, че тъкмо Дънстан ще бъде звездата на търга.

— Сред ценителите на западното изкуство Томас Дънстан няма равен на себе си. Като оставим настрана художествената стойност на творбите му — поясни Уърдингтън, — Дънстан е доста добра инвестиция. Стойността му рязко се покачи през изминалите няколко години.

Заинтригуваният поглед на Джил насърчи Уърдингтън да продължи.

— Откровено казано — не спираше той, — очакваме да поставим нов рекорд за продажната цена на картина на Дънстан.

Зак вдигна очи от каталога.

— Успех. В момента сте посочили цени между четири и седем милиона в каталога си.

Тя подсвирна сепнато.

— Това са умерени суми — каза Уърдингтън. — Картините са сред големите платна на Дънстан. Миналата година едно по-малко платно се продаде за четири милиона. Ставаше дума за частна сделка между един от наследниците на Дънстан и конкретен колекционер. Когато големите колекционери започнат да наддават един срещу друг в Лас Вегас, цената лесно може да скочи до осемцифрена сума.

— Така ли? И кои са тези колекционери? — попита Зак.

— Това не е ваша работа.

— Разбира се, че е. Представлявам собственичката на цяла дузина картини, които може би са част от творчеството на Томас Дънстан.

Очите на търговеца се присвиха. Той се извърна с гръб към Зак и изгледа Джил така, сякаш тя току-що се бе изпишкала върху чорапите му.

— Нямам навик да давам безплатни съвети — студено отсече той, — но не мога да оставя без коментар подобно абсурдно твърдение.

Джил мълчеше.

Не се наложи да чака дълго.

— Вашият така наречен съветник ви води по много опасен път — рязко продължи Уърдингтън. — Твърдението му, че притежавате дванайсет картини на Дънстан с недоказан произход, е безсмислено и наказуемо. Ако продължите с тази измишльотина, ще се озовете в ареста за измама. Доста известни художествени критици с удоволствие биха съдействали на прокурора.

— Предполагам, че хорът на тези, които отричат автентичността на картините ми, ще бъде воден от вас — каза Джил, като се мъчеше да изглежда разочарована, а не вбесена.

— Можеш да си сигурна, че и той ще бъде сред тях, вероятно дори ще вика най-силно — обади се Зак. — Нищо не подсилва гласа на човек така, както перспективата да изкара много пари.

Лицето на Уърдингтън почервеня от гняв.

— Нямам никакъв финансов интерес от платната на Дънстан. Не притежавам нито едно.

— Ако две картини на Дънстан се продадат на търга за седем милиона всяка, вие ще получите десет процента от четиринайсет милиона — отбеляза Зак. — И това ако не е финансов интерес, тогава какво е?

— Този разговор приключи — изрече Уърдингтън през стиснати устни. — Напуснете незабавно или ще повикам охраната.

Зак се засмя подигравателно.

— Онова наемно ченге? Я стига.

Джил погали Зак по ръката и го задърпа към вратата на кабинета.

— Остави, скъпи. Щом господин Уърдингтън не се интересува от нови картини на Дънстан, това си е за негова сметка.

Без да каже и дума, Зак се остави да бъде изведен от галерията до колата под наем. Метна й ключовете, настани се от дясната страна и здраво тръшна вратата.

— Какво има? — попита Джил, когато влезе и запали мотора. — Мисля, че мина добре.

Той не отговори.

— Не е ли така? — настояваше тя. — Дойдохме тук, за да пуснем достатъчно слухове, които да изкарат на светло „приятелчето“ ни Бланчърд. Щом разбере, че има още картини, които е изпуснал в ранчото и казиното, той ще тръгне да души наоколо. Тогава защо си ядосан?

— Ще тръгне да души подире ти.

— Нали точно това целеше и „Сейнт Килда“?

— Да. Но това не значи, че трябва да ми харесва. Закарай ни до летището, докато аз се обадя на няколко места.

— Ами другите галерии?

— Няма да ходим никъде. Писна ми от забавлението да излагам живота ти на риск.