Метаданни
Данни
- Серия
- Сейнт Килда (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blue Smoke and Murder, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Илвана Гарабедян, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2020 г.)
Издание:
Автор: Елизабет Лоуел
Заглавие: Цената на измамата
Преводач: Илвана Иванова Гарабедян
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Йорданка Траянова
ISBN: 978-954-26-0782-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13485
История
- —Добавяне
31.
Сноубърд
Петнайсети септември, 11:03 ч.
Първата галерия, която Зак и Джил посетиха, се помещаваше в сграда в стила на планинските хижи близо до един от ски лифтовете. Пистите над града бяха все още сухи и голи, никъде нямаше дори и снежинка. Лесно намериха място за паркиране.
— „Западни светлосенки“, Джоана Уейвърли-Бенет — прочете табелата Джил. — Това е една от галериите, до които изпратих електронните изображения.
Зак го знаеше, но кимна.
— Реших, че ако големите не ми обърнат внимание, то може някоя по-малка и не толкова известна галерия да изяви желание да работи с мен — обясни Джил.
— Хитро. Имала си и късмет.
— Какво имаш предвид?
— Според Шона госпожица Уейвърли-Бенет е една от новите звезди сред галеристите в Запада. Специалност са й художниците от епохата на Дънстан. Всъщност не бих се изненадал, ако Хилхаус е показал тъкмо на нея картината на Модести, когато е тествал пазара.
— Е, тя не отговори на моето съобщение. Но пък не съм си проверявала пощата от снощи.
Зак извади комбинирания си сателитен и мобилен телефон, намръщи се, като видя колко е паднала батерията, и забеляза, че няма нови съобщения от „Сейнт Килда“.
— Госпожица Уейвърли-Бенет все още не ти е отговорила — каза той. — Изглежда, дори и малките риби не искат да захапят стръвта.
— Много ти благодаря, че влизаш в пощата ми без позволение.
— В „Сейнт Килда“ живеем, за да служим.
Джил слезе от джипа, тръшна силно вратата и се запъти към галерията. Автоматично посегна към чантичката на кръста си. Но се сети, че я е оставила на задната седалка. Грубата каишка непрекъснато закачаше единствената й по-хубава риза.
Зак вървеше зад нея, но само с две крачки изведнъж я изпревари.
— Аз минавам пръв през вратите, забрави ли? — строго й напомни той.
— А хората разправят, че кавалерството било мъртво.
— Загинало е, като е бързало да мине първо през вратата — сопна й се той.
Големи стъклени витрини им позволяваха да разгледат добре вътрешността на галерията. Чисто, просторно, светло. Нищо неочаквано. Всичко бе на мястото си, включително и елегантната брюнетка, която работеше на компютъра си леко встрани от основната изложбена зала. Тя тъкмо посягаше към телефона на бюрото си.
— Смяна на плана — каза Зак. — Този път аз ще съм добрият.
— За теб ще е предизвикателство.
Той се усмихна и леко погали кожата в основата на шията й, докато оправяше яката на копринената й риза.
Тя го погледна сепнато. После се усмихна и приглади яката на неговата черна памучна риза, като не пропусна да плъзне пръсти под плата.
Зак присви очи.
— Разсейваш ме.
— Ти също. — Усмихна му се, проследи с пръст пулсиращата вена на врата му и се дръпна назад.
Бавната усмивка, плъзнала на лицето му, бе предупредителна и обещаваща. Той отвори вратата, влезе под съпровода на нежни звънчета за добре дошли и задържа вратата за Джил.
— След миг съм на ваше разположение — извика жената, преди да вдигне телефона.
— Няма проблем — каза Зак и се усмихна.
Жената примигна, сепната от любезния тон и усмивката на грубоватия на вид мъж, който имаше брада, на която всеки злодей от филмите би завидял. Тя отвърна на усмивката му, а после заговори тихо в слушалката.
Джил се отдалечи към една от стените, за да разгледа картините в импресионистичен стил. Няколко изобразяваха Американския запад, който вече бе изчезнал. На повечето имаше сибирска буря, пролетен дъжд в Париж, танцьорки, които загряваха в балетната зала, в стила на Дега. На други от платната се виждаха копите сено, които имитаторите на Моне бяха превърнали в клише.
Никак нямаше да се изненада, ако види ваза слънчогледи в памет на Ван Гог.
Зак само хвърли един поглед на картините и се извърна с вид на човек, който вече ги е виждал и никак не е останал впечатлен.
Отдалеч до ушите им достигаше приглушеният звук от разговора по телефона. Жената говореше тихо и възпитано и нямаше как да различат отделни думи.
Джил любопитно се вгледа в картичките с имената на художниците, които явно бяха получили отлично образование в стила на класическия импресионизъм. Всички бяха руснаци. Всяка картина бе от деветнайсети или двайсети век.
Цените на всички бяха шестцифрени.
Независимо каква бе темата, руските художници се отличаваха с безукорна техника, също като суперзвездите на леда, гимнастиката и балета, с които някога бе прочут Съветският съюз.
— Намръщена си — обърна се към нея Зак. — Нещо не е наред ли?
— Всичко е идеално. В това е проблемът.
Той повдигна вежда.
— Така ли?
— От академична гледна точка тези картини са съвършени: светлина, светлосенки, цветове, пропорции, работа с четката — всичко.
— Направо те изнервя, нали? — иронично подхвърли той.
— Кара ме да се замисля за онова, което спомена по-рано за руския импресионизъм и — тя хвърли бърз поглед към жената, която още говореше по телефона — мафията.
— Да, именно такива картини направо са наводнили пазара — каза Зак и се запъти към друга стена, на която имаше сцени от Американския запад. — Това е един от начините новите руски олигарси да изнасят пари от бившия Съветски съюз.
— Забележително. — Джил се приведе към една от картините.
— Цените ли?
— И те.
Усмивката на Зак никак не я успокои.
— Големият проблем е, че никой не знае със сигурност кои картини са рисувани в миналото и кои се произвеждат масово в художествени занаятчийски работилници в съвременна Русия.
— Италианците от епохата на Леонардо са постъпвали по същия начин. Едно голямо име и цял отбор „ученици“, които вършат истинската работа. — Тя се приближи към следващата картина, в която светлината бе отразена от водната повърхност. — Наистина страхотна техника.
— Твоята ми харесва повече.
Тя завъртя глава към него толкова бързо, че косата й се разпиля.
— Моята?
— Твоята техника. Онзи кон, който си нарисувала с гръб към вятъра, наистина ме накара да почувствам суровия нрав на зимата в пустошта — и при това гледах само електронно изображение на картината.
Тя леко наклони глава.
— Да не би да говориш за картината в колежа „Помона“?
— Прекалено си скромна. Там има шест твои картини, окачени в различни зали. С малко повече късмет и добър мениджър би могла да направиш кариера в света на комерсиалното изкуство. Ако критиците се влюбят в теб, можеш дори да се превърнеш в „истински“ художник.
Джил сви рамене.
— Добрите художници са навсякъде — като конските мухи. Погледни всяка катедра по изящни изкуства.
Зак поклати глава.
— Ти си доста необичайна конска муха.
— Благодаря. Все пак.
— Имаш ли и други картини? — небрежно попита той, но очите му бяха ясни и сурови.
— Имах някога — отговори тя, докато разглеждаше. Да, ваза със слънчогледи. — Раздадох ги всички на приятели, когато заминах да живея на реката.
— Пейзажи ли?
— Повечето. И няколко портрета. — И тогава Джил замръзна. — Мислиш, че аз съм нарисувала пейзажите на Модести.
— Мина ми през ума.
Беше глупаво да се ядосва, още повече да се чувства обидена, но Джил се чувстваше точно така.
— Благодаря ти за доверието.
— Ако не бях проучил възможността ти да си художникът, сега щях да работя в някое заведение за бързо хранене, а не в „Сейнт Килда“. „Никога не пренебрегвай очевидното“ е най-старото правило в нашата работа.
— Браво на теб. Веднага щом намеря пирон и чук, ще закача златна звезда на челото ти.
— Ти не си нарисувала платната в сандъка на Модести — каза Зак, без да обръща внимание на сарказма й.
— Това ли са казали от колежа „Помона“ на „Сейнт Килда“?
— Това разбрах аз от картините ти. Ти знаеш какво означава да бъдеш сам, но не самотен.
— Същото важи и за онзи, който е нарисувал картините в сандъка.
— И да, и не — отвърна Зак. — В онези дванайсет картини има някакъв разяждащ гняв, яростта на хванато в капан животно към онова, което го лишава от свободата, която го заобикаля. В твоите картини няма ярост. Ти приемаш живота и земята такива, каквито са. Чувстваш се насаме със земята, но не и сама върху нея.
— А ти си професионален лъжец — измърмори тя, тъй като не искаше да се поддаде на изкушението да повярва, че Зак разбира картините й.
И нея.
Бездруго я караше да настръхва физически, нямаше нужда да добавя към тази каша и усложненията на разума.
— Понякога съм лъжец — съгласи се той. — Но точно сега не съм.
Джил издиша шумно.
— Все си мисля за съсипаната картина и за намека на Форд Хилхаус, че всичко е голяма измама, но все пак ще плати на Модести няколко хиляди долара само за да му се махне от главата. Как може да се „изгуби“ една картина?
— Изпраща се на трима или четирима търговци, за да се чуе тяхното мнение, после някой обърква пратките и картината изчезва. Случва се. Затова всички пратки се застраховат. Питай когото искаш в този бизнес.
— Но…
— Не бих се изненадал, ако Хилхаус е показал картината на няколко колекционери на Дънстан, за да види дали някой от тях няма да е склонен да преглътне недоказания произход.
— Това би било измама.
Зак поклати глава.
— Не и ако купувачът и продавачът знаят, че автентичността на картината не е потвърдена. Тогава е просто бизнес.
— В такъв случай защо той говори за измама?
— Това е един от въпросите, които бих искал да му задам — обади се Зак, — но той така и не отговори на обажданията на „Сейнт Килда“. Сега картината е купчина парцали и няма смисъл да си губим времето с него. Ако нещо се промени, ще се погрижа да получа нужните отговори от него, когато ми потрябват.
— Но ако не иска да говори с теб, как можеш…
Тя замълча, щом погледна Зак в очите. Преглътна и си напомни, че само защото хората живеят в цивилизацията, не означава автоматично, че винаги се държат цивилизовано.
— Тя приключва разговора си — каза Зак и кимна към жената.
— Как разбра?
— По езика на тялото й. Готова ли си за представлението?
— Никога няма да направя кариера в изящните изкуства — измърмори Джил. — Не мога да рисувам и да си стискам носа едновременно, а явно ще ми е нужно, за да не усещам вонята от боклука, който по-голямата част от бизнеса, изглежда, е.
— Така се вдига голяма пушилка — обясни Зак. — Трупаш купища боклук и после го подпалваш. А сега забрави колко си корава и се престори на добричка пред жената.
Джил стисна зъби.
— Малко ми е трудно да съм любезна с непозната, която не отговаря на съобщенията ми и може да е замесена в убийството на пралеля ми.
— Направи го или се махай. Веднага.
Един поглед към Зак убеди Джил, че той съвсем не се шегува.
Постара се да разтегли устните си в усмивка и се обърна към елегантната брюнетка, която се приближаваше към тях.