Елизабет Лоуел
Цената на измамата (31)

31.

Сноубърд

Петнайсети септември, 11:03 ч.

Първата галерия, която Зак и Джил посетиха, се помещаваше в сграда в стила на планинските хижи близо до един от ски лифтовете. Пистите над града бяха все още сухи и голи, никъде нямаше дори и снежинка. Лесно намериха място за паркиране.

— „Западни светлосенки“, Джоана Уейвърли-Бенет — прочете табелата Джил. — Това е една от галериите, до които изпратих електронните изображения.

Зак го знаеше, но кимна.

— Реших, че ако големите не ми обърнат внимание, то може някоя по-малка и не толкова известна галерия да изяви желание да работи с мен — обясни Джил.

— Хитро. Имала си и късмет.

— Какво имаш предвид?

— Според Шона госпожица Уейвърли-Бенет е една от новите звезди сред галеристите в Запада. Специалност са й художниците от епохата на Дънстан. Всъщност не бих се изненадал, ако Хилхаус е показал тъкмо на нея картината на Модести, когато е тествал пазара.

— Е, тя не отговори на моето съобщение. Но пък не съм си проверявала пощата от снощи.

Зак извади комбинирания си сателитен и мобилен телефон, намръщи се, като видя колко е паднала батерията, и забеляза, че няма нови съобщения от „Сейнт Килда“.

— Госпожица Уейвърли-Бенет все още не ти е отговорила — каза той. — Изглежда, дори и малките риби не искат да захапят стръвта.

— Много ти благодаря, че влизаш в пощата ми без позволение.

— В „Сейнт Килда“ живеем, за да служим.

Джил слезе от джипа, тръшна силно вратата и се запъти към галерията. Автоматично посегна към чантичката на кръста си. Но се сети, че я е оставила на задната седалка. Грубата каишка непрекъснато закачаше единствената й по-хубава риза.

Зак вървеше зад нея, но само с две крачки изведнъж я изпревари.

— Аз минавам пръв през вратите, забрави ли? — строго й напомни той.

— А хората разправят, че кавалерството било мъртво.

— Загинало е, като е бързало да мине първо през вратата — сопна й се той.

Големи стъклени витрини им позволяваха да разгледат добре вътрешността на галерията. Чисто, просторно, светло. Нищо неочаквано. Всичко бе на мястото си, включително и елегантната брюнетка, която работеше на компютъра си леко встрани от основната изложбена зала. Тя тъкмо посягаше към телефона на бюрото си.

— Смяна на плана — каза Зак. — Този път аз ще съм добрият.

— За теб ще е предизвикателство.

Той се усмихна и леко погали кожата в основата на шията й, докато оправяше яката на копринената й риза.

Тя го погледна сепнато. После се усмихна и приглади яката на неговата черна памучна риза, като не пропусна да плъзне пръсти под плата.

Зак присви очи.

— Разсейваш ме.

— Ти също. — Усмихна му се, проследи с пръст пулсиращата вена на врата му и се дръпна назад.

Бавната усмивка, плъзнала на лицето му, бе предупредителна и обещаваща. Той отвори вратата, влезе под съпровода на нежни звънчета за добре дошли и задържа вратата за Джил.

— След миг съм на ваше разположение — извика жената, преди да вдигне телефона.

— Няма проблем — каза Зак и се усмихна.

Жената примигна, сепната от любезния тон и усмивката на грубоватия на вид мъж, който имаше брада, на която всеки злодей от филмите би завидял. Тя отвърна на усмивката му, а после заговори тихо в слушалката.

Джил се отдалечи към една от стените, за да разгледа картините в импресионистичен стил. Няколко изобразяваха Американския запад, който вече бе изчезнал. На повечето имаше сибирска буря, пролетен дъжд в Париж, танцьорки, които загряваха в балетната зала, в стила на Дега. На други от платната се виждаха копите сено, които имитаторите на Моне бяха превърнали в клише.

Никак нямаше да се изненада, ако види ваза слънчогледи в памет на Ван Гог.

Зак само хвърли един поглед на картините и се извърна с вид на човек, който вече ги е виждал и никак не е останал впечатлен.

Отдалеч до ушите им достигаше приглушеният звук от разговора по телефона. Жената говореше тихо и възпитано и нямаше как да различат отделни думи.

Джил любопитно се вгледа в картичките с имената на художниците, които явно бяха получили отлично образование в стила на класическия импресионизъм. Всички бяха руснаци. Всяка картина бе от деветнайсети или двайсети век.

Цените на всички бяха шестцифрени.

Независимо каква бе темата, руските художници се отличаваха с безукорна техника, също като суперзвездите на леда, гимнастиката и балета, с които някога бе прочут Съветският съюз.

— Намръщена си — обърна се към нея Зак. — Нещо не е наред ли?

— Всичко е идеално. В това е проблемът.

Той повдигна вежда.

— Така ли?

— От академична гледна точка тези картини са съвършени: светлина, светлосенки, цветове, пропорции, работа с четката — всичко.

— Направо те изнервя, нали? — иронично подхвърли той.

— Кара ме да се замисля за онова, което спомена по-рано за руския импресионизъм и — тя хвърли бърз поглед към жената, която още говореше по телефона — мафията.

— Да, именно такива картини направо са наводнили пазара — каза Зак и се запъти към друга стена, на която имаше сцени от Американския запад. — Това е един от начините новите руски олигарси да изнасят пари от бившия Съветски съюз.

— Забележително. — Джил се приведе към една от картините.

— Цените ли?

— И те.

Усмивката на Зак никак не я успокои.

— Големият проблем е, че никой не знае със сигурност кои картини са рисувани в миналото и кои се произвеждат масово в художествени занаятчийски работилници в съвременна Русия.

— Италианците от епохата на Леонардо са постъпвали по същия начин. Едно голямо име и цял отбор „ученици“, които вършат истинската работа. — Тя се приближи към следващата картина, в която светлината бе отразена от водната повърхност. — Наистина страхотна техника.

— Твоята ми харесва повече.

Тя завъртя глава към него толкова бързо, че косата й се разпиля.

— Моята?

— Твоята техника. Онзи кон, който си нарисувала с гръб към вятъра, наистина ме накара да почувствам суровия нрав на зимата в пустошта — и при това гледах само електронно изображение на картината.

Тя леко наклони глава.

— Да не би да говориш за картината в колежа „Помона“?

— Прекалено си скромна. Там има шест твои картини, окачени в различни зали. С малко повече късмет и добър мениджър би могла да направиш кариера в света на комерсиалното изкуство. Ако критиците се влюбят в теб, можеш дори да се превърнеш в „истински“ художник.

Джил сви рамене.

— Добрите художници са навсякъде — като конските мухи. Погледни всяка катедра по изящни изкуства.

Зак поклати глава.

— Ти си доста необичайна конска муха.

— Благодаря. Все пак.

— Имаш ли и други картини? — небрежно попита той, но очите му бяха ясни и сурови.

— Имах някога — отговори тя, докато разглеждаше. Да, ваза със слънчогледи. — Раздадох ги всички на приятели, когато заминах да живея на реката.

— Пейзажи ли?

— Повечето. И няколко портрета. — И тогава Джил замръзна. — Мислиш, че аз съм нарисувала пейзажите на Модести.

— Мина ми през ума.

Беше глупаво да се ядосва, още повече да се чувства обидена, но Джил се чувстваше точно така.

— Благодаря ти за доверието.

— Ако не бях проучил възможността ти да си художникът, сега щях да работя в някое заведение за бързо хранене, а не в „Сейнт Килда“. „Никога не пренебрегвай очевидното“ е най-старото правило в нашата работа.

— Браво на теб. Веднага щом намеря пирон и чук, ще закача златна звезда на челото ти.

— Ти не си нарисувала платната в сандъка на Модести — каза Зак, без да обръща внимание на сарказма й.

— Това ли са казали от колежа „Помона“ на „Сейнт Килда“?

— Това разбрах аз от картините ти. Ти знаеш какво означава да бъдеш сам, но не самотен.

— Същото важи и за онзи, който е нарисувал картините в сандъка.

— И да, и не — отвърна Зак. — В онези дванайсет картини има някакъв разяждащ гняв, яростта на хванато в капан животно към онова, което го лишава от свободата, която го заобикаля. В твоите картини няма ярост. Ти приемаш живота и земята такива, каквито са. Чувстваш се насаме със земята, но не и сама върху нея.

— А ти си професионален лъжец — измърмори тя, тъй като не искаше да се поддаде на изкушението да повярва, че Зак разбира картините й.

И нея.

Бездруго я караше да настръхва физически, нямаше нужда да добавя към тази каша и усложненията на разума.

— Понякога съм лъжец — съгласи се той. — Но точно сега не съм.

Джил издиша шумно.

— Все си мисля за съсипаната картина и за намека на Форд Хилхаус, че всичко е голяма измама, но все пак ще плати на Модести няколко хиляди долара само за да му се махне от главата. Как може да се „изгуби“ една картина?

— Изпраща се на трима или четирима търговци, за да се чуе тяхното мнение, после някой обърква пратките и картината изчезва. Случва се. Затова всички пратки се застраховат. Питай когото искаш в този бизнес.

— Но…

— Не бих се изненадал, ако Хилхаус е показал картината на няколко колекционери на Дънстан, за да види дали някой от тях няма да е склонен да преглътне недоказания произход.

— Това би било измама.

Зак поклати глава.

— Не и ако купувачът и продавачът знаят, че автентичността на картината не е потвърдена. Тогава е просто бизнес.

— В такъв случай защо той говори за измама?

— Това е един от въпросите, които бих искал да му задам — обади се Зак, — но той така и не отговори на обажданията на „Сейнт Килда“. Сега картината е купчина парцали и няма смисъл да си губим времето с него. Ако нещо се промени, ще се погрижа да получа нужните отговори от него, когато ми потрябват.

— Но ако не иска да говори с теб, как можеш…

Тя замълча, щом погледна Зак в очите. Преглътна и си напомни, че само защото хората живеят в цивилизацията, не означава автоматично, че винаги се държат цивилизовано.

— Тя приключва разговора си — каза Зак и кимна към жената.

— Как разбра?

— По езика на тялото й. Готова ли си за представлението?

— Никога няма да направя кариера в изящните изкуства — измърмори Джил. — Не мога да рисувам и да си стискам носа едновременно, а явно ще ми е нужно, за да не усещам вонята от боклука, който по-голямата част от бизнеса, изглежда, е.

— Така се вдига голяма пушилка — обясни Зак. — Трупаш купища боклук и после го подпалваш. А сега забрави колко си корава и се престори на добричка пред жената.

Джил стисна зъби.

— Малко ми е трудно да съм любезна с непозната, която не отговаря на съобщенията ми и може да е замесена в убийството на пралеля ми.

— Направи го или се махай. Веднага.

Един поглед към Зак убеди Джил, че той съвсем не се шегува.

Постара се да разтегли устните си в усмивка и се обърна към елегантната брюнетка, която се приближаваше към тях.