Елизабет Лоуел
Цената на измамата (32)

32.

Сноубърд

Петнайсети септември, 11:07 ч.

Зак наблюдаваше жената, докато тя се приближаваше към тях. Беше с кашмирен пуловер с дискретно деколте, елегантни обувки с болезнено висок ток и ежедневни панталони от черна вълна, които вероятно струваха повече, отколкото мнозина изкарваха седмично. Обиците й от черни перли и изискано семплата брошка от злато и перли изглеждаха истински и много скъпи.

— Здравейте, казвам се Джо. Виждам, че се възхищавате на руските ни импресионисти. Техниката им е…

— Добре известна на търговците и консултантите — прекъсна я Зак, като смекчи думите си с усмивка. — Придружавам госпожица Джилиън Брек във връзка с неподписаната картина на Томас Дънстан, която вие може би сте видели миналия месец, и електронните снимки на неподписани картини, които са ви били изпратени по електронната поща наскоро.

При споменаването на името на Дънстан очите на жената се разшириха и тя вдигна ръка към гърлото си.

Зак разпозна реакцията й — неволно усилие да се прикрие силен емоционален прилив. Най-вероятно на страх.

Във вените му сладостно се разля адреналин.

Крайно време беше някой да ни забележи.

— Нещо не е наред ли? — попита той, а изражението и езикът на тялото му издаваха загриженост.

— Моля? — Гласът на жената прозвуча прекалено високо. Тя прочисти гърлото си и снижи гласа си, след което спусна и ръката си. — Не. Просто ми се иска никога да не бях виждала въпросната картина. Подозирам, че заради нея загубих значителна комисиона и поставих на изпитание благоразположението на хора с голямо влияние в пазара на западното изкуство.

— Съжалявам — любезно се обади Зак. — Професионалната завист е неприятна част от живота в този бизнес.

— Както и измамата — с равен глас допълни жената.

Джил понечи да реагира остро.

Небрежното докосване на ръката й от Зак я накара да замълчи.

— Изпратих онази картина на най-големия експерт по творчеството на Дънстан — каза собственичката на галерията, а тялото й оставаше напрегнато. — Той ми отговори с най-ужасното писмо, което някога съм получавала. Нарече ме „очевидно некомпетентна“, задето изобщо съм могла да допусна, че картината може да бъде истинска творба на Дънстан.

Зак подсвирна.

— Това е доста грубо, дори и в бизнес, прочут с примадоните си. Видях онази картина. Великолепно платно и никой не заслужава да бъде обиждан, задето му се е възхитил.

Госпожица Уейвърли-Бенет се отпусна леко, трогната от разбирането на Зак.

— И аз така мисля. По-късно разбрах, че този експерт е посъветвал виден колекционер на западно изкуство да не излага едно от своите платна за продажба в галерията ми, защото съм била глупачка.

Зак поклати глава.

— Това ми звучи повече като лично мнение, отколкото като професионална преценка. Всъщност звучи ми напрано подсъдно. Съжалявам, че се е наложило да изтърпите всичко това.

Джил се постара да не зяпне от удивление при вида на внимателния, спокоен, загрижен и любезен извънземен, който бе обсебил тялото на Зак.

— За съжаление, това мнение е единственото, което има значение — горчиво се обади жената. — Идва направо от Олимп, така да се каже.

— Значи говорим за Лий Дънстан, сина на художника? — попита Зак.

— Да, за съжаление.

— Наистина е срамота, че синът не е художник — каза Зак, — нито по образование, нито по призвание.

Собственичката на галерията въздъхна.

— Съгласна съм. Но Лий Дънстан контролира правата над творчеството на Дънстан и това не подлежи на коментар.

Джил се намръщи.

— Знам, че това е често срещана практика, особено в Европа, където семейството на починалия творец си запазва моралното право да определя автентичността на произведенията му. Без одобрението на семейството една творба може да бъде заклеймена като фалшификат или още по-зле, като опит за измама.

Уейвърли-Бенет потръпна.

— Наследниците на Пикасо си живеят доста охолно само от правата върху творчеството му — допълни и Зак. — Но това е доста рядко срещано в американското изкуство.

— Не и напоследък — обади се галеристката, която отново бе настръхнала. — Колкото по-известен е художникът, толкова по-голяма е вероятността да се натъкнете на авторитет, който има окончателната дума относно някое спорно произведение. Ако не е член на семейството, тогава е човек от академичните среди или музеен уредник, или пък критик, който е посветил живота си на проучване на творчеството на дадения творец и е издал пълния каталог на произведенията му.

— О, да — обади се Джил. — Събрал е купчина боклуци и после ги е запалил.

Зак прикри усмивката си.

На госпожица Уейвърли-Бенет никак не й бе до смях. Под елегантната си външност тя всъщност бе една ядосана и уплашена жена. Прикова Джил с мрачния си поглед и каза:

— Ако все още се опитвате да продадете картината, която върнах на Хилхаус, трябва да знаете, че може да си навлечете сериозни правни проблеми.

— Модести Брек е изпратила платното за оценка, нищо повече — каза Джил. — Думата „продажба“ дори не е била споменавана.

— Онова предполагаемо платно на Дънстан беше оценено и отхвърлено — заяви Уейвърли-Бенет. — Ако сте дошли заради това, само ми губите времето и вероятно съсипвате репутацията ми.

— Но вие сте харесали картината достатъчно, за да…

— Очевидно съм сбъркала — прекъсна я собственичката на галерията. — Вече си имах достатъчно неприятности с онова платно. Не искам да имам нищо общо с него. Ако няма нещо друго, за което искате да поговорим, моля ви, напуснете.

Джил понечи да каже нещо.

Зак я хвана за ръката. И леко я стисна.

— Съжалявам, че ви обезпокоихме — обърна се той към жената. — Няма да отнемаме повече от времето ви.

Джил се остави да бъде изведена навън и настанена в джипа.

Веднага щом Зак запали мотора, тя се обади:

— Тази жена беше много изплашена.

— Заобиколена е от стока за милиони долари, наемът на галерията й в ски курорта вероятно е колкото бюджета на малка страна от Третия свят, а репутацията й в артистичните среди току-що е пострадала сериозно. Естествено, че е уплашена.

— Все пак няма право да…

— И ти трябва да си уплашена — безмилостно продължи Зак. — Не е застрашена прехраната ти, а животът ти.